Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (53)

През този период се случиха две много важни събития.

Една слънчева съботна утрин през месец май, когато дните стават по-дълги, а бадемовите дървета сякаш са отрупани със сняг, ние съвсем безшумно прекосявахме имението на „благородника“. Бяхме вече стигнали някъде по средата и страховете ни понамаляха, защото живият плет, който ни прикриваше, ставаше по-гъст. Вървях пръв, с лека стъпка, въпреки тежестта на белината, лешията за пране и частите от един разглобен стол, завързани с канап.

Слънчевите зайчета играеха по гладката вода на канала. Зад мен Пол си тананикаше.

Но изведнъж аз се заковах на място с разтуптяно сърце. На двайсет метра от мен някаква висока сянка се отдели от плета и само с една крачка застана точно насред пътеката.

Човекът ни гледаше как се приближаваме. Той беше много висок, с бяла брада, имаше мускетарска шапка, дълго сако от сиво кадифе и се опираше на бастуна си.

Чух баща ми да казва със сподавен глас: „Не се бой. Върви напред.“ И аз храбро продължих да вървя.

Приближавайки към опасността, видях лицето на непознатия — широк розов белег пресичаше цялото му лице — започваше някъде под шапката и изчезваше в брадата, минавайки през ъгъла на дясното му око със затворен хлътнал клепач. Тази маска така ме впечатли, че се вцепених. Татко мина пред мен. В едната ръка той държеше шапката, в другата тефтерчето си на „инспектор“.

— Добър ден, господине — учтиво поздрави татко.

— Добър ден — отвърна непознатият с плътен, ясен глас. — Чаках ви.

В този миг мама глухо извика. Проследих погледа й и още повече се обърках, като забелязах в храстите един пазач със златни копчета. Той беше още по-висок от господаря си и едрото му лице беше украсено с два чифта червеникави мустаци — единия под носа му, другия над очите, които бяха сини, обградени с червени мигли.

Той стоеше на три крачки от белязания и ни гледаше с някаква жестока усмивка.

— Предполагам, господине — продължи татко, — че имам честта да разговарям със собственика на този замък.

— Да, аз съм собственикът — отговори непознатият. — И от няколко седмици насам всяка събота следя вашите маневри въпреки мерките, които вземате, за да останете незабелязани.

— Ами… — започна татко, един мой приятел, надзирател на канала.

— Знам — прекъсна го „благородникът“. — Не можах по-рано да се намеся в този странен начин на придвижване, защото подаграта за три месеца ме прикова за шезлонга. Но наредих да връзват кучетата събота вечер и понеделник сутрин.

Не разбрах веднага какво става. Баща ми преглътна, мама направи крачка напред.

— Тази сутрин наредих да дойде надзирателят на канала, който, струва ми се, се казва Бутик…

— Бузиг — поправи го татко. — Той е мой бивш ученик, защото аз съм учител и…

— Знам — прекъсна го старецът. — Този Бутик всичко ми разказа. За колибката на хълма и къде слизате от трамвая, колко дълъг път изминавате пеша с децата, багажа. И ето че виждам — каза той, като пристъпи към мама, — една очарователна дама, която струва ми се, е доста натоварена.

Той се поклони пред нея като кавалер, който иска разрешение за танц, и добави:

— Ще ми разрешите ли? — И с властен жест взе от ръцете й двете големи бохчи.

После се обърна към пазача:

— Владимир, вземи багажа на децата.

За миг великанът грабна с огромните си ръце раниците, торбичките и разнебитения стол. После ни обърна гръб и изведнъж падна на колене:

— Качвай се! — подвикна той на Пол.

С неочаквана смелост Пол се затича, скочи и в миг се покатери върху раменете на това добродушно чудовище, което чудесно изцвили и веднага се понесе в галоп.

Очите на мама се напълниха със сълзи, а баща ми не можеше да продума:

— Хайде — подкани го благородникът, — не бива да закъснявате.

— Господине — продума най-после баща ми, — не зная просто как да ви благодаря. Аз съм трогнат… дълбоко трогнат.

— Виждам — отсече старецът — и съм очарован от искреността на чувствата ви. Но което е право, аз не ви предлагам бог знае какво. Вие съвсем скромно минавате през моите владения, без да пакостите. Аз нямам нищо против. И няма какво толкова да ме превъзнасяте. Как се казва това красиво момиченце?

Той се приближи до сестричката, която мама беше взела на ръце. Но тя започна да пищи и закри лицето си с ръце.

— И таз добра — каза мама, — усмихни се на чичкото.

— Не! Не! — викаше сестричката. — Много е грозен. Не! Не искам!

— Тя е права — усмихна се старецът — и стана още по-грозен. — Случва ми се да забравя белега си. Преди трийсет и пет години, в една нива, засадена с хмел, в Елзас, някакъв немски улан ме удари с копието си. Но тя е още много малка, за да оцени войнската доблест. Моля, госпожо, да минете напред и да й кажете, че ме е одраскала котка — това поне ще й послужи за урок — да се пази от котките.

Той ни придружи из целия път, разговаряйки с баща ми. Вървях пред тях и отдалече виждах русата главица на малкия Пол. Тя сякаш плуваше над плета и златистите къдрици се развяваха, озарени от слънцето.

Когато стигнахме до изходната врата, ние заварихме Пол седнал върху багажа ни да хруска резенчета ябълка, а великанът му ги белеше.

Трябваше да се разделим с нашите благодетели. Графът стисна ръката на баща ми и като му подаде визитната си картичка, каза:

— В случай че ме няма, това ще ви послужи като пропуск за вратаря. Няма смисъл да вървите по коритото на канала. Моля ви да звъните на главния вход и да минавате по централната алея. Тя е по-къса от пътя покрай канала.

После, за моя голяма изненада, той се спря на две крачки пред мама и се поклони ниско, като пред царица, а след това се приближи до нея и с движение изпълнено с изящество и благородство, се наведе да й целуне ръка.

Мама направи лек реверанс, като малко момиченце, изчерви се и изтича да се прислони до татко; в същия миг между тях се метна някаква златна стрела — Пол тичаше към стария благородник и като грабна едрата му кафява ръка, с жар я целуна.