Томас Пинчън
V. (13)

V

Пълзящата пустиня засипва бавно неговата земя. Той не е фелах, но притежава парче земя. Притежаваше. Още от малък кърпеше зида, измазваше с хоросан, носеше тежки колкото самия него камъни, вдигаше ги, поставяше ги на място. Въпреки това пустинята напредва. Можем ли да наречем зида предател, затова че я пропуска? Не е ли обладано момчето от зъл дух, който пречи на ръцете му да вършат правилно работата? Или натискът на пустинята е прекалено мощен, за което и да е момче, зид или мъртви баща и майка?

Не. Пустинята настъпва. Това е, нищо друго. Никакъв дух не се е вселил в момчето, никакво предателство в зида, никаква враждебност в пустинята. Нищо.

Скоро всичко ще бъде затрупано. Скоро тук ще властва само пустинята. Двете кози ще се задушат от пясъка, докато ровят, за да намерят бялата детелина. Той никога вече няма да пие от тяхното вкиснато мляко. Пъпешите умират под пясъка. О, прохладно абделави^[1] с форма на ангелска тръба^[2], никога вече не ще ме успокояваш лете! Царевицата изсъхва и няма хляб. Жената и децата стават раздразнителни и сприхави. Една вечер мъжът изтичва навън, до мястото, където е била стената, започва да вдига и хвърля наоколо въображаеми камъни, проклина Аллах, след това моли пророка за прошка и накрая се изпикава върху пустинята, с надеждата да оскверни нещо, което не може да бъде поругано.

Сутринта го намират на километър от къщата, посинял от студ, потреперващ в почти предсмъртен сън, сълзите му превърнати в скреж върху пясъка.

И сега къщата започва да се изпълва с пясък като долната половина на пясъчен часовник, който никога вече няма да бъде обърнат.

Какво прави един мъж? Джибраил хвърли бърз поглед назад към своя пътник. Дори тук, в Езбекие Гардън по пладне, копитата на този кон кънтяха глухо. Много си прав ингилизино; човекът идва в града, за да вози теб и разни други чужденци, притежаващи земя, на която да се върнат. Цялото му семейство се е свряло в една стая, не по-голяма от твоя клозет, там в арабския квартал, където ти изобщо не ходиш, защото е прекалено мръсен и „безинтересен“. Където улицата е толкова тясна, че по нея едва може да премине една човешка сянка; улица като много други, неотбелязани в картата на туристическия пътеводител. Където къщите са трупат стъпаловидно; толкова високо, че прозорците на две сгради почти се допират през улицата; и скриват слънцето. Където златарите живеят в мръсотия и непрекъснато поддържат тъничките пламъчета на горелките си, за да изработват накити за вашите пътуващи английски дами.

Пет години бе ги мразил Джибраил. Бе мразил каменните сгради и металните релси, железните мостове и стъклените прозорци на хотел „Шепърдс“, които сякаш бяха просто различни форми на същия мъртъв пясък, дето бе погълнал къщата му.

— Градът… — често казваше Джибраил на жена си, веднага след признанието, че се е върнал у дома пиян и секунди преди да започне да крещи на децата (и петте свити като слепи кутренца в стаята без прозорци, точно над бръснаря) — … градът, това е пустинята, само че замаскирана.

Божият ангел Джибраил цитираше на Божия Пророк Мохамед пасажи от Корана. Какъв смях, ако се окаже, че цялата тази свята книга не представлява нищо повече от двайсет и три години вслушване в пустинята. Една безгласна пустиня. Ако Коранът не представлява нищо, значи и Ислямът е нищо. В такъв случай Аллах е измислица, а неговият рай — самозалъгване.

— Добре. — Пътникът се надвеси над рамото на Джибрайл. Вонеше на чесън, като италианец. — Чакай тук. — Но облечен като ингилизин. Колко ужасно изглеждаше: мъртва кожа се лющеше на бели парцали от изгорялото от слънцето лице. Бяха спрели пред хотел „Шепърдс“.

