Томас Пинчън
V. (7)

II

Подобно на неодушевен механизъм, купонът все пак започна да набира темпо и да се разпуска като часовникова пружина към ъглите на шоколадената стая, в търсене на известно разхлабване на собствената си напрегнатост и установяване на някакво равновесие. Почти в центъра на стаята Рейчъл Аулглас се бе свила върху чамовия под и краката й просветваха бледо през черните чорапи.

Тя несъмнено бе извършила хиляди свещенодействия върху очите си, които в момента притежаваха своя собствена омара и не им бе необходим полупрозрачния воал на цигарения дим, за да изглеждат чувствени и загадъчни. Ню Йорк трябва да е бил за нея град на изпарения и мъгли, неговите улици са представлявали алеи към преддверието на ада, а населяващите го тела са изпълнявали ролите на духове. Димът като че ли бе пропил гласа и движенията й; правеше я още по-истинска, подчертаваше още повече присъствието й, сякаш думите, погледите и леките непристойности можеха само за известно време да бъдат приглушени и обуздани, като цигарен дим в дългата й коса; да останат там безполезни, докато тя ги освободеше, случайно и несъзнателно, с едно отмятане на главата.

Седнал на мивката, световният авантюрист Стенсъл Младши раздвижи лопатките си като криле. Рейчъл бе с гръб към него. През отворената врата на кухнята той виждаше сянката на гръбнака й, с неговите трапчинки и издатини, виеща се надолу като по-тъмночерна змия по протежение на черния й пуловер; следеше леките движения на главата и косата й, докато тя слушаше.

Стенсъл бе решил, че Рейчъл го недолюбва.

— Не ми харесва как той гледа Паола — бе споделила тя с Естър. Която, разбира се, веднага бе предала думите й на Стенсъл.

Но в това нямаше нищо сексуално, истината лежеше далеч по-дълбоко. Паола беше малтийка.

Роден в 1901, годината, в която кралица Виктория умряла, Стенсъл се бе появил на този свят точно навреме, за да стане дете на века. Израснал без майка. Бащата, Сидни Стенсъл служил в Министерството на външните работи на своята страна, мълчаливо и компетентно. Никакви факти за изчезването на майката. Умряла при раждане, избягала с друг мъж, самоубийство: пропадане по някакъв начин, достатъчно мъчителен, за да се въздържа Сидни от каквото и да е споменаване за това в цялата налична кореспонденция със своя син. Бащата умрял в 1919 година, при неизяснени обстоятелства, когато разследвал юнските вълнения в Малта.

Една привечер в 1946 година, синът, бе седял с маркиза ди Киаве Льовенщайн^[1] пред нейната вила на западния бряг на Майорка. От Средиземно море ги отделяли каменните перила на терасата. Слънцето залязвало сред плътни облаци и превръщало цялото видимо небе в перленосива пелена. Вероятно се чувствали като последните две божества, последните обитатели на залятата от водата земя; или може би… но защо да гадаем, а и няма да бъде честно да подсказваме. Така или иначе се разиграла следната сцена:

Маркизата: Значи, налага се да заминете?

Стенсъл: Стенсъл трябва да бъде в Люцерн преди края на седмицата.

Маркизата: Никак не са ми приятни тайните операции, предшестващи военните действия.

Стенсъл: Това не е шпионаж.

Маркизата: Какво е, тогава?

(Стенсъл усмихнат гледа здрача.)

Маркизата: Толкова сте потаен.

Стенсъл: С кого, маркизо? Дори не и със себе си. Това място, този остров: цял живот Стенсъл не е правил нищо друго, освен да пътува от остров на остров. Причина ли е това? Нужно ли е да има причина? Да ви каже ли Стенсъл: той не работи за никакъв Уайтхол^[2], никакъв мислим Уайтхол, с изключение, ха, ха, с изключение на мрежата от бели зали в собствения му мозък: тези еднообразни коридори, които той поддържа грижливо изметени, спретнати и подредени за случайно гостуващи агенти. Пратеници от зоните на разпънатото на кръст човечество, от приказните области на човешка любов. Ала на кого служи той? Не и на себе си: това би било безумие, безумието на някой самопровъзгласен пророк…

(Следва продължителна пауза, докато идващата до тях през облаците светлина отслабне или се разреди, за да ги залее, немощна и грозна.)

