Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (16)

Както винаги, влязохме откъм черния вход.

На първия етаж трепкаше слаба светлина и през леката мъгла от нея проблясваше водният прах; майка ми насочваше в полумрака нищожния сноп светлина на газената лампа, чието нагорещено стъкло се беше пукнало от последната капка дъжд.

В огнището пращеше буен огън. Баща ми и чичо ми, по пантофи и халати, говореха с Франсоа, а ловните им костюми, метнати върху няколко стола, се сушаха пред огъня.

— Ето, виждаш ли, че не са се изгубили — възкликна радостно баща ми.

— О, нямаше такава опасност — отговори Франсоа.

Мама пипна якето ми, после якето на Лилѝ и нададе тревожни викове:

— Те са съвсем мокри. Като че ли са се топили в морето.

— За тях е полезно — с изключително спокойствие отговори Франсоа. — От водата на децата нищо не им става, особено когато е вода от небето.

Леля Роз дотича от горния етаж, сякаш имаше пожар. Беше отрупана със стари дрехи и пешкири. На бърза ръка ни съблякоха голи пред огъня за голяма радост на Пол и за голямо притеснение на Лилѝ. Свенлив като всички селянчета, той се прикриваше, както можеше, зад столовете с пръснатите по тях дрехи. Но без много да му мисли, леля го хвана и го разтърка с един пешкир, обръщайки го ту на една, ту на друга страна, сякаш беше някакъв предмет. Майка ми действуваше с мен по същия начин и Франсоа, който наблюдаваше отстрани, заяви:

— Червени са като шипки. — И добави: — За тях е полезно.

Облякоха Лилѝ в моето старо, матроско костюмче и той веднага се преобрази — стана по-важен, а пък мен ме облякоха, по-точно увиха ме целия с един стар пуловер на баща ми, който ми стигаше чак до коленете, а вълнените чорапи на майка ми ми стигаха до хълбока.

След това ни сложиха пред огъня и аз разказах нашето приключение. Кулминационният момент беше нападението на бухала, който аз естествено не можех да оставя да си стои спокойно на скалата: та значи, той се хвърли върху нас с пламнали очи, с извити нокти и закръжи над главите ни. Докато аз уж махах с криле, Лилѝ надаваше чудовищни викове.

Леля Роз слушаше с отворена уста, мама току поклащаше глава, а Пол, за да се предпази, затули с ръце очите си. Нашият успех бе толкова голям, че и аз самият изпитах страх и често в сънищата ми — дори и след години — това агресивно животно се хвърляше да ми изкълве очите.

После чичо Жул с героично спокойствие разказа за опасното приключение на ловците. Изненадани от бурята в дъното на дерето, те като по чудо се спасили първо от свличането на огромни скални късове, които непрекъснато падали ту пред тях, ту зад тях, а после и от гръмотевицата — нали видели как тя разсякла на две големия орех на малката пещера. Най-накрая мокри до кости, изтощени и преследвани от проливния дъжд, който с всяка минута се усилвал, те се впуснали в отчаян спринт и само на него дължали спасението си. Чичо Жул заяви, че досега не се смятал способен на такова нещо.

Неговият разказ не произведе голям ефект, човек не трепери за мустакати ловци.

Като се изправи, Франсоа простичко каза:

— Какво да се прави! Такъв е сезонът! Хубавото време свърши. Значи за неделя сме се разбрали. Хайде, довиждане на всички.

Той излезе, отвеждайки със себе си Лилѝ, който остана облечен с моето старо костюмче, за да го види и майка му.