Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (12)

В централните и северните области на Франция, още в първите дни на септември лек ветрец, малко по-студен от обикновения, изведнъж откъсва мимоходом някое красиво яркожълто листо, което се върти, плъзва се и се преобръща във въздуха, грациозно като птица. Този откъснат лист само с няколко дни изпреварва отстъплението на цялата гора, която става ръждива, после хилава и черна, защото всички листа политат след лястовиците, когато есента затръби със златния си рог.

Но в моя край, Прованс, боровите и маслиновите дървета пожълтяват само преди да умрат, а след първите септемврийски дъждове измитите листа още по-ярко зеленеят и сякаш отново е месец април. Из тези пусти места пърнарът, мащерката, розмаринът, хвойната винаги имат листа и ограждат вечно синята лавандула, а невидимата есен тихичко се промъква в дъното на долините. Тя използува някой нощен дъжд, за да обагри в жълто лозата или четирите праскови, които изглеждат като болни, и за да не издаде настъпването си, тя кара да почервеняват лековерните къпинови плодове, които винаги са я смятали за пролет. Ето така всички дни на ваканцията си приличаха и не даваха да се почувствува как времето напредва, а изминалото лято си отиваше без нито една бръчка.

Огледах се наоколо, без нищо да разбирам.

— Кой ти каза, че вече е есен?

— След четири дни е Свети Михаил и смрикарите ще дойдат. Но още не е голямото прелитане. То ще стане през другата седмица, през октомври.

Като чух последните думи, сърцето ми се сви.

ОКТОМВРИ! НАЧАЛОТО НА УЧЕБНАТА ГОДИНА!

Не исках да мисля за това. Отхвърлях с всички сили неприятната мисъл.

Намирах се в такова състояние, което успях да разбера едва по-късно, когато учителят ни Еме Сакоман ни обясни в какво се състои субективният идеализъм на Фихте. Също като немския философ аз вярвах, че външният свят е мое собствено изобретение и че е възможно само с усилие на волята да премахна оттам всички неприятни събития, все едно че ги зачерквам. Тъкмо поради тази вродена вяра, винаги опровергавана от фактите, децата изпадат в такъв яростен гняв, когато събитието, което са смятали, че им е подвластно, нагло им доказва обратното.

И тъй, аз се опитах да премахна месец октомври. Той беше някъде в бъдещето и не биваше още отсега да се съпротивявам. Далечният тътен, който моментално прекъсна разговора ни, ми помогна да го забравя напълно.

Лилѝ скочи и наостри слух — гръмотевицата отекна отново, там, над Алош, от другата страна на Тауме.

— Започва — каза Лилѝ. — Ще видиш какво ще стане след час. Още е далеч, но наближава.

Като се измъкнах от храстите, видях, че небето се беше смръщило.

— Какво ще правим сега? Да бяхме се върнали на Бом Сурн?

— Няма нужда. Знам едно място, почти в края на Тауме, където няма да се намокрим и ще видим всичко. Ела.

Той тръгна.

В същия този миг нов тътен, вече по-близо, глухо разтърси околността. Лилѝ се извърна към мен:

— Не се страхувай. Имаме време.

Но той ускори крачка.