Стенсъл: Стенсъл достигна пълнолетие три години след смъртта на баща си, стария Стенсъл. Част от наследството, което получи тогава, представляваше множество подвързани с телешка кожа дебели ръкописни книги, деформирани от влажния въздух на различни европейски градове. Неговите дневници, неговият неофициален журнал, отразяващ кариерата на един агент. Под „Флоренция, април, 1899 година“ е записано едно изречение, младият Стенсъл го е запомнил: „Зад и във V. се крие много повече, отколкото някои от нас са подозирали. Не кой, а какво: какво е тя? Да не дава Бог някога да бъда заставян да напиша отговора, нито тук, нито в какъвто и да е официален доклад.“

Маркизата: Жена?

Стенсъл: Друга жена.

Маркизата: Нея ли преследвате? Нея ли търсите?

Стенсъл: Още малко и ще попитате дали Стенсъл мисли, че тя е негова майка. Абсурден въпрос.

От 1945 година насам Хърбърт Стенсъл бе водил съзнателна кампания на привикване без сън. Преди 1945 година той бе мързелив и приемаше съня като един от даровете на живота. Времето между войните бе прекарал необвързан, с несигурен източник на доходи тогава, както и сега. Сидни не му бе оставил в наследство много под формата на лири и шилинги, но във всеки град на западния свят бе създавал доброжелателно отношение сред хората от своето поколение. Тъй като поколението на Стенсъл Старши все още продължаваше да вярва в Семейните Ценности и Добродетели, това означаваше благоприятна перспектива за младия Стенсъл. Той не бе живял през цялото време на чужд гръб: бе работил като крупие в южна Франция, надзирател на плантация в Източна Африка, управител на публичен дом в Гърция; и няколко държавни служби в родината. За попълване на доходите бе разчитал на покера в долнопробните кръчми — с променлив успех, в интерес на истината.

В тази пауза между царствата на смъртта, Хърбърт просто бе свързвал двата края, а бащините си дневници бе препрочитал само с цел придобиване на по-голяма вещина в угаждането на фигуриращите в завещанието „личности за контакт“, които винаги имаха предвид неговата кръвна връзка с баща му. На изреченията за V. изобщо не бе обръщал внимание.

В 1939 година той бе в Лондон, работеше във Форин Офис^[3]. Септември дойде и отмина: сякаш някакъв непознат човек, разположен извън границите на съзнанието, разтърсваше Стенсъл. Той не държеше особено много да се събуди; но осъзна, че ако не отвори очи, скоро ще спи сам. Тъй като бе с общителен характер, Хърбърт предложи своите услуги. Изпратиха го в Северна Африка, на някаква неясно формулирана мисия като шпионин/преводач/свръзка и той пътуваше непрекъснато, заедно с останалите, от Тобрук до Ел Агейла, после назад през Тобрук до Ел Аламейн и отново обратно до Тунис. Към края на този период Стенсъл бе видял много повече трупове, отколкото би желал. След извоюването на мира, известно време Хърбърт кокетираше с идеята да възобнови своето предвоенно сомнамбулиране. Веднъж седеше в едно кафене в Оран (често посещавано от бивши американски войници, предпочели все още да не се завръщат в Щатите) и лениво прелистваше дневника от Флоренция, когато изреченията за V. придобиха своя собствена светлина.

— V. като виктория, победа — закачливо бе подсказала маркизата.

— Не. — Стенсъл бе поклатил глава. — Може би Стенсъл е бил самотен и имал нужда от нещо за компания.

Каквато и да бе причината, той почна да забелязва, че сънят отнемаше време, което би могло да бъде оползотворено в действие. Непредсказуемите му преди войната движения бяха отстъпили място на едно-единствено значително придвижване от инертност към, ако не енергичност, то поне действия. Работата, преследването — защото Хърбърт търсеше V. — изобщо не се явяваше средство за възхвала на Бога и на собственото благочестие (както вярват пуританите), и за Стенсъл бе мрачна, лишена от радост; съзнателно приемане на неприятното, единствено защото съществуваше V., която трябваше да бъде открита.

А когато я намереше, какво тогава? Само това, че ако в Стенсъл бе останала изобщо някаква любов, тя се насочи изцяло навътре в него самия, към това придобито усещане за одушевеност. След като го бе открил, Хърбърт много трудно би могъл да го изпусне и да се лиши от него, то му бе твърде скъпо. За да го поддържа, той трябваше да търси V.; но ако я намереше, къде другаде би могъл да отиде, освен да се завърне към полусъзнателното състояние? И така, Хърбърт опитваше да не мисли за какъвто и да е край на търсенето. Възнамеряваше да се придържа към стратегията на приближаване и тактично изчакване настрана.

