Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (22)

След обяда Лилѝ ни остави под предлог, че майка му го чакала, за да очуква нахут, а в действителност си тръгна, за да изучи съдържанието на килера и да се запаси с храна за мен, защото предварително знаеше, че майка му е на полето.

Аз веднага се качих в стаята си, уж че имам да си събирам нещата, които исках да взема за града, и съчиних прощалното си писмо:

Скъпи татко,

Скъпа мамо,

Скъпи родители,

Не бива да се тревожите. Няма смисъл. Най-сетне аз намерих своето призвание: да стана утшелник. Взех всичко, което трябва. За учене сега е много късно, защото аз се Отказах. Ако не успея, ще се върна вкъщи. За мен щастието е в Приключението. Няма опасност. Взех две кутийки Аспирин от фабриката на Рона. Не се паникьосвайте. Аз няма да съм сам. Един човек (когото не познавате) ще ми носи хляб и ще стои с мен, когато има буря.

Не ме търсете. Аз съм ненамираем.

Грижи се за мама. Ще мисля за нея всяка вечер.

Напротив, можеш да се гордееш, защото, за да станеш утшелник, се иска Смелост, а аз съм смел. Ето ти доказателство.

Козато се върнете, няма да ме познаете, ако не ви кажа: „Това съм аз“.

Пол малко ще ми завиди, но нищо. Целунете го силно от Батко му.

Целувам ви нежно и най-вече милата ми мама.

Ваш син Марсел, утшелника от Планината.

След това отидох да потърся парчето старо въже, което бях забелязал в тревата край кладенеца на Букан. Не беше по-дълго от два метра и тук-там беше прокъсано, защото често се бе удряло в каменната стена на стубела.

Все пак стори ми се, че тези кълчища все още можеха да ме издържат, за да се спусна от прозореца на стаята си. Скрих въжето под дюшека.

Приготвих най-после прословутия вързоп: малко бельо, чифт обувки, острия нож, брадвичка, вилица, лъжица, тетрадка, молив, кълбо канап, тенджерка, пирони, и няколко стари, бракувани сечива. Скрих всичко под леглото с намерение да направя бохча от завивките си, щом всички си легнат.

Двете ловджийски торби спокойничко си стояха в един шкаф. Натъпках ги с различни храни: сухи бадеми, сливи, малко шоколад, който успях да измъкна от денковете, стъкнати за връщането в града.

Бях страшно възбуден от тези потайни приготовления. Като ровех без срам в багажа, дори и в чичовия, аз си представях, че съм Робинзон — как разузнава палубата на заседналия кораб и как открива хиляди съкровища във вид на чук, кълбо канап и едно житно зърно. Когато всичко беше готово, реших да посветя на майка си последните часове, които ми оставаха да бъда с нея. Обелих старателно картофите, изтръсках салатата от водата, сложих приборите на масата и от време на време отивах при мама и целувах ръката й.

Прощалната вечеря беше чудесна и обилна, сякаш за да се ознаменува някакво щастливо събитие. Никой не изрече нито дума на съжаление. Напротив, всички изглеждаха доволни да си се приберат в мравуняка. Чичо Жул говореше за службата, татко призна, че към края на годината се надява да получи академическата палма, леля Роз, за кой ли път вече, спомена за газта… Видях, че те вече си бяха тръгнали.

Но аз оставах.

Едно малко камъче изкънтя по обковката на кепенеца. Това беше уговореният сигнал. Бях вече напълно облечен и предпазливо отворих прозореца. Дочух шепот в нощта: „Готов ли си?“

Вместо отговор спуснах с канап „вързопа“. После забодох моето прощално писмо на възглавницата и здраво завързах въжето за дръжката на прозореца. През тънката стена изпратих въздушна целувка на мама и се спуснах по въжето навън. Лилѝ беше там, под маслината. Едвам го различавах в тъмното. Той направи крачка напред и тихо каза: „Хайде!“, после вдигна от тревата една доста тежка торба и я метна на гърба си.

— Картофи, моркови и примки — каза той.

— Аз имам хляб, захар, шоколад и два банана.

— Върви, по-натам ще говорим.

Мълчаливо се изкачихме по склона до Малко око.

Аз опиянено вдишвах нощния въздух и без никаква тревога си мислех за новия живот, който започвах.

