Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (70)

Татко изглеждаше извънредно уморен и обувките му бяха целите в прах. Той нежно ни целуна, погали Лилѝ по бузата и взе сестричката ни на коленете си. После заговори на мама, сякаш ни нямаше:

— Отидох при Бузиг. Не беше там. Оставих му бележка, за да му съобщя за нещастието. После отидох в болницата и видях Владимир. Оперирали са полковника и посещенията са забранени. След четири-пет дни ще мога да говоря с него. Но ще бъде късно.

— Видя ли инспектора?

— Не — отвърна татко, — но видях секретарката му.

— Каза ли й?

— Не. Тя мислеше, че идвам да проверя има ли промени в училището, и ми съобщи, че ще водя третите класове^[1].

Татко горчиво се изсмя.

— Колко щеше да получаваш повече?

— Двадесет и два франка на месец.

Като чу тази огромна сума, мама сбърчи лице, сякаш щеше да се разплаче.

— И освен това — добави татко, — и освен това тя ми съобщи, че щели да ми дадат академическа палма.

— Но, Жозеф — извика мама, — не може да се уволни служител, който има академическа палма.

— Винаги може да се лиши от повишение служител, който ще бъде мъмрен.

Той дълбоко въздъхна и отиде да седне на един стол, навел глава и с ръце върху коленете. Малкият Пол започна силно да плаче.

В този момент Лилѝ тихо каза:

— Някой идва. Ето там.

В края на белия път, на върха на Коле, видях тъмен силует, който се спускаше с големи крачки към нас.

Извиках:

— Бузиг! — и се спуснах да тичам.

Лилѝ изтича след мен.