Тук в Ню Йорк, чувството за безизходност се бе изострило. Той бе отишъл на купона по покана на Естър Харвиц, чийто пластичен хирург Шьонмейкър притежаваше едно важно парченце от пъзела V., но се преструваше, че не знае това.

Стенсъл бе готов да чака. Беше се нанесъл в апартамент с нисък наем в района на 30^-та Улица (Ист Сайд), временно освободен от египтолога Бонго-Шафтсбери, син на един познат на Сидни египтолог. Двамата били противници някога, преди първата война, и същото се отнасяше до Сидни и много от настоящите „свръзки“; което несъмнено бе странно, ала твърде удачно за Хърбърт, защото умножаваше възможностите му за препитание. През изминалия месец той използуваше апартамента като временен пристан, открадвайки по малко сън между безкрайните посещения, които правеше на другите си „свръзки“; една съвкупност, включваща в последно време все повече и повече синове и приятели на оригиналите. С всяка стъпка чувството за „кръвна връзка“ отслабваше. Стенсъл ясно си представяше деня, когато щяха просто да го изтърпяват. Стигнеше ли се до такова положение, той и V. щяха да останат съвсем сами, в един някак сляп за тях двамата свят.

Дотогава, за убиване на времето той можеше да чака Шьонмейкър; и краля на мунициите Чиклиц, и лекаря Айгенвалю (епитети с типичен произход от времето на баща му, въпреки че Сидни не бе познавал лично нито един от тях). Изнервящ, бездеен период и Стенсъл бе напълно наясно с това. Един месец бе твърде дълъг срок за престой в което и да е населено място, освен ако там нямаше нещо реално за издирване. Той бе започнал да скита из града, безцелно, в очакване на съвпадение. Никакво съвпадение не произтече. Стенсъл се бе вкопчил в поканата на Естър, с надеждата да попадне на някаква сламка, диря, следа, загатване. Но Цялата Шантава Пасмина не можеше да предложи нищо.

Собственикът на апартамента изглежда се явяваше изразител на едно общо за всички тях преобладаващо настроение. Той сякаш бе самият Стенсъл отпреди войната и представи на Стенсъл едно ужасяващо зрелище.

Фъргюс Максолидян, евреин от ирландско-арменски произход и универсален човек, претендираше, че е най-мързеливото живо същество в Нуева Йорк. Творческите му начинания, всичките недовършени, се простираха от каубойски роман в бели стихове, до стена, която бе изтръгнал от една кабинка на мъжките тоалетни в гара „Пенсилвания“ и представил на художествена изложба като „готов експонат“, както са го наричали дадаистите в миналото. Отзивите на критиците не бяха ласкави. Фъргюс толкова се омързеливи, че единствената му дейност (с изключение на животоподдържащите) бе веднъж седмично да се бъзика около кухненската мивка с колби, реторти, батерии, солени разтвори. Произвеждаше водород; с него пълнеше един здрав зелен балон, на който бе написана голяма буква Z. Всеки път, когато имаше намерение да спи, той привързваше с канап балона за стълбеца на кревата и това бе единственият признак, по който гостите можеха да разберат дали Фъргюс е в будно или спящо състояние.

Другото му забавление бе гледането на телевизия. Той бе измайсторил един хитър мързелив ключ, който получаваше сигнали от два електрода, закрепени от вътрешната страна на китката на ръката му. Когато Фъргюс изпадаше под определено ниво на будност, съпротивлението на кожата му се повишаваше над предварително зададената величина и задействуваше ключа. По този начин Фъргюс се бе превърнал в приставка към телевизора.

Останалите от Пасмината споделяха сходна летаргия. Раул пишеше за телевизията, старателно запомняше и мрачно се възмущаваше от всички фетишизирани от спонсорите неща в тази индустрия. Слаб рисуваше на спорадични пориви, определяйки себе си като Кататоничен Експресионист^[4], а своите творби за „предел на некомуникативността“. Мелвин свиреше на китара и изпълняваше прогресивни фолклорни песни. Стилът на Пасмината би трябвало да бъде познатият — бохемски, творчески, с претенции за артистичност — обаче бе дори още по-отдалечен от действителността, романтизъм в своя най-краен упадък; представляващ само една изчерпана интерпретация на мизерията, недоволството и артистичната „душа“. Защото печалният факт бе, че болшинството от тях работеха за прехраната, а темите за разговорите си вземаха от списание „Тайм“ и други подобни нему печатни издания.

Навярно единствената причина за оцеляването им, мислеше Стенсъл, се криеше във факта, че те не бяха сами. И никой друг, освен Бог, нямаше реална представа още колко такива като тях съществуваха на света, с парниково чувство за време, непознаващи живота и оставени на произвола на Съдбата.

