Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (49)

Идната събота, точно в пет часа, ние бяхме пред първата врата. Баща ми решително я отвори — съвестта му беше спокойна, защото той прекрачваше забранения праг не за да съкрати дългия път, а за да запази от разрушаване безценния канал и да спаси Марсилия от суша, след която неминуемо щеше да последва епидемия от чума или азиатска холера.

Все пак татко се страхуваше от пазачите. Ето защо, като взе багажа ми, той ми възложи ролята на разузнавач.

Вървях най-отпред покрай живия плет, възползувайки се от прикритието на листата и си отварях очите на четири. Наострил слух, изминавах двадесетина метра, спирах, ослушвах се, после махвах с ръка на майка си и на брат си, които ме чакаха скрити зад най-големия храст. Те притичваха с прибежки и се свиваха до мен. Последен се показваше баща ми с тефтерче в ръка. Винаги трябваше да го изчакваме, защото той твърде съсредоточено си вземаше бележки.

Никого не срещнахме и това неспокойно преминаване беше отбелязано само с един инцидент, предизвикан от брат ми Пол.

Майка ми забеляза, че той държеше дясната си ръка под мушамата — също като Наполеон.

— Ръката ли си удари? — тихичко го попита тя.

Без да помръдне устни и без да я погледне, той поклати отрицателно глава.

— Извади си ръката оттам — взе да настоява мама.

Той се подчини и ние видяхме, че малките му пръсти силно стискаха дръжката на острия нож, който беше задигнал от кухнята.

— Взех го за пазача — каза той хладнокръвно. — Ако започне да души татко, ще го нападна отзад и ще забия ножа в задника му, та да умре.

Майка ми го поздрави за храбростта и добави:

— Още си мъничък. Дай ми ножа.

Той с удоволствие отстъпи оръжието си на мама, като й даде ценен съвет:

— Ти си по-висока, прасни го в окото.