Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (68)

Вечерта привърши набързо и ние се качихме да спим.

Родителите ни останаха долу, за да подредят продуктите, но не ги чух да помръдват, а само да си шепнат.

След четвърт час видях, че Пол вече спи. Бос, безшумно слязох по стълбата и се заслушах в разговора им.

— Жозеф, прекаляваш. Просто си смешен. Най-сетне няма да те гилотинират, я.

— Сигурно няма — отвърна татко. — Но ти не познаваш инспектора на Академията. Той ще прати рапорта на ректора и може да се стигне до уволнение.

— Хайде де! За такава дреболия!

— Може и да е дреболия, но е достатъчно, за да се накаже с мъмрене един учител. А за мен мъмренето е равносилно на уволнение, защото аз ще си подам оставката. Как ще застана пред учениците, щом съм бил мъмрен.

— Как така? — смаяно извика мама. — Ще се откажеш от пенсията?

Те често говореха за пенсионирането като за магическо събитие, което превръщаше учителя в рентиер. Пенсионирането беше изключителна дума, магическа дума. Но тази вечер тя не произведе необходимия ефект и баща ми мрачно повдигна рамене.

— Тогава какво ще правиш?

— Просто не знам. Ще си помисля.

— Можеш да станеш частен учител. Господин Верне печели много добре, като дава частни уроци.

— Да, но него не са го мъмрили. Той излезе в пенсия след блестяща кариера. А пък аз! Ако родителите на новите ми ученици разберат, че съм бил мъмрен, веднага ще ме изпъдят.

Това неопровержимо доказателство просто ме смаза. Какво щеше да прави татко? След малко той каза:

— Ще отида да видя Распането, който върти голяма търговия с картофи. Учехме заедно. Веднъж той ми каза: „Ти беше силен по математика, а търговията ми така се разрасна, че ще имам нужда от теб“. На него ще мога да му обясня как стоят нещата и той няма да ме презира.

Аз веднага благослових името Распането. Не го познавах, но ясно си го представях — добродушен великан с черни мустаци, също като мен затънал в умножението, как дава на баща ми ключ от едно чекмедже, пълно със злато.

— Човек невинаги може да разчита на приятелите си — каза мама.

— Знам. Но Распането ми е много задължен. На матурата аз му подсказах решението на задачата. Освен това искам веднага да те успокоя. Никога не съм ти го казвал, но аз имам облигации от железниците за седемстотин и осемдесет франка. Те са в атласа Видал — Лаблаш.

— Значи си крил от мене!

— Да. Мислех да има нещо за черни дни, ако се случи операция или болест… Имах най-добри намерения! Не бих искал да си мислиш, че…

— Не се оправдавай — прекъсна го мама, — защото и аз направих същото. Но аз имам само двеста и десет франка. Само толкова можах да икономисам от петте франка, които всяка сутрин ми даваш.

Веднага сметнах: 780 и 210 прави 990 франка. Сетих се, че имам седем франка в касичката си, и знаех, че и Пол, въпреки че криеше, има най-малко четири франка. Значи всичко хиляда и един франк.

Веднага се успокоих и много ми се искаше да отида при тях и да им кажа, че щом човек има повече от хиляда франка, няма нужда да търси работа. Но сънчо ми духна в очите. Изкачих се по стълбите на четири крака и моментално заспах.