Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (72)

Вкъщи нямахме вино, а мама не искаше да пипа свещените бутилки на чичо Жул, но в гардероба на стаята си тя криеше една бутилка Перно, в случай че ни дойде на гости някой, който обича винцето.

Седнал под смокинята Бузиг хубаво си наля и ни разказа за срещата си с неприятеля.

— Тази сутрин, щом прочетох бележката ви, веднага отидох да потърся подкрепления — Бинучи, който е надзирател като мен, и Фенестрел — водопроводчика. Отидохме в замъка и когато понечих да отворя прословутата врата — слава на бога, — видях, че той не беше свалил веригата, нито катинара. Тогава заобиколихме откъм главния вход и аз взех да бия камбанката като клисар. Нямаше и пет минути и той пристигна побеснял и започва:

— Ей, да не би да сте полудели, та така дърпате звънеца; и то вие! — казва ми той, като отваря вратата.

— Защо пък аз? — питам.

— Защото е забъркана една хубава каша, която вие ще сърбате, и ще ви кажа само две думи.

— Добре тогава, вие ще говорите след това, защото аз ще ви кажа всичко на всичко само една дума — тя е акт.

Тогава той се ококори. Дори и с онова око, което блуждае.

— Да идем първо на местопрестъплението — казва Фенестрел. — Трябва да установим фактите, той да си признае, да вземем веригата и катинара.

— Какво? — извика смаяно пазачът.

— Не викайте! — казвам му аз. — Плашите ни.

И ние влязохме. Той ни казва:

— Ще ви обясня за този катинар.

— Вие ли го сложихте?

— Да, аз. И знаете ли защо?

— Не. И няма нужда да го знам, за да ви съставя акт.

— Член 82 от „Конвенцията“ — обажда се Фенестрел.

Оня като гледаше трите ни фуражки, взе да го хваща страх. Тогава Бинучи казва с помирителен тон:

— Не се плашете чак толкова. Няма да стигнете до углавния съд. Само в полицията ще отидете, нищо повече. Ще се отървете с двеста франка глоба.

Тогава аз отсякох:

— Ще се отърве с толкова, колкото трябва. Аз отивам да взема само веществените доказателства.

И тръгвам към вратата на канала. Другите тръгват след мен и пазачът също, като понакуцваше. Докато изтръгвах веригата, той стана червен като божур. Изваждам си аз тефтера и казвам:

— Име, презиме, място на раждане.

А той ми казва:

— Няма да направите такова нещо.

— А вие — обади се Фенестрел — защо искате да ни попречите да минаваме?

— Не беше за вас — отвръща пазачът.

Аз казвам:

— Разбира се, че не е за тези господа, а за мен! Знам, че моята физиономия не ви допада. Е добре, вашата също не ми харесва и затова ще отида докрай!

— До какъв край? — пита той.

— Вие искахте да си изгубя мястото. Толкоз по-зле за вас. Сега вие ще изгубите своето. Щом вашият господар получи призовка, ще трябва да отиде в съда и ще разбере, че може би е по-добре да си смени пазача и се надявам, че другият не ще бъде такъв див като вас.

Приятели, той беше загубил и ума и дума. Аз продължавам:

— Име, презиме, място на раждане.

— Кълна ви се, че не беше за вас! Сложих ги, за да хвана едни хора, които минаваха оттук с подправен ключ.

— Тогава аз си придавам страшен вид и казвам:

— Уха! Подправен ключ? Бинучи, чуваш ли какво говори? Подправен ключ.

— Ето, вижте го!

И той вади ключа от джоба си. Веднага го грабвам и казвам на Фенестрел:

— Запази го. Ще заведем следствие, защото това е въпрос, който засяга канала. И всички тия хора вие ги хванахте, а?

— Разбира се. Ето, вижте тефтерчето, което взех от този тип. Ето и рапорта за вашата администрация, а ето и моят акт.

И той ми дава тефтерчето ви и два рапорта от няколко страници, където разказва цялата история.

Започвам да чета неговите драсканици и изведнъж извиквам:

— Нещастнико! В официално изложение вие признавате, че сте сложили верига и катинар. Не знаете ли, че при добрия крал Луи XIV щяха да ви пратят на каторга?

Бинучи казва:

— Това не е самоубийство, но много ми прилича на такова.

Пазачът започва да отстъпва. Вече не приличаше на божур, а на ряпа. Казва ми:

— Е, и какво мислите да правите?

Няколко пъти поклащам глава, хапейки устни. Съветвам се с Фенестрел, после с Бинучи, после със съвестта си. Той чака със злобен вид, но уплашен. Най-сетне му казвам:

— Вижте какво, нека бъде за пръв и последен път. Да не говорим повече за това. А вие — нито дума на никого, ако държите на фуражката си.

След тия думи накъсвам рапорта му и слагам тефтерчето в джоба си заедно с веригата и катинара. Помислих си, че могат да ви свършат работа на вилата.

И той сложи плячката си на масата.

Всички бяхме на върха на щастието си, а Бузиг с удоволствие прие да остане на вечеря. Разгъвайки салфетката си, той заяви:

— На тази случка сложихме кръст. Но все пак може би ще е по-добре да не минавате повече от там.

— И дума да не става — отсече татко.

Мама, която набучваше пилетата на шиш, тихо каза:

— Дори и да ни дадат разрешение, никога няма да имам смелост да видя пак това място. Мисля, че ще припадна.

Лилѝ си тръгна и мама го целуна. Ушите му пламнаха като гребен на петел и той много бързо се измъкна от столовата. Трябваше да изтичам след него, за да му кажа, че ще го чакам на другата сутрин, още в зори. Той кимна с глава и потъна в лятната нощ.