Томас Пинчън
V. (44)

IV

— Курт, защо вече не ме целуваш?

— Колко дълго съм спал? — попита той. По време на съня му, прозорецът бе закрит с плътни сини драпирани завеси.

— Сега е вечер.

Постепенно той долови някаква празнота в стаята: накрая определи това като отсъствие на звуков фон от високоговорителя и още преди да осъзнае, че е оздравял достатъчно, за да може изобщо да върви, стана от леглото и залитайки пристъпи към своите радиоприемници. Усещаше в устата си отвратителен вкус, но ставите вече не го боляха, венците му не бяха толкова възпалени и подпухнали. Моравите петна по краката му бяха изчезнали.

— С тях приличаше на хиена — изкиска се Хедвиг.

Огледалото не му показваше нищо обнадеждаващо. Той примигна срещу своето отражение и миглите на лявото му око веднага слепнаха.

— Не присвивай очи, миличък. — Тя бе вирнала крак към тавана и оправяше чорапа си.

Мондауген хвърли крива усмивка към нея и започна да търси повредата в апаратурата. Долови периферно зад себе си, че някой влиза в стаята и Хедвиг запъшка. Издрънчаха вериги, свистене проряза спарения болничен въздух и последва удар със звучно изплющяване в нещо, което вероятно бе плът. Зашумя разкъсан атлаз, засъска коприна, по паркета затропаха високи остри токчета. Нима скорбутът го бе превърнал от наблюдател в слушател, или това бе нещо по-сериозно и част от цялостна вътрешна промяна? Бе изгоряла една лампа на усилвателя. Той я смени с резервна и когато се обърна, видя, че Хедвиг я няма.

Мондауген постоя сам в кулата за няколко дузини записи на сферики и това бе единствената останала му връзка с онзи вид време, което продължаваше да тече извън вилата на Фопъл. Шумът от експлозии някъде на изток го разбуди от лек сън. Когато най-после реши да прескочи през прозореца със стъклописа, за да разбере какво става, завари другите гости събрани до един на покрива. Отвъд дефилето кипеше битка и то истинска. Разположени нависоко, гостите виждаха всичко долу пред тях, като панорамно разгърнато представление. Малобройна група бонделсварти бе притулена сред скалите: мъже, жени, деца и няколко изпосталели кози. Хедвиг си проби път през събраните под ниския наклонен покрив, спря до Мондауген и хвана ръката му. „Колко вълнуващо!“ — прошепна тя, очите й по-огромни от всякога, засъхнала кръв по китките и глезените й. Полегатите слънчеви лъчи обагряха телата на негрите почти до оранжево. Миниатюрни прозрачни облачета плуваха в привечерното небе. Но скоро слънцето ги превърна в ослепително сребристи.

Отряд бели войници, предимно доброволци, с изключение на няколко юнионистки офицери и подофицери, обграждаше все по-плътно в разпокъсана верига скупчените бонделсварти. От време на време разменяха по няколко изстрела с туземците, които изглежда разполагаха само с пет-шест пушки. Несъмнено там долу звучаха човешки гласове, които викаха заповеди, крещяха победоносно или от болка; но от това разстояние до зрителите стигаше само приглушеният пукот на изстрелите. От едната страна беше опърлената земя, нашарена със сивото на раздробени скали, осеяна с тела и части от тела, които допреди минути бяха принадлежали на бонделсварти.

— Бомби — отбеляза Фопъл. — Ето какво ни е разбудило.

Някой бе дошъл отдолу с вино, чаши и пури. Акордеонистът бе донесъл своя инструмент, но след три-четири такта бе заставен да спре: събраните на покрива единодушно не желаеха да пропуснат нито един звук на смърт, който щеше да стигне до тях. Надвесваха се в посока към битката: изпънати вратни жили, подпухнали от съня очи, разчорлени и обсипани с пърхот коси, пръсти, чиито мръсни и закривени като на хищни птици нокти стискаха почервенелите от слънцето столчета на чашите с вино; морави от вчерашното вино, никотин и кръв устни, отдръпнати назад и разголили обложените с плака зъби, чийто първоначален цвят личеше само в пукнатините по тях. Застаряващи жени мърдаха често-често крака, непочистеният грим бе полепнал на петна по бузите им с разширени пори.

На хоризонта от юг изникнаха два биплана. Те летяха ниско и мудно, като отдалечаващи се от ятото птици.

— Ето откъде дойдоха бомбите — обяви Фопъл на компанията. Толкова бе възбуден, че разля вино по покрива.

