Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (58)

Но оставаше замъкът на пияницата и на голямото болно куче.

Когато заставахме пред заключената врата, ние се смълчавахме. Баща ми долепяше око до дупката на ключалката и дълго гледаше през нея. После измъкваше от джоба си масльонката от шевната машина и капваше в ключалката няколко капки масло. Накрая той съвсем безшумно пъхаше ключа и бавно го превърташе. Съвсем внимателно, сякаш се страхуваше от експлозия, той бутваше вратата с ръка. Проврял глава в процепа, той се ослушваше, изучаваше с поглед забранените места и едва тогава се решаваше да влезе. Ние мълчаливо се промъквахме след него, а той тихичко затваряше вратата. Но най-трудното тепърва предстоеше.

Вярно е, че нито веднъж не срещнахме човек, но болното куче сякаш вървеше по петите ни. Мислех си: „Сигурно е бясно, защото кучетата не боледуват от друго“.

Пол ми казваше:

— Мен не ме е страх. Виж! — И ми показваше цяла шепа захар на бучки, които смяташе да хвърли на чудовището, за да го залъже, докато татко удуши пазача. Той ми говореше с твърда увереност, но стъпваше на пръсти. Мама от времена време спираше пребледняла и видимо уплашена, притискаше ръка до сърцето си. Баща ми, за да ни повдигне духа, изведнъж се развеселяваше и се опитваше да я вразуми, като тихо й говореше:

— Огюстин, ти си просто смешна. Умираш от страх, а този човек дори не си го виждала.

— Знам с какво име се ползува.

— Невинаги мнението, което хората имат за някого, е заслужено.

— Онзи ден полковникът ни каза, че бил оглупял старец.

— Сигурно е оглупял, щом нещастникът се е пропил, но много рядко някой стар пияница е злобен. И ако искаш да знаеш, аз съм сигурен, че той вече няколко пъти ни е виждал и нищо не ни е казал, защото му е все едно. Господарите му никога не са тук и ние нищо лошо не правим. Какъв интерес има да тича след нас със скования си крак и болното си куче.

— Страх ме е — повтори мама. — Може да е глупаво, но ме е страх.

— Добре тогава, ако продължаваш с тези детинщини, ще ида в замъка и ще му поискам разрешение да минаваме.

— Не, не, Жозеф, моля те. Ще ми мине. Това са нерви… Просто нерви. Ще ми мине.

Гледах я пребледняла, долепена до шипковите храсти, без да усеща бодличките. После вдишваше дълбоко и казваше усмихнато:

— Ето, мина ми! Хайде!

Тръгвахме и всичко свършваше благополучно.