Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Château de ma mère, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Добринка Савова-Габровска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Марсел Паньол
Заглавие: Славата на моя баща
Преводач: Добринка Савова-Габровска
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: мемоари/спомени
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: декември 1979 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Светлана Йосифова
Коректор: Мина Дончева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068
История
- — Добавяне
Месец юни за мене беше месец без недели. Струваше ми се, че и от двете ми страни се издигаха високи стени и че този дълъг затворнически коридор завършваше с тежка желязна врата — вратата към стипендията.
Това беше месецът на „преговарянето“ и аз най-добросъвестно го вършех не от любов към науката, а с ценната мисъл, че ще бъда пръв и ще защитя честта на училището. Тази суета много бързо се превърна в театралничене.
През междучасията, съвсем сам, аз сновях напред-назад, покрай училищната сграда. Замислен, с блуждаещ поглед, мърморейки нещо под носа си, „преговарях“ пред очите на приятелите си, които не смееха да се приближат до Мислителя. Ако все пак някой смелчага дръзваше да ми заговори, аз се правех, че падам от висините на Науката, и отправях мъченически поглед към началника, а „поддръжниците“ на шампиона моментално тихичко го скастряха.
Тази комедия, която аз играех с искреността на същински актьор, в края на краищата се оказа полезна: нали понякога „лошият актьор“, като изпълнява ролята на герой, става истински герой.
Успехите ми изненадаха учителите ми и когато денят на изпита настъпи и се явих с колосана яка, връзка с гайтани, с бледо лице и пригладена коса, аз много добре се справих с положението.
Господин директорът, който имаше връзки в изпитната комисия, ни каза, че съчинението ми „направило голямо впечатление“, че диктовката ми „била без грешка“ и че краснописът ми заслужавал похвала.
За беда не бях успял да реша втората задача, в която се говореше за някакви сплави. Условието й беше така хитро съставено, че нито един от двестате кандидата не го бе разбрал, като се изключи едно момче, някой си Олива. Така той спечели първото място. Аз заех второто.
Никой не ме смъмри, но всички останаха разочаровани. Когато в училищния двор, заобиколен от учители, директорът на висок глас прочете фаталното условие на задачата, чу се вик на негодувание. Директорът каза — да, каза го, и то пред мен, че от пръв поглед и той самият нищо не разбрал.
Господин Бесон заяви, че това била задача за горните класове. Господин Сюзан беше на мнение, че съставителят на тази загадка навярно никога не е говорил с деца, а господин Арно, който беше млад и смел, заяви, че от задачата си личало колко коварни и хитри са учителите от средните училища. В заключение той каза, че един буден ум не би могъл да се ориентира в тази задача, и ме поздрави, че абсолютно нищо не бях разбрал.
Все пак всеобщото възмущение се поуспокои, когато разбраха, че този Олива не е някой предател, защото и той беше учил в основно училище също като нашето. Мисълта, че и двамата първенци са „наши момчета“, превърна неуспеха ми в успех.
Що се отнася до мен, аз бях дълбоко разочарован и подло се опитах да развенчая успеха на страшния Олива, като казах, че момче, което така добре познава сплавите, може да бъде само син на някой секач на фалшиви монети.
С братска радост Пол възприе това отмъстително и невероятно предположение и аз смятах да пръсна такъв слух из цялото училище. Сигурно щях да го направя, ако не бях забравил за това, защото изведнъж, като заслепен от ярка светлина след излизането от тунел, разбрах, че бяхме пред прага на голямата ваканция.
И тогава Олива, задачата, директорът, учителите, всичко изчезна, без да остави никаква следа. Пак започнах да се смея и да мечтая, подготвяйки с трепет и радостно нетърпение тръгването.
Все пак в картината, която си рисувах, се очертаваше лека сянка — чичо Жул и леля Роз нямаше да дойдат с нас. В къщата щеше да се чувствува голяма празнота и аз се опасявах да не би нашата ловна дружина да се разпадне, щом като оставаше без ръководител. Напълно неоправдано отсъствие от негова страна заради някакво си пътуване до Русийон, единствено с цел да се покаже братовчедът Пиер на винарския род, който го очаквал (така поне казваха!) с голямо нетърпение.
Детето на старците беше станало много едро бебе, то се смееше на всичко, дори и като се удряше и наистина започваше по малко да говори. Тъй като още не беше усвоило произношението на р-то, аз подхвърлих на леля Роз, че ще е доста опасно да го водят при чужди хора, които, без да искат, щяха да го научат да говори с ужасния перпинянски акцент. За успокоение тя ми обеща да се върне преди първи август в нашата скъпа Нова вила.