И този път ние поехме в посока към Тауме. Нощта беше спокойна, но студена. Нито една звезда на небето. Беше ми студено.

Насекомите, които цяло лято пееха, не нарушаваха вече скръбната тишина на невидимата есен. Но една горска кукумявка мяукаше в далечината, а друга протяжно викаше и меланхоличното ехо на Рапон повтаряше този вик.

Вървяхме бързо, както подобава на бегълци. Тежкият товар опъваше раменете ни и ние не продумвахме нито дума. Край пътя неподвижните борове приличаха на метални силуети и росата беше разбудила всички аромати.

След половин час вървене стигнахме до кошарата на Батист и за малко поседнахме на широкия каменен праг. Пръв заговори Лилѝ:

— Малко остана да не дойда да те повикам.

— Родителите ти ли те следяха?

— О, не, не това.

— Тогава какво?

Той се поколеба, после каза:

— Мислех си, че няма да го направиш.

— Кое?

— Да останеш в планината. Мислех, че го каза просто така и че в края на краищата…

Скочих смъртно засегнат:

— Значи ме смяташ за момиче, което всеки момент сменя решението си, мислиш, че си говоря просто ей така? Е добре, сега ще разбереш, че когато реша нещо, то е веднъж завинаги! И ако не беше дошъл, щях сам да тръгна! И ако те е страх, можеш да си останеш тук, аз си знам пътя.

Тръгнах с твърда крачка. Той стана, пак метна торбата на гърба си и побърза да ме настигне. Мина пред мен, спря се, погледна ме за секунда и развълнувано каза:

— Ти си просто изключителен!

Аз веднага заех позата на изключителен човек, но не му отговорих.

Лилѝ продължаваше да ме гледа и добави:

— Няма втори като теб!

Най-сетне той ми обърна гръб и тръгна напред. Но десет крачки по-нататък отново се спря и без да се обръща, повтори:

— Така си е — ти си изключителен!

Това възхищение, което ласкаеше честолюбието ми, изведнъж ми се стори много обезпокоително и трябваше да направя усилие, за да си остана изключителен.

Почти бях го постигнал, когато ми се стори, че чувам отдалеч, откъм дясната ни страна, някакъв шум — сякаш се свличаше едър чакъл. Спрях. Ослушах се. Шумът се повтори.

— Това е нощен шум — обади се Лилѝ. — Никога не се разбира откъде точно иде. Е, човек винаги го е малко страх, но този шум не е опасен, ти бързо ще свикнеш.

Той отново тръгна и ние стигнахме до рида, който се издигаше над долината Гарет. Вляво от нас започваше гъстата борова гора на Тауме. Утринната мъгла се издигаше от земята и спираловидно се виеше край дърветата и над храстите.

Нещо като излайване — остро и късо, трикратно се повтори и аз потреперих.

— Ловец ли е?

— Не — отговори Лилѝ. — Това е лисугер. Когато лае така, значи е подгонил някое животно към лисицата и я предупреждава.

Слабото излайване на дивото животно се чу още три пъти и аз се сетих за учебника си по естествознание: слонът тръби, еленът реве, лисицата скимти. И понеже си имаше определение, викът загуби нощната си сила. Този лисугер чисто и просто скимтеше. Сто пъти бях спрягал този глагол в тетрадката си. Успокоих се напълно и тъкмо се канех да предам на Лилѝ успокояващите си знания, когато вляво от мен, в дъното на боровата гора, под увисналите клони, обвити в мъгла, бързо мина някаква доста висока сянка.

— Лилѝ — прошепнах аз, — видях да минава сянка.

— Къде?

— Там.

— Сънуваш. Не е възможно да се види сянка в тъмното.

— Казвам ти, че видях нещо да минава.

— Може да е лисугерът.

— Не Беше по-високо… Да не би брат ти да е тръгнал да лови дроздове?

— Ами, рано е още. Най-малко още час ще е тъмно.

— Или пък някой бракониер?

— Не ми се вярва. Освен ако…

Но не се доизказа и на свой ред мълчаливо огледа гората.

— За какво мислиш?

Той ми отговори с въпрос:

— Каква беше тази сянка?

— Горе-долу като сянката на човек.

— Висок?

— Знам ли, беше далеч. Да, по-скоро висок.

— С наметка? С дълга наметка?

