Томас Пинчън
V. (53)

ІІІ

Профейн се отби у Уинсъмови и завари там трима непознати красавци и Мафия, само по надуваем сутиен. Те бяха заети с измислената от Мафия игра на „Музикално одеяло“, състояща се в произволното спиране на въртящата се грамофона плоча с изпълнението на Ханк Сноу^[1] „Вече не чувствам болка“. Профейн отиде до хладилника, извади една бира и тъкмо смяташе да се обади на Паола, когато телефонът иззвъня.

— Айдълуайлд ли? — учуди се той. — Мисля, че ще успеем да заемем колата на Руни. „Буикът“. Обаче не мога да шофирам.

— Аз мога — успокои го Рейчъл. — Изчакай ме там.

Профейн хвърли разочарован поглед към развеселената Мафия и нейните партньори, и се затътри надолу по пожарната стълба към гаража. Никакъв „буик“. Само заключеният „триумф“ на Маклинтик, а ключовете ги нямаше. Профейн седна на покрива на „триумфа“, заобиколен от неодушевените му детройтски приятели. Рейчъл пристигна след петнайсет минути.

— Няма кола — рече той. — Преебани сме.

— О, Господи! — Тя му обясни защо трябваше да отидат до Айдълуайлд.

— Не разбирам защо толкова се вълнуваш. Щом чак толкова е приритала да й изстържат матката, нека ходи.

Тук Рейчъл бе длъжна да обяви, че Профейн е безчувствен гадняр, да го зашлеви и да потърси транспорт другаде. Но тъй като сега при него я бе довела привързаността — вероятно поуспокоена от тази нова и може би само временна формулировка за умотворение — тя се впусна в разсъждения.

— Не зная дали е убийство или не — каза тя. — Пък и не ме вълнува. От кой момент нататък става убийство? Против аборта съм, защото е опасен и уврежда здравето. Попитай което и да е момиче, изтърпяло този ужас.

За секунда само през главата на Профейн прелетя мисълта, че тя говори за себе си. И инстинктивно понечи да избяга. Тази вечер Рейчъл се държеше странно.

— Защото Естър е слаба. Естър е жертва. Когато се освести от упойката, ще бъде изпълнена с омраза към мъжете, ще ги смята до един за лъжци и измамници, като при това ще бъде наясно, че ще дава на всеки, когото свали, независимо дали той ще я пази или не. Ще стигне дотам, че ще се чука с всеки, който й падне: студенти, квартални рекетьори, псевдоинтелектуалци, маниаци и престъпници, защото не може без секс.

— Хайде стига Рейчъл, няма смисъл. Естър била жертва! Сякаш си влюбена в Естър, че толкова се вълнуваш за нея?

— Да — предизвикателно отвърна тя. — И замълчи, моля те, ако обичаш. Ти не си като Пиг Бодайн, нали? Пределно ясно ти е какво имам предвид. Тъй често си ми разказвал за гледките и хората, които си виждал под улицата, на улицата и в метрото.

— Това ли? — унило. — Разбира се, но…

— Обичам Естър тъй както ти обичаш онеправданите и своенравните. Какво друго бих могла да изпитвам? Към момиче, за което чувството за вина е такъв афродизиак. Досега тя поне ги подбираше. Но вече й е станало ясно, че цял живот ще бъде робиня на своята нескопосана и половинчата любов към Слаб и оная свиня Шьонмейкър. И ще бъде подвластна на непреодолимия стремеж към мъже, които ще й причиняват болка, ще я малтретират, оскърбяват, уязвяват и изоставят самотна.

— Ти и Слаб… — Бени подритваше гумата на колата, — … изглежда сте били някога в хоризонтално положение.