Още от обед обикаляха богатите квартали на града. От хотел „Виктория“ (където, странно, неговият пътник бе излязъл от служебния вход) те отидоха първо в квартал „Росети“, после няколко спирания по „Муски“; след това нагоре до площад „Ронд-Поинт“, където Джибраил чакаше, докато англичанинът изчезна за половин час във вонящия лабиринт на базара. На посещение, може би. А Джибрайл определено бе виждал момичето, което бе от квартал „Росети“: коптка, вероятно. Очите невъобразимо огромни от грима, носът леко гърбав и закривен надолу, отвесни трапчинки от двете страни на устата, плетен шал, покриващ косата и гърба, изпъкнали скули, топлокафява кожа.

Разбира се, че я бе возил. Джибраил си припомни лицето. Тя беше любовница на някой от чиновниците в британското консулство. Джибраил бе взел нейния младеж пред хотел „Виктория“, отсреща през улицата. Друг път двамата бяха отишли в нейната квартира. Джибраил имаше полза от добрата си памет за лица. Ако ги поздравиш, когато ги видиш някой друг път, докарваш си повече бакшиш. Как можеш да кажеш, че са хора: те са пари. Какво го интересуват любовните връзки на англичаните? Великодушието — безкористно или еротично — е също такава лъжа, както и Корана. Не съществува.

На улица „Муски“ бе виждал също и един търговец. Собственик на бижутериен магазин за скъпоценни камъни, който бе давал на заем пари на Махдистите^[3] и го бе много страх, че сега, подир разгрома на движението, някогашните му симпатии ще станат известни на всички. Какво търсеше англичанинът там? Не бе изнесъл никакви бижута от магазина, въпреки че бе останал вътре почти цял час. Джибрайл сви рамене. И двамата бяха глупаци. Единственият Махди^[4] е пустинята.

Някои хора смятаха, че Мохамед Ахмед, Махди от 1883 година, не е мъртъв, а спи в пещера край Багдад. И в деня на Второто пришествие, когато пророкът Христос ще преутвърди Исляма като световна религия, Махди ще се върне към живот, за да убие антихриста Дажал^[5] пред вратата на една църква някъде в Палестина. Ангелът Асрафил ще изтръби силно веднъж, за да унищожи всичко живо на земята, а после още веднъж, за да пробуди мъртвите.

Но ангелът на пустинята бе скрил всичките тръби под пясъка. Пустинята бе достатъчно сериозно пророчество за Второто пришествие.

Джибраил се отпусна уморено върху капрата на шарения файтон, загледан в задните части на своя жалък кон. Задникът на един жалък кон. Напуши го смях. Това ли е Божието откровение? Над града бе надвиснала мараня.

Тази вечер Джибраил щеше да се напие с един познат, чието име не му бе известно. Той беше уличен продавач на смокини и вярваше във Второто пришествие; всъщност представяше си го в най-близкото бъдеще.

— Слухове — загадъчно бе подхвърлил продавачът на смокини, усмихвайки се на момичето с гнилите зъби, което обикаляше с дете на рамо арабските кафенета в търсене на зажаднели за любов чужденци. — Политически слухове.

— Политиката е лъжа.

— Някъде далеч по течението на Бахр-ел-Абиад, в дивата джунгла има един град, казва се Фашода^[6]. Там франките, ингилизи, французи, ще водят голяма битка, която ще се разпростре във всички посоки и ще погълне целия свят.

— И Асрафил ще затръби призив на оръжие — ядно бе изсумтял Джибраил. — Той не може. Той е една лъжа, тръбата му е лъжа. Единствената истина…

… е пустинята, пустинята! Wahyat abuk! Пази Боже! — И продавачът на смокини бе потънал в цигарения дим, да вземе още ракия.

Нищо не идваше. Вече нищо нямаше тук.

Англичанинът с гангренозното лице се върна от хотела, придружен от един негов дебел приятел.

— Изчакваш благоприятен случай, а? — весело подвикна Джибраиловия пътник.

— Ха, ха. Утре вечер съм на опера с Виктория.

Двамата се качиха на файтона.

— Близо до банка Креди Лионе има една аптека — нареди гангренозният.

Умореният Джибраил хвана юздите.

Нощта падаше бързо. Маранята щеше да направи звездите невидими. Ракията щеше също да помогне. Джибраил обичаше беззвездните нощи. Сякаш една голяма лъжа най-после щеше да бъде разобличена…