Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (62)

От гъсталака близо до вратата изскочи някакъв човек, среден на ръст, но огромен. Беше облечен в зелена униформа, с фуражка. На колана му висеше черен кожен калъф и оттам се подаваше прикладът на пистолет. Човекът държеше на синджир ужасното куче, от което предварително се бяхме наплашили. Истинско теле с глава на булдог! Късата му козина с мръсножълт цвят на места беше окапала и тук-там се виждаха големи розови петна, прилични на географска карта. Задната му лява лапа висеше във въздуха и конвулсивно потрепваше. От увисналите му бърни се точеха лиги, а от ужасната муцуна стърчаха два кучешки зъба, готови да разкъсат невинната жертва. Като завършек, едното око на чудовището беше мътно, но другото, широко разтворено, заплашително блестеше, а от влажния му нос долиташе на пресекулки шумно и съскащо пъхтене.

Лицето на мъжа също беше страшно. Носът му беше нашарен от дупки като ягода. Мустаците му, белезникави от едната страна, бяха ръждиви от другата, а под долните му клепачи се виждаха торбички.

Майка ми изстена и закри лице зад потрепващите рози. Сестричката се разплака. Баща ми, пребледнял, не помръдваше. Пол се скри зад него, а аз само преглъщах.

Човекът ни гледаше, без да продума. Кучето изръмжа.

— Господине, — започна татко.

— Какво търсите тук? — развика се този грубиян. — Кой ви разреши да минавате през земите на господин Барона? Да не би да сте му гости или някакви роднини?

Той ни гледаше с изпъкналите си, лъскави очи.

Щом заговореше, шкембето му се тресеше и повдигаше пистолета. Той направи крачка към татко.

— Първо на първо искам да знам как се казвате?

— Есменар Виктор — изведнъж се обадих аз.

— Я мълчи — смъмри ме татко. — Не е време за шеги.

С голямо усилие, понеже багажът му пречеше, той измъкна портфейла си и подаде личната си карта.

Грубиянинът я погледна и се обърна към мене:

— Личи си, че добре са те дресирали. Знаеш вече да казваш лъжливо име.

Той отново погледна картата и извика:

— Учител! На всичкото отгоре сте и учител! Учител, който тайно се промъква в чужд имот! Може и да не е вярно. Когато децата казват лъжливи имена, бащата може да покаже фалшива карта!

Жозеф най-сетне си възвърна способността да говори и дръпна една доста дълга защитна реч. Той спомена за „вилата“ (която в случая нарече колиба), за здравето на децата си, за дългия път, който изтощаваше мама, за строгостта на господин инспектора от Академията. Той бе откровен, трогателен, но жалък. Бузите ми горяха и аз се пръсках от яд. Сигурно татко долови състоянието ми, защото в смущението си ми каза:

— Недей да стърчиш тук, иди по-нататък да играеш с брат си.

— На какво да играе? — кресна пазачът. — Да ми изяде сливите ли? Не мърдай — обърна се той към мен. — И нека това ти послужи за урок.

После отново се обърна към баща ми:

— Я първо ми кажете какъв е тоя ключ? Вие ли го измайсторихте?

— Не — тихо отвърна татко.

Грубиянинът разгледа ключа, видя не знам какъв белег и извика:

— Този ключ е от администрацията! Откраднали ли сте го?

— Много добре знаете, че не съм.

— Тогава?

Той ни гледаше и се хилеше. Баща ми се поколеба, после храбро каза:

— Намерих го.

Онзи тип здравата се изсмя:

— Намерихте го ей така, на пътя, и тутакси разбрахте, че е от вратата на канала. Кой ви го даде?

— Не мога да кажа.

— Ха! Ха! Отказвате да говорите. Взимам си бележка и ще го пиша в рапорта, а онзи, който ви е дал ключа, може би вече няма да има възможност да минава през тези имения.

— Не — разпалено извика баща ми. — Не, вие няма да го сторите! Няма да разрушите кариерата на един човек, само защото от любезност… От приятелски чувства.

— Този човек няма никакво съзнание — ревна пазачът. — Десет пъти съм го виждал да ми краде от смокините.

— Сигурно сте сбъркали — каза татко, — защото според мен е безупречно честен.

— Доказал го е, като ви е дал ключ от обществено учреждение — изсмя се пазачът.

— Има нещо, което не знаете — каза татко. — Той се реши на тази стъпка заради канала. Имам известни познания върху цимента и хоросана, което донякъде ми дава възможност да взема участие в поддържането на това произведение на изкуството. Сам ще видите в това тефтерче.

Пазачът го взе и го прелисти.

— Значи твърдите, че минавате оттук като специалист?

— В известен смисъл… — отвърна татко.

— А тези също ли са специалисти? — попита пазачът, като ни посочи. — Още не съм виждал специалисти на тази възраст. Във всеки случай онова, което виждам, е, че от шест месеца насам, всяка събота, вие тайно минавате оттук. Идеално доказателство.

И той сложи тефтерчето в джоба си.

— А сега, я ми покажете целия този багаж.

— Не — отсече татко. — Това са мои лични вещи.

— Значи отказвате? Внимавайте. Аз съм заклет пазач.

Баща ми размисли за секунда, после свали раницата си и я разтвори.

— Ако продължавахте да се противите, щях да повикам полицаи.