Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Château de ma mère, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Добринка Савова-Габровска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Марсел Паньол
Заглавие: Славата на моя баща
Преводач: Добринка Савова-Габровска
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: мемоари/спомени
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: декември 1979 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Светлана Йосифова
Коректор: Мина Дончева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068
История
- — Добавяне
Но оставаше замъкът на пияницата и на голямото болно куче.
Когато заставахме пред заключената врата, ние се смълчавахме. Баща ми долепяше око до дупката на ключалката и дълго гледаше през нея. После измъкваше от джоба си масльонката от шевната машина и капваше в ключалката няколко капки масло. Накрая той съвсем безшумно пъхаше ключа и бавно го превърташе. Съвсем внимателно, сякаш се страхуваше от експлозия, той бутваше вратата с ръка. Проврял глава в процепа, той се ослушваше, изучаваше с поглед забранените места и едва тогава се решаваше да влезе. Ние мълчаливо се промъквахме след него, а той тихичко затваряше вратата. Но най-трудното тепърва предстоеше.
Вярно е, че нито веднъж не срещнахме човек, но болното куче сякаш вървеше по петите ни. Мислех си: „Сигурно е бясно, защото кучетата не боледуват от друго“.
Пол ми казваше:
— Мен не ме е страх. Виж! — И ми показваше цяла шепа захар на бучки, които смяташе да хвърли на чудовището, за да го залъже, докато татко удуши пазача. Той ми говореше с твърда увереност, но стъпваше на пръсти. Мама от времена време спираше пребледняла и видимо уплашена, притискаше ръка до сърцето си. Баща ми, за да ни повдигне духа, изведнъж се развеселяваше и се опитваше да я вразуми, като тихо й говореше:
— Огюстин, ти си просто смешна. Умираш от страх, а този човек дори не си го виждала.
— Знам с какво име се ползува.
— Невинаги мнението, което хората имат за някого, е заслужено.
— Онзи ден полковникът ни каза, че бил оглупял старец.
— Сигурно е оглупял, щом нещастникът се е пропил, но много рядко някой стар пияница е злобен. И ако искаш да знаеш, аз съм сигурен, че той вече няколко пъти ни е виждал и нищо не ни е казал, защото му е все едно. Господарите му никога не са тук и ние нищо лошо не правим. Какъв интерес има да тича след нас със скования си крак и болното си куче.
— Страх ме е — повтори мама. — Може да е глупаво, но ме е страх.
— Добре тогава, ако продължаваш с тези детинщини, ще ида в замъка и ще му поискам разрешение да минаваме.
— Не, не, Жозеф, моля те. Ще ми мине. Това са нерви… Просто нерви. Ще ми мине.
Гледах я пребледняла, долепена до шипковите храсти, без да усеща бодличките. После вдишваше дълбоко и казваше усмихнато:
— Ето, мина ми! Хайде!
Тръгвахме и всичко свършваше благополучно.