Мондауген гледаше как виното тече на тънки струйки чак до корниза. Това, кой знае защо, му напомни за първата сутрин в къщата на Фопъл и за двете струйки кръв (кога бе започнал да го нарича кръв?) във вътрешния двор. Един сокол-осояд кацна на покрива и започна да кълве виното. Скоро отлетя. Кога бе започнал да го нарича кръв?

Самолетите изглеждаха като увиснали в небето и сякаш никога нямаше да приближат. Слънцето залязваше. Вятърът бе изтънил облаците, те започнаха да проблясват в червено и опасваха небето от край до край, прозрачни и великолепни, създаващи илюзията, че го поддържат. Един от негрите внезапно побесня: скочи, размахвайки копие, и хукна към най-близката част от напредващия кордон. Белите се групираха и откриха по него безразборна стрелба, която бе подета от пукотевицата на тапите от покрива на Фопъловата къща. Негърът почти бе стигнал до войниците, когато се строполи.

Сега вече всички чуваха пресекливото, ръмжащо бучене на самолетите, които започнаха тромаво да пикират надолу към позицията на негрите: слънцето внезапно улови в лъчите си пуснатите от всеки самолет по три бомби и ги превърна в шест капки оранжев огън. Те сякаш падаха безкрайно. Но скоро две се забиха до скалите, две сред негрите, две около труповете и най-после разцъфнаха шест експлозии, изхвърляйки пръст, камъни и човешка плът към потъмняващото, забулено с алени облаци небе. След няколко секунди, застъпвайки се, боботещите гръмки трясъци стигнаха почти едновременно до покрива. Зрителите избухнаха във възторжени аплодисменти. Тогава кордонът напредна бързо, през вече разредените облаци дим, доубивайки все още живите и ранените, запращайки куршуми в трупове, жени и деца, дори в една оцеляла коза. После кресчендото на пукота внезапно спря и настъпи вечерта. А след три-четири минути някой запали огън на бойното поле. Зрителите от покрива се оттеглиха вътре за една нощ на по-необуздано от всякога пируване.

Нима с това вмешателство на мрака от настоящата 1922 година бе започнала една нова фаза на Обсаденото Пиршество на Фопъл, или метаморфозата бе вътрешна, само в Мондауген: промяна във формата на образите и звуците, които сега той филтрираше, предпочитайки да не ги забелязва? Нямаше как да разбере; нямаше кой да каже. От каквото и да произлизаше това, оздравяването или просто нервност и припряност в резултат от изолацията, той започваше да усеща първите колебливи дразнения в жлезите, които някой ден прерастват в необуздани духовни пориви. Поне щеше да изпита едно рядко за него, изключително преживяване, нещо подобно на Богоявление: откритието, че неговият воайоризъм е бил обусловен само от наблюдавани събития, а не от някакъв съзнателен избор или предварително съществуваща поредица от лични душевни потребности.

Повече не видяха никакви битки. От време на време забелязваха в далечината група конни войници, препускащи бясно през платото, следвани от облаци прах; далеч, откъм планините Карас долитаха експлозии. А веднъж през нощта чуха един заблуден в тъмнината бонделсварт да крещи името на Абрахам Морис, когато се препъна и сгромоляса в някакъв пролом. През последните седмици от пребиваването на Мондауген, всички останаха в къщата и спяха само по три-четири часа на денонощие. Почти една трета от гостите бяха приковани на легло: освен бонделсвартите на Фопъл, бяха умрели още няколко души. В забавление се превърнаха груповите нощни посещения при някои от инвалидите, за да ги напиват с вино и възбуждат сексуално.

Мондауген остана в кулата и работеше усърдно по разгадаването на кода, прекъсвайки от време на време, за да постои сам на покрива и отново да си зададе въпроса дали изобщо някога ще бъде освободен от проклятието, което изглежда му бе наложено на един карнавал: да бъде заобиколен от поквара, независимо в кой екзотичен край, на север или юг, попадаше. В даден момент реши, че това не би могло да е само Мюнхен: дори не и наличието на икономическата криза. Това бе душевна депресия, която сигурно щеше да унищожи Европа, както бе опустошила тази къща.

Една нощ бе събуден от разчорления Вайсман, който трепереше от възбуда.

— Гледай, гледай — извика той, размахвайки лист хартия под бавно премигващите очи на Мондауген, който прочете:

DIGEWOELDTIMSTEALALEMSWTASNDEURFUALRLIKST

— И какво? — прозя се Мондауген.