— Добре — спокойно каза Рейчъл. — Просто може би се връщам към спомените си на измислено момиче-жертва, скрито се под тези буйни рижи къдри, — тя зарови ръка в косата си, бавно повдигна гъстата непокорна грива и наблюдаващия я Профейн моментално се надърви — и виждам в Естър част от мен. По същия начин ти се отъждествяваш с всеки безименен скитник, просяк или клошар и му даваш своята обич, все едно че той е Профейн: Детето на Икономическата Криза, онова неабортирано парче месо, заченато като идея и родено в ’32 година на мръсния под на една разнебитена барака.

За кого говореше тя? Цялата изминала нощ Профейн се бе подготвял и репетирал за тази среща, но подобно нещо изобщо не бе очаквал. Той овеси глава и още веднъж започна да подритва неодушевените гуми, знаейки, че те ще си отмъстят, когато най-малко го очаква. В момента се боеше да каже каквото и да е.

Рейчъл повдигна отново коса, сведе внезапно просълзени очи, пристъпи напред от калника на който се бе опряла и спря, широко разкрачена, с извити като дъга бедра в посока към Бени.

— Ние със Слаб се върнахме във вертикално положение, поради несъвместимост на характерите. Не знам какво точно стана, изглежда съм пораснала и в моите очи Пасмината изгуби целия си блясък. Но Слаб никога няма да скъса с Пасмината, макар да вижда и осъзнава всичко не по зле от мен. Аз просто не исках да затъвам. Обаче тогава ти…

И независимата и свободолюбива дъщеря на Стайвесънт Аулглас зае предизвикателна, типично манекенска поза. Демонстрирайки пълна готовност при най-лекото повишение на кръвното налягане, проява на ендокринна неустойчивост или стимулиране на ерогенните зони да сключи някакво споразумение с непохватния смотаняк Профейн за правото да се върти на неговия пилон. Гърдите й сякаш се прицелиха и устремиха към Бени, обаче той стоеше неподвижно, като че от страх да отстъпи пред наближаващото удоволствие и заедно с това като вцепенен от смътното опасение, че има голяма вероятност да се обрече на любов към онеправданите скитници, към себе си и към Рейчъл, която внезапно можеше да се окаже също тъй неодушевена, както и всичко наоколо.

Това последното пък защо? Не е ли само едно абстрактно желание поне веднъж да откриеш някое човешко същество от правилната или истинската страна на телевизионния екран? Защо смяташ, че Рейчъл ще се окаже поне мъничко по-одушевена?

Прекалено много въпроси задаваш, каза си той. Престани да питаш. Вземай. Давай. Пък нека тя да го нарече както иска. Направи нещо, без значение дали издутината е в гащите или в мозъка ти. Тя не знае, ти не знаеш.

Обаче в дадения случай топлият ромб (образуван от зърната на гърдите й, неговият пъп и обвитата с тлъстини изпъкналост на гръдната му кост), дупето на момичето притеглящо автоматично ръката му и гъделичкащата ноздрите му скоро тупирана коса, нямаха абсолютно нищо общо с тъмния гараж и призрачните сенки на автомобилите, сред които неволно се бяха озовали Бени и Рейчъл.

В момента Рейчъл искаше само да го прегърне, да усети как биреното му шкембенце притиска непристегнатите й в сутиен гърди, и вече кроеше планове как да го накара да отслабне, да спортува повече.

Така и ги завари влезлият Маклинтик: прегърнати, докато от време на време единият или другият се разклащаше и двамата започваха да пристъпват непохватно от крак на крак, за да възстановят равновесието. Дансинг в подземния паркинг. Така танцуват хората във всички градове на света.

Навън, когато Паола слезе от „буика“, Рейчъл разбра Всичко. Двете момичета се срещнаха, усмихнаха и разминаха. Оттук нататък историите им щяха да поемат по различни пътища, казваха разменените между тях срамежливи погледи.

— На твоето легло спи Руни — сдържано отбеляза Маклинтик. — Някой трябва да го наглежда.

— Ах, Профейн — разсмя се Рейчъл и „буикът“ изръмжа в отговор на нейния допир. — Скъпи ми Профейн, за толкова много хора вече трябва да се грижим.