Тази вечер купонът като такъв бе разделен на три части. Фъргюс, приятелката му и още една двойка отдавна се бяха оттеглили в спалнята с дамаджана вино; бяха заключили вратата и оставили Пасмината да прави каквото може за постигането на хаос в останалата част от апартамента. Мивката, възседната понастоящем от Стенсъл, щеше да се превърне в площадка, на която да кацне Мелвин: той щеше да свири на своята китара и още преди полунощ в кухнята щяха да се развихрят хороводи и африкански танци на плодородието. Лампите във всекидневната щяха да угасват една след друга, на грамофона-автомат щяха да се въртят и повтарят отново и отново до безкрай струнните квартети на Шьонберг^[5] (пълна сбирка); цигарите щяха да просветват из стаята като сигнални огънчета, а развратната Деби Сенсей (например) щеше да лежи на пода, галена от Раул или да речем от Слаб, докато тя опипваше крака на някой друг младеж, седнал на кушетката с нейната съквартирантка — и тъй нататък, в нещо като празник на любовта или въртележка. Щяха да бъдат чупени мебели и разливано вино; Фъргюс щеше да се пробуди за малко на другата сутрин, да огледа опустошението и натъркаляните из апартамента останали гости, да ги изгони с ругатни и псувни и отново да легне.

Стенсъл раздразнено сви рамене, слезе от мивката и намери своето палто. На излизане се сблъска с група от шестима: Раул, Слаб, Мелвин и три момичета.

— Хей, човече — подвикна Раул.

— Виж каква гледка — Слаб махна с ръка да посочи развихрящия се купон.

— После — отвърна Стенсъл и излезе.

Момичетата стояха безмълвни. Те бяха нещо като временни компаньонки и съответно заменяеми. Или поне биха могли да бъдат заменени.

— О, да! — възкликна Мелвин.

— Жилищните комплекси превземат света — заяви Слаб.

— Ха, ха — изсмя се едно от момичетата.

— Млъкни! — отсече Слаб и подръпна шапката си. Той винаги носеше шапка, навън или вътре, в леглото или мъртво пиян. И костюми а ла Джордж Рафт^[6], с огромни остри ревери. Ризи с остри, колосани, отворени яки. Раменете на саката с подплънки, заострени: той целият бе остър. Само не и физиономията му, забеляза момичето: тя бе доста нежна, като лице на развратен ангел — къдрава коса, червени и морави кръгове преплитащи се по два — по три под очите му. По-късно вечерта момичето щеше да целува тези тъжни кръгове под очите му.

— Извинявай — прошепна тя, отдалечавайки се към пожарната стълба. Погледна от прозореца към реката, но видя само мъгла. Една ръка докосна гърба й, точно на мястото, което всеки познат й мъж намираше, рано или късно. Тя изпъна гръб и събра лопатки, обръщайки към прозореца стегнатите си гърди, които внезапно бяха станали ясно забележими. Виждаше неговото отражение, което наблюдаваше тяхното отражение. Обърна се. Той започваше да поруменява. Късо подстригана коса, вълнен костюм меланж „Харис“. — Аха, ти си нов тук — с усмивка отбеляза тя. — Аз съм Естър.

— Казвам се Брад. — Той целият пламна и беше много симпатичен. — Извинявай, стреснах те.

Естър почувствува инстинктивно: той ще бъде добричък и хрисим като току-що дипломирано момче от някой колеж на Бръшляновия Съюз, което знае, че до края на живота си ще бъде все студентче. Но ще продължава да усеща, че нещо му липсва и затова ще гравитира из периферията на Цялата Шантава Пасмина. Ако е административен ръководител, ще се занимава с литературно творчество. Ако е инженер или архитект, ще рисува или ще прави скулптури. Ще заема някакво неустановено положение, ни тук ни там, ще осъзнава и почти ще разбира, че получава най-лошото от двата свята, но никога няма да спре да се чуди защо трябва да има неустановеност или даже съществува ли такава изобщо. Ще свикне да бъде объркан човек и ще продължи играта, ни риба ни рак, докато се разцепи от постоянното напрежение и после ще бъде унищожен. Тя зае четвърта балетна позиция, раздвижи гърди под ъгъл 45 градуса към неговото полезрение, насочи нос към сърцето му, погледна изпод ресници.

— Откога си в Ню Йорк?

