Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (23)

Почти бяхме стигнали под Тауме и ясно виждах очертанията на бърдото, извисено над подземния проход, където щях да изживея Голямото приключение.

Изведнъж Лилѝ се спря:

— Забравихме едно нещо.

Гласът му издаваше тревога.

— Какво?

Но вместо да ми отговори, той тръсна глава, остави торбата сред лавандулата и започна сам да си говори.

— Да забравим такова нещо ми се струва просто невъзможно! То аз трябваше да се сетя! Но и ти не се сети. И сега какво ще правим?

Той седна на един голям камък, все тъй поклащайки глава, кръстоса ръце и замлъкна.

Тази малко театрална мимика ме ядоса и аз строго казах:

— Какво те прихваща? Май че започваш да откачаш. Какво сме забравили?

Той посочи с пръст бърдото и аз чух някаква странна дума:

— Ами буала?

— Какво искаш да кажеш?

— Буалите, де!

— Какво?

Той се ядоса и повтори високо:

— Онзи, дето искаше да ни изкълве очите. Бу-ха-ла! Той живее на свода и сигурно и женският е там. Ние видяхме само един, но се хващам на бас за дванайсет примки, че са два.

Това беше ужасна новина. Можеш и да си изключителен, но има моменти, в които съдбата те предава. Два огромни бухала! Представих си ги как кръжат край главата ми, с отворени жълти човки и черни езици, със синьо-зеленикави очи, с извити нокти и станали хиляди пъти по-страшни от описанията, които сам бях направил, описания, потвърдени от кошмарните ми сънища. Стиснах с все сила очи и започнах да вдишвам дълбоко въздух.

Не, не, просто е невъзможно! По-добре в класа на господин Бесон, с квадратите, ромбовете и ученическите ми задължения.

Лилѝ повтаряше:

— Сигурно са два.

Бях вече решил да се измъкна при първия удобен случай и затова никак не ми беше трудно да продължа да играя ролята на „изключителен“.

— И ние сме двама. Да не би случайно да те е страх?

— Да — каза той. — Да, страх ме е. Ти не си даваш сметка за едно нещо — ние видяхме бухала през деня. Затова той не мръдна. Но през нощта това е негова работа. Докато спиш, ще ти изкълват очите. Един голям бухал през нощта е по-страшен от орел.

Помислих си, че като изтъквам смелостта си, Лилѝ ще се откаже да ме следва, и важно отговорих:

— Затова ще изчакаме да се съмне и ще ги нападнем. С острия нож, закрепен на една пръчка, аз се наемам да обясня на тези птици, че пещерата вече ще има друг стопанин. Стига приказки. Трябва да се приготвим.

Но аз не помръднах. Лилѝ ме изгледа и изведнъж скочи.

— Прав си! — извика разпалено той. — Нищо и никакви птици! Трябва само да отсечем два дебели клона. Така ще изостря моя, че ще ги набучим като пилета.

Той направи няколко крачки, отвори овчарския си нож, наведе се, за да се мушне в гъсталака, и започна да действува.

Седнал на земята до бора, аз размишлявах.

Както работеше, Лилѝ ми извика:

— Ако не щат да излязат от дупката, ще пъхна вътре тоягата и ще ги чуеш как мяукат.

Видях, че не се шегуваше и че беше твърдо решил да нападнем големите бухали. От нас двамата всъщност той беше изключителният и аз се засрамих от малодушието си.

И тогава призовах на помощ един от любимите си герои — Робинзон Крузо… Ако, настанявайки се в първата пещера, той бе намерил тези две птици, какво би направил? Не беше трудно да си представя. Той веднага би ги удушил и би ги оскубал, благославяйки Провидението, преди да ги опече на бамбуков шиш. Ако побягна пред тези птици, няма да имам право да вляза в някой приключенски роман и героите от илюстрациите, които винаги втренчено ме гледаха, щяха да извърнат глава, за да не видят това женско сърце.

Впрочем вече не ставаше въпрос за бухалите, могъщи и свирепи животни с огромни размери, а чисто и просто за „птици“, които ми се сториха много по-безопасни.

Грабнах решително островърхия нож и го изострих на един камък.

Оставаше призракът. Повтарях си авторитетното твърдение на баща ми: ПРИЗРАЦИ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ, а в същото време скришом изрепетирах пет-шест прекръствания, от които призраците се прекършвали на две.

Лилѝ изскочи от храстите, влачейки два идеално прави пръта, по-дълги от него самия. Той ми подаде единия.

Извадих от джоба си дълго въже и на изтънения край на пръта завързах здраво дръжката на страшния нож. До мен Лилѝ грижливо дялкаше оръжието си, сякаш остреше молив.

Край нас зората пронизваше леката мъгла. В някак разсеяната светлина, малки пухкави облачета стояха като закачени под клоните на боровете и по върховете на храстите. Беше студено. Нервите ми, които цяла нощ ме бяха държали буден, изведнъж се успокоиха и усетих как главата ми стои изправена само благодарение усилията на волята. За миг се облегнах на един бор и натежалите ми клепачи запариха върху напрашените ми очи. Сигурно щях да заспя, когато в дъното, край боровата гора, чух, че изпращя сух клон. Повиках тихо Лилѝ:

— Чу ли?

— Това е заек — отговори той.

— Зайците не се катерят по дърветата.

— Вярно. Тогава може би е лисугерът.

Той все така дялкаше пръта си и добави:

— Ти си изключителен.

Щях да му кажа, че отговорът му е безсмислен, когато между черните стволове на дърветата, които започваха леко да светлеят, видях една грамадна сянка: с огромна шапка, наметнат с дълга пелерина, овчарят минаваше с бавни крачки пред няколко рунтави овчици от мъгла и точно между плешките му стърчеше дръжката на забития кинжал. С разтреперана ръка аз направих четири-пет кръста в негова посока. Но вместо да се разпадне на парчета, призракът се обърна към мен, и той се прекръсти, вдигна очи към небето с предизвикателен вид и тръгна към мен, като се кикотеше. Понечих да викам, но страхът стисна гърлото ми и аз изгубих съзнание.

Усетих как две ръце ме разтърсват за раменете и щях да закрещя, когато чух гласа на Лилѝ:

— Ей! Какви са тия номера! Сега не е време за спане.

Надигнах се, защото бях паднал възнак. Изпелтечих:

— Видя ли?

— Ами да. Видях те как падна. Добре че има толкова много мащерка, можеше да си одереш лицето. Толкова ли ти се спи?

— Ами, мина ми. Ти не видя ли призрака?

— Нищо не съм видял, но пак дочух откъм онзи край, там, горе. Може да е и Мон де Парпайун. Трябва да внимаваме да не ни види. Я погледни копието ми.

Той беше обелил кората и дървото беше гладко като мрамор. Накара ме да пипна върха — остър като ножа ми.

Няколко избледнели звезди се показаха на небето откъм Сен Бом. Лилѝ стана.

— Готово. Само че още не е достатъчно светло за битката с бухалите. Имаме време да минем през Фон Брегет да напълним шишетата.

Тръгнах подире му сред лавандулата, окъпана от роса.