Томас Пинчън
V. (8)

Каквото се широко разтворените женски бедра за развратника, полетите на мигриращите птици за орнитолога, работната пластинка на ножа за стругаря, същото беше буквата V за младия Стенсъл. Поне веднъж седмично той сънуваше, че това е било сън, но ето, пробужда се и открива, че преследването на V. в края на краищата е било просто едно научно търсене, интелектуално приключение в традицията на „Златната клонка“^[1] или „Бялата богиня“^[2].

Но скоро той се пробуждаше за втори път, вече наистина, за да стигне отново до неприятното откритие, че провежданото от него издирване в действителност изобщо не е спирало да бъде все същото лековерно, прозаично търсене; V. представлява, общо взето неопределено, похотлива самка подгонена като елен, заек или сърна, преследвана като отживяла или странна или забранена форма на сексуална наслада. А палячото Стенсъл, окичен с подрънкващи звънчета, подскача някъде подир нея и размахва дървено остенче-играчка. Единствено за собствено забавление.

Възражението, което той бе отправил към маркиза ди Киаве Льовенщайн: „Това не е шпионаж“, бе и продължаваше да бъде изричано повече от раздразнение, отколкото от някакво желание да докаже своите чистосърдечни подбуди (предполагайки, че естествената среда на V. е обсадното състояние, Стенсъл бе дошъл на Майорка направо от Толедо, където бе прекарал цяла седмица в нощни разходки из мавританската крепост, задаване на въпроси и колекциониране на безполезни чужди спомени). Искаше му се всичко това да бъде почтено и принципно като шпионирането. Ала тъй или иначе в неговите ръце традиционният инструментариум и съответните схващания неизменно биваха използвани за дребнави цели: плащът — за увиване на мръсно бельо; кинжалът — за белене на картофи; досиетата — за запълване на скучните неделни следобеди. И което бе най-лошо, дегизирането като такова не произтичаше от безспорна професионална необходимост, а бе само една хитрост, просто за да намали своята заинтересуваност от преследването, да отклони към различни „превъплъщения“ известна част на болката от дилемата.

Хърбърт Стенсъл, подобно на малките деца на определен етап на развитие и на Хенри Адамс^[3] във „Възпитанието“, както и на някои подбрани монарси от незапомнени времена, винаги говореше за себе си в трето лице единствено число. Това помагаше на „Стенсъл“ да изглежда като единствен и неповторим сред пълен набор от самоличности. Основния метод той наричаше „насилствено преместване на личността“, а това не е съвсем същото като „да видиш гледната точка на другия“; защото включваше например носенето на дрехи, с които Стенсъл не би желал да го видят дори и мъртъв, консумирането на храни, от които на Стенсъл би му се затъкнало гърлото, пребиваване в непознати квартири, посещения на нетипични за Стенсъл барове и кафенета; всичко това със седмици наред; и защо? За да продължава да бъде Стенсъл на мястото си: тоест в трето лице единствено число.

И така около всяко отделно зрънце от досието се бе развила седефена маса от заключения, поетическа волност, насилствено преместване на личността в едно минало, което той не помнеше и в което изобщо нямаше никакво основание да навлиза, изключвайки, разбира се, непризнатото от никого право на страстно творческо желание или историческо безпокойство. Той полагаше най-старателни и безпристрастни грижи за всяка отделна мида от своята подводна ферма, обикаляше непохватно своя провесен на колчета резерват в дъното на залива, внимателно избягваше малката тъмна дълбина точно посред култивираните стриди, където Бог знае какво живееше: лобното място на баща му, остров Малта, за който Хърбърт нямаше абсолютно никаква представа и където кракът му изобщо не бе стъпвал, понеже нещо там го държеше на разстояние, отблъскваше, плашеше.

Веднъж в апартамента на Бонго-Шафтсбери, докато придрямваше привечер на канапето, Стенсъл извади единствения сувенир от малтийската авантюра на стария Сидни, каквато и да бе била тя. Пъстра четирицветна пощенска картичка, батална фотография от вестник „Дейли мейл“, показваща взвод фустанелести потни шотландци от Гордънския полк помъкнали носилка, на която лежеше огромен германски сержант с дълги къделести мустаци, единият му крак в шина, а на лицето му възможно най-благата усмивка. Посланието на Сидни гласеше: „Чувствувам се стар и същевременно като жертвена девица. Пиши и ме развесели. БАЩА ТИ.“

Младият Стенсъл не бе отговорил, понеже бе осемнайсетгодишен и изобщо не пишеше писма. Това бе част от настоящия лов: как се бе почувствувал, когато година и половина по-късно научи за смъртта на Сидни и едва тогава осъзна, че след пощенската картичка нито един от двамата не бе правил опит да се свърже с другия.

Някой си Порпънтайн, колега на баща му, бил убит на дуел в Египет от Ерик Бонго-Шафтсбери, бащата на собственика на този апартамент. А дали въпросният Порпънтайн не бе отишъл в Египет (тъй както старият Стенсъл бе заминал за Малта), оставяйки, може би, писмо на своя син, че се чувствува като някой друг шпионин, отпътувал на свой ред, за да умре в Шлезвиг-Холщайн, Триест, София, където и да е? Апостолска последователност. Те трябва да знаят кога настъпва момента, често бе мислил Стенсъл; но ако смъртта идваше като някакъв последен Боговдъхновен дар, той нямаше как наистина да разбере това. Стенсъл разполагаше само със завоалираното споменаване на името на Порпънтайн в дневниците. Останалото бе превъплъщение и сън.