— Това е твоят код. Разгадах го. Виж: вземам всяка трета буква и получавам: GODMEANTNUURK. Пренареждам буквите и се получава Kurt Mondaugen.

— Добре де — изръмжа Мондауген. — И кой, дявол го взел, ти каза, че можеш да четеш кореспонденцията ми?

— А останалата част от съобщението — продължи Вайсман, — сега гласи: DIEWELTISTALLESWASDERFALLIST.

— Светът е всичко, което е налице^[1] — изрече Мондауген. — И преди съм чувал някъде това. — Бавна усмивка плъзна по устните му. — Срамота, Вайсман! Подай си оставката. Не ставаш за тази работа. От теб ще излезе добър инженер: искаше да ме измамиш.

— Кълна се… — запротестира Вайсман.

По-късно, за да намери някакво избавление от угнетеността, която му навяваше кулата, Мондауген излезе през прозореца и обикаля сред фронтоните, из коридорите и стълбищата на вилата, докато луната се скри. Рано сутринта, когато наченките на седефеното развиделяване просветляваха едва забележимо над Калахари, той заобиколи някаква тухлена стена и попадна в малка хмелна градина. Там видя още един бонделсварт, може би последният от негрите на Фопъл — окачен на две жици, за които поотделно бяха завързани ръцете му, а краката му се поклащаха над редовете млад, но вече обхванат от мъхеста плесен хмел. Под тялото подскачаше в кръг Годолфин и шибаше хълбоците му с шамбок. До него стоеше Вера Меровинг. Двамата изглежда бяха разменили дрехите си. Отмервайки такт по ударите на шамбока, Годолфин с треперлив глас поде реприз на „Край лятното море“.

Този път Мондауген не остана за представлението, защото най-после бе решил нито да слуша, нито да гледа. Отиде в кулата, събра работните дневници и осцилограмите, и напъха в една раница дрехите и тоалетните принадлежности. Промъкна се долу и излезе през двойната стъклена врата на терасата; в задната част на къщата намери една дълга талпа и я завлече до пролома. Незнайно как, Фопъл и гостите бяха предизвестени за отпътуването му. Те застанаха до прозорците; някои се разположиха по балконите и покрива, други отидоха да гледат от верандата. С едно последно изпъшкване Мондауген нагласи талпата над най-тясната част на пролома. Докато той пристъпваше внимателно по импровизирания мост, без да поглежда надолу към течащото седемдесет метра под него поточе, акордеонът подхвана тъжно бавно танго, сякаш за сбогуване. Скоро то премина в буйна прощална песен, която всички запяха в хор:

Защо напускаш пиршеството тъй рано,

Точно когато става най-хубаво?

Безинтересни ли са ти гостите и веселбата,

Или момичето, на което бе хвърлил око,

Е избягало и се е отказало от играта?

О, кажи ми

Къде има по-хубава музика от нашата,

И кажи ми

Къде другаде има толкова много вино и жени?

Ако знаеш къде в Югозападния Протекторат

Има по-забавно пиршество,

Кажи ни и ние ще се отбием там,

(Веднага след като завършим тук)

Кажи ни и ще се отбием.

Той стигна до другата страна, намести раницата и бавно тръгна към една далечна горичка. След няколкостотин метра реши все пак да извърне глава назад. Те продължаваха да го наблюдават и мълчанието им бе част от същата тишина, която бе надвиснала над цялата степ. Утринното слънце обезцветяваше лицата им до карнавална бледност, която Мондауген помнеше, че бе виждал на друго място. Те гледаха втренчено през пролома, безчувствени и надменни, сякаш бяха последните богове на земята.

След три километра, на разклонението на пътя, Мондауген срещна еднорък бонделсварт на магаре.

— Всичко свършено — каза негърът. — ’Ного бондели мъртви, господари мъртви, ван Вик мъртъв. Моя жена мъртва, юнкери мъртви.

Бонделът прие Мондауген да яхне магарето зад него. В този момент Мондауген не знаеше къде отиват. Слънцето прежуряше отвисоко той задрямваше и се пробуждаше, опрял буза в осеяния с белези гръб на бондела. Те изглежда бяха единствените три живи същества на жълтия път, който, Мондауген бе уверен, рано или късно щеше да ги изведе на Атлантическия океан. Слънцето бе необятно, платото бе огромно, и Мондауген се чувствуваше малък и изгубен сред сиво-кафеникавата пустош. Скоро бонделът запя с тих глас, който заглъхваше, още преди да достигне до близкия храсталак. Песента бе на неразбираем за Мондауген хотентотски диалект.