— Знаеш ли, не видях много добре. Видях само нещо като сянка, която мърдаше и после изчезна зад бора или зад хвойната. Защо ме питаш за всичко това? Ти мислиш за някой, който ходи с наметка?

— Възможно е — отвърна той умислено. — Аз никога не съм го виждал. Баща ми го е виждал.

— Кого?

— Големият Феликс.

— Той овчар ли е?

— Да. Овчар от едно време.

— Защо казваш от едно време?

— Защото това се е случило много отдавна.

— Не разбирам.

Той се приближи до мен и каза тихо:

— Феликс е умрял най-малко преди петдесет години. Но по-добре да не говорим за него, защото има опасност да се появи.

Понеже аз смаяно го гледах, Лилѝ пошепна на ухото ми:

— Това е призрак!

Откритието беше толкова страшно, че за да се поуспокоя, саркастично се изсмях и казах с хаплив тон:

— Ти вярваш в призраци, а?

Той се ужаси и зашепна:

— Не викай толкова силно! Казвам ти — може да дойде.

Само заради него, понижих глас:

— Е добре, аз пък ще ти кажа, че баща ми, който знае всичко, и чичо ми, който работи в префектурата, смятат, че това са врели-некипели! Напушва ги смях, като чуят за призраци. И мен ми става смешно. Да, точно така, — СМЕШНО.

— А пък на баща ми хич не му е до смях, защото го е виждал! Ей същия този призрак! Виждал го е четири пъти!

— Баща ти е добър човек, но той дори не знае да чете!

— Не ти казвам, че знае да чете. Казвам ти, че го е виждал.

— Къде?

— Една нощ, както спял в кошарата на Батист, изведнъж чул, че отвън някой се разхожда. И после дълбока въздишка, сякаш някой умирал. Тогава татко погледнал през пролуката на вратата и видял един овчар, много висок, с наметка, с кривак и с огромна шапка. Отгоре до долу целият сив.

Все тъй, само заради него, прошепнах:

— Може да е бил някой истински овчар?

— О, не! Доказателство, че е бил призрак, е, че когато татко отворил вратата, вече нямало нищо. Ни овчар, ни призрак, ни НИЩО.

Доказателството беше смазващо.

— И какво търси тук този призрак? Какво иска?

— Изглежда, че е бил много богат. Имал е най-малко хиляда овце. Убили го бандити. Забили огромен нож между плешките му и задигнали голяма торба с жълтици. И той постоянно идва, за да се оплаква и да търси златото си.

— Той много добре знае, че ние не сме му го взели.

— Тъкмо това му казал и баща ми.

— Той му е говорил?

— Разбира се. На четвъртия път, когато дошъл, той взел да му говори през вратата. Казал му: „Слушай, Феликс, и аз съм овчар като тебе. Не знам къде е златото ти. И не идвай да ми додяваш, защото имам нужда да поспя.“ И призракът дума не казал, но взел да си подсвирква най-малко десет минути. Тогава татко се ядосал и му извикал: „Уважавам мъртвите, но ако продължаваш все така, ще изляза да те прекръстя четири пъти и ще те ритна шест пъти в задника.“

— Казал му е такова нещо?

— Да, казал му го и щял и да го направи, но онзи разбрал, че няма лабаво, изчезнал и никога вече не се появил.

Цялата тази история беше абсурдна и аз реших да не вярвам нито дума. Тогава си послужих с някои от любимите изрази на баща ми:

— Откровено казано, намирам те за доста глупав, щом ми разправяш за тези предразсъдъци, които са чисто суеверие. Призраците са измислица на простолюдието. А кръстенето е мракобесие.

— Брей! — извика Лилѝ. — Кръстенето за призраците е най-ефикасното нещо. Виж, тук само никой не може да каже обратното. Всеки ще ти каже, че се прекършват на две.

Изсмях се — доста вяло — и попитах:

— И ти естествено знаеш как да се кръстиш?

— Че разбира се!

— И как се играе тази пантомима?

Той тържествено се прекръсти няколко пъти. Аз веднага взех да го имитирам, смеейки се. Тогава в тъмнината се чу бръмчене и усетих лек, но много точен удар по челото. Не можах да сподавя вика си. Лилѝ се наведе и вдигна нещо:

— Бръмбар — каза той, смаза го с пета и тръгна. Вървях след него, като от време на време се извръщах назад.