Марсел Паньол
Замъкът на моята майка (7)

Лилѝ знаеше всичко: какво ще бъде времето, къде са скритите извори, долчинките, където имаше гъби, дива салата, бадеми, трънки, къпини; той знаеше, че в дъното на един гъсталак има няколко корена лоза, незасегнати от филоксера, и че в това усамотено място зрее възкиселичко, но чудесно грозде. От тръстика Лилѝ можеше да направи свирка с три дупки. А понякога вземаше добре изсушено стебло от повет, срязваше го между два възела и този къс можеше да се пуши като пура, защото беше пронизан от хиляди невидими каналчета.

Лилѝ ме запозна със старото хинапово дърво на Пондран, с крушата при Гур дьо Рубо, с четирите смокини на Прекатори, с къпините на Гарет и после ми показа пеещия камък на върха на Червена глава. Това беше малка, права като свещица варовикова скала, прорязана от дупки и улеи. Самотна сред слънцето и тишината, тя пееше според волята на ветровете. Изтегнати по корем в сухата трева и мащерката, аз от едната страна на камъка, Лилѝ от другата, ние я обгръщахме с ръце и допрели ухо до гладката повърхност, слушахме със затворени очи.

Лекият североизточен вятър караше камъка да се смее, но ако задухаше яростно, камъкът започваше да мяука като изгубено коте. Той не обичаше вятъра — предвестник на дъжда, и с въздишка и тревожен шепот ни съобщаваше, че наближава. А после като старинен ловджийски рог тъжно и дълго тръбеше в дъното на мократа от дъжда гора.

Задухаше ли вятър откъм скалата на „Девойките“, започваше истинска музика — чуваше се хор от женски гласове и тези дами, облечени като маркизи, се покланяха леко. А сетне, високо в облаците, звуците на кристална флейта — нежни и звънки, се сливаха с гласа на някакво момиченце, което пееше на брега на ручей.

Скъпият ми Лилѝ нищо не виждаше и когато момиченцето пееше, мислеше си, че пее дрозд или някоя жълтурка.

Той не бе виновен, че няма никакъв слух и това не ми пречеше все така да се възхищавам от него.