Пет-шест бродяги бяха застанали пред прозорците на Музикален Клуб „Нота V“, гледаха навътре и замъглява стъклата с дъха си. От време на време някой младеж с вид на студент, обикновено придружен от приятелката си, излизаше през шарнирната врата и те, наредени един след друг по тесния тротоар на тази къса отсечка от квартал „Бауъри“, просеха от него цигара, пари за билет за метрото, за бира. Цяла нощ февруарският вятър щеше да фучи по широкия улей на Трето авеню и да ги засипва с какво ли не: смазочно масло, утайки и стружки, изхвърляни от струга наречен Ню Йорк.

Вътре Маклинтик Сфиър праскаше суинг с пълно напрежение и всеотдайност. Кожата му бе твърда, сякаш бе част от черепа. Зелената светлина от малкия прожектор открояваше ясно и отчетливо всяко отделно косъмче и веничка по лицето му. От двете страни на долната му устна, вдълбани от натиска на мундщука, дълбоко се очертаваха двойни бръчки, наподобяващи продължения на мустаците му.

Той надуваше алт-саксофон от слонова кост с платик №4½ и такъв звук никой не бе чувал преди. Преобладаваха обичайните разногласия: студентите не го харесваха и обикновено си тръгваха по средата на втората серия от изпълнения. Музикантите от други групи, които имаха свободна вечер или дълга пауза в своите ангажименти в съседни райони на града, слушаха внимателно и опитваха да го харесат. „Още мисля“ — отговаряха те, ако някой им зададеше въпроса дали го одобряват. Всички около бара изглеждаха така, сякаш музиката им допада, в смисъл че я разбират, одобряват, придават й особено значение: но това навярно бе само защото навсякъде хората, които предпочитат да стоят до тезгяха, имат загадъчен вид.

До края на барплота на клуб „Нота V“ има една маса, на която клиентите по правило оставят празните бирени бутилки и чаши, но ако бъде заета достатъчно рано, никой не възразява и келнерите обикновено са твърде ангажирани, за да гонят седналите около нея. В момента масата бе заета от Уинсъм, Каризма и Фу. Паола бе отишла в дамската тоалетна. Всички мълчаха.

Квартетът на подиума не включваше пиано: състоеше се от контрабас, барабани, Маклинтик и един открит от него в Озаркс младеж, който свиреше на ловджийски рог в тоналност „фа“. Барабанистът беше оркестрант, избягващ пиротехническите ефекти и това дразнеше студентската публика. Контрабасистът бе дребен и злобен на вид, с жълти очи и зеници като връхчета на карфици. Той говореше на своя инструмент. Контрабасът бе по-висок от него и като че ли много не го слушаше.

Ловджийският рог и алт-саксофонът имаха пристрастие към секстите и миньорните кварти и когато започваха да свирят по такъв начин, сякаш се разразяваше бой с ножове или истинска война: звукът беше хармоничен, но въздухът сякаш бе изпълнен с противоречия. Солата на Маклинтик Сфиър бяха нещо съвсем различно. В заведението имаше някои хора, предимно пишещи за „Даунбийт“^[7] или съчинители на рекламни анотации за обложките на музикални албуми, които изглежда смятаха, че Маклинтик свири без изобщо да се съобразява със смяната на акордите. Те говореха многословно за соул музика, за антиинтелектуалното и за възраждащите се ритми на африканския национализъм. Това е една нова концепция, твърдяха те, а някои от тях казваха: „Пилето^[8] е живо“.

Откакто душата на Чарли Паркър се бе разтворила във враждебния мартенски вятър преди почти година, за него бяха изговорени и написани много глупости. Още повече щяха да последват, а и днес продължават да ги пишат. Той бе най-великият алт-саксофонист на следвоенната сцена и когато я напусна, обезумелите брадатковци бяха завладени от някакво странно отрицателно желание — съпротива и отказ да приемат окончателния, отрезвяващо неподправен факт — да пишат по стените на станциите на метрото, по тротоарите и в писоарите опровержението: „Пилето е живо“. Тъй че сред посетителите на Музикален Клуб „Нота V“ тази вечер, по скромни пресмятания имаше едни отвеяни 10%, които не бяха научили новината и виждаха в Маклинтик Сфиър нещо като превъплъщение.

— Той свири всичките ноти, които Пилето пропускаше — прошепна някой пред Фу.

Фу изигра пантомима: направи се, че чупи бирена бутилка в ръба на масата, забива я в гърба на говорещия и я завърта.

Наближаваше време за затваряне, последната серия изпълнения.

— Вече трябва да си ходим — отбеляза Каризма. — Къде е Паола?

— Ето я, идва — отвърна Уинсъм.

Навън вятърът бе в състояние на постоянно веселие. И продължаваше да духа.