Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (27)

Върнах се без никаква радост в голямото училище.

Пожълтелите листа на чинарите в двора бяха започнали да капят и всяка сутрин край дългата сива стена чистачката ги гореше на малки купчинки.

Започнах четвърто отделение. Учеше ни господин Бесон — млад, висок, слаб, вече плешив и с вечно извит показалец на дясната ръка, защото не можеше да го изправи.

Той извънредно дружелюбно ме посрещна, но много ме разтревожи, като ми каза, че целият ми живот зависел от ученето ми през годината и че щял да бъде принуден да ме държи изкъсо, защото съм бил „неговият“ кандидат за конкурса за стипендия в лицея. В това опасно състезание „първоначалното“ образование щяло да се сблъска със „средното“. В началото аз бях изпълнен с увереност, защото думата „средно“ за мен означаваше нещо „не много особено“, значи „лесно“. Но скоро забелязах, че баща ми и колегите му не споделяха това мнение и че на моята кандидатура беше заложена честта на цялото училище. Та този щаб пое работата в ръцете си по метода на група от криминалната полиция, чиито инспектори се обединяват, за да разпитат някой заподозрян.

Господин Бесон, който ме учеше по шест часа на ден, ръководеше следствието и събираше сведенията.

Трябваше да ходя в училището и в ЧЕТВЪРТЪК СУТРИН, в девет часа. Господин Сюзан — почитаемият преподавател от средното училище, чийто педагогически опит беше безпогрешен, ме чакаше в празната класна стая, за да разпали любопитството ми с допълнителни задачи: влакове се настигаха, колоездачи се срещаха, а един баща, който бил седем пъти по-голям от сина си, видял как с годините тази разлика се стопила. Към единадесет часа господин Бонафе идваше да провери „синтактичните разбори“ и ми възлагаше нови изречения за разбор, който днес сигурно няма да бъда в състояние да направя. През седмицата господин Арно (комуто някога беше хрумнало да постъпи в пощите) през междучасията ме караше да вървя редом с него и ми мрънкаше все едно и също за околийското управление, където за щастие нито веднъж не стъпих и съзнанието ми много бързо се освободи от неговите наставления.

Освен това и господин Мортие, който имаше красива руса брада и носеше пръстен и на малкия си пръст, понякога, по време на вечерните занятия, поверяваше възпитаниците си на баща ми, а мен отвеждаше в празната класна стая и ми задаваше хиляди въпроси за историята на Франция. Тази наука ме интересуваше дотолкова, доколкото в нея имаше невероятни неща: „Сведи глава, гордий Сикамбре“^[1], забавната шега на Ролон^[2], желязната клетка на кардинал Балю, супата от врани по време на отстъплението от Русия^[3] и крайно ефикасното копче за гетри, заради което сме изгубили войната от 1870 година^[4].