Томас Пинчън
V. (23)

I

Жените винаги сполетяваха загубеняка Профейн като нещастни случаи: скъсани връзки на обувки, изпуснати чинии, карфици в нови ризи. Фина не беше изключение. Първоначално Бени бе предположил, че е само безплътният обект на някаква телесна акция за милосърдие. Че в компанията на безброй малки и наранени животни, а също на забравени от Бога и намиращи се почти на прага на смъртта улични скитници, за Фина той е просто само още едно средство за постигане на благоразположение или състрадание.

Но, както обикновено, грешеше. Началният признак дойде с мрачното празненство, което Херонимо и Анхел организираха по случай неговия първи осемчасов лов на алигатори. Всички бяха приключили с нощната смяна и около 5 часа сутринта вече се намираха в апартамента на семейство Мендоса.

— Облечи костюм — нареди Анхел.

— Нямам такъв — отвърна Профейн.

Дадоха му един от костюмите на Анхел. Той бе съвсем тесен и Бени се почувствува нелепо в него.

— Всъщност, нищо друго не искам, освен да спя — заяви Бени.

— Да спиш през деня! — подвикна Херонимо. — Хо-хо. Ти си луд бе, човек! Излизаме по курви.

Цъфна и Фина, топла, с още сънени очи; разбра, че организират празнуване, изяви желание да ги придружи. Тя работеше като секретарка от 8 до 4:30, но бе в отпуск по болест. На Анхел му бе ужасно неловко. Това донякъде щеше да причисли сестра му към категорията на курвите. Херонимо предложи да позвъни на две познати момичета, Долорес и Пилар. Познатите им момичета не можеха да бъдат курви. Анхел се оживи.

Шестимата започнаха в един денонощен клуб, където пиха вино „Гало“ с лед. В един ъгъл вяло свиреше малобройно комбо, вибрафон и ритмична секция. Трима от музикантите бяха съученици от гимназията на Анхел, Фина и Херонимо. По време на паузите идваха на тяхната маса. Бяха пияни и се замеряха с бучки лед. Всички говореха на испански и Профейн отвръщаше на итало-американски, такъв, какъвто го бе слушал у дома като дете. Комуникацията бе от порядъка на 10 процента, обаче на никого не му пукаше: Профейн бе само почетен гост.

Сънените очи на Фина скоро заблестяха от виното, тя говореше по-малко и повечето време се усмихваше на Профейн, от което той се чувстваше неловко. Стана известно, че вибрафонистът Делгадо ще се жени на другия ден и го измъчват сериозни колебания. Избухна яростен и безсмислен спор около брака, за и против. Всички крещяха, а Фина наклони глава към Профейн, допря чело в неговото и прошепна „Бенито“ с едва доловим, възкисел от виното дъх.

— Хосефина — кимна любезно той. Започваше да го боли глава.

Тя продължи да допира чело в неговото, до следващата мелодия, когато Херонимо я дръпна и отидоха да танцуват. Тогава дебелата и приветлива Долорес, покани Бени на танц.

— Non posso ballare^[1] — отвърна той.

— Non puedo bailar^[2] — коригира отговора му Долорес, издърпвайки го на крака.

Светът бе изпълнен със звуци на неодушевени мазоли, пляскащи по неодушевена козя кожа, удари на филц в метал, почукващи една в друга палки. Профейн, естествено, не можеше да танцува. Обувките все му пречеха. Долорес, която стоеше насред залата, не забелязваше това. На входа възникна суматоха и нахлуха пет-шест тийнейджъри в якета с надпис Плейбойс. Музиката продължи да звънти и потраква. Профейн изрита обувките — стари черни мокасини на Херонимо — и се съсредоточи в танца по чорапи. След известно време Долорес отново приближи до него. Не бяха изминали и пет секунди, когато едно остро токче се заби в крака му. Той бе прекалено уморен, за да изкрещи. Закуцука към масата в ъгъла, пропълзя под нея и заспа. Следващото нещо, което усети, бе слънчева светлина в очите. Носеха го по „Амстердам авеню“, като мъртвец в ковчег и напяваха монотонно „Mierda, Mierda, Mierda…“^[3]

Бени нямаше представа колко бара посетиха. Беше жестоко пиян. Най-неприятният му спомен бе за времето, прекарано насаме с Фина някъде в една телефонна кабина. Разискваха за любовта. Не помнеше какво бе казал. Единственото останало в неговата памет между тогава и момента, в който отвори очи — на „Юниън Скуеър“ при залез-слънце, заслепен от жесток махмурлук и покрит с одеяло от студени гълъби, които приличаха на лешояди, — бе някаква неприятност с полицията, след като Херонимо и Анхел бяха опитали да измъкнат цяла тоалетна чиния с всичките й принадлежности от мъжката тоалетна на един бар на Второ авеню.

Следващата седмица Профейн стигна дотам, че започна да пресмята своите дни и нощи в обратна или наивно-шантава светлина: времето в службата като бягство, а времето изложено на каквато и да е възможност да се забърка с Фина — като тежък, безвъзмезден и незаплатен труд.

Какво бе казал в телефонната кабина? Въпросът го посрещаше в края на всяка смяна, дневна, нощна или междинна, като злокобна мъгла, надвиснала над всяка канализационна шахта, от която той излизаше. Не бе запомнил почти нищо от целия онзи ден на нескопосано пиянство под февруарското слънце. Изобщо не възнамеряваше да пита Фина какво се бе случило. Между тях възникна взаимна неловкост, като че ли все пак се бяха любили.

— Бенито, защо никога не разговаряме? — попита го една вечер тя.

— ’Кво? — трепна Профейн, който гледаше по телевизията филм с Рандолф Скот^[4]. — ’Кво? Аз ти говоря.

— Да, говориш ми. Хубава рокля. Още кафе. Днес убих още едно кокодрило. Схващаш какво искам да кажа, нали?

Той разбираше какво има предвид Фина. Ето го тук Рандолф Скот: спокоен, невъзмутим, държи си устата затворена, говори само когато трябва — и казва точно това, което е нужно, не прави както му скимне отклонения от темата, не дърдори празни приказки, — а от другата страна на фосфоресциращия екран бе Профейн, който знаеше, че една погрешна дума ще го доближи още повече отколкото би желал до нивото на улицата, и чийто речник изглежда бе съставен изключително от неуместни думи.

— Защо не отидем на кино или някъде другаде? — попита тя.

— Този филм по телевизията е хубав — отвърна Бени. — Рандолф Скот е началник на полицейски участък, а онзи шериф, ето онзи там, получава пари от бандата и по цял ден играе карти с една вдовица, която живее на хълма.

След малко тя излезе от стаята, унила и нацупена.

Защо? Защо поведението на Фина трябваше да бъде такова, сякаш Профейн бе човешко същество? Защо да не може той да бъде само обект на милосърдие? Защо й е на Фина да го поощрява? Какво иска тя? — което бе глупав въпрос. Неспокойно момиче бе тази Хосефина: активна, със съблазняваща походка, готова да долети на самолет или да отиде където и да е.

Но от любопитство, той реши да попита Анхел.

— Откъде да знам — отвърна Анхел. — Нейна си работа. Не харесва никого в службата си. Казва, че всички са maricon^[5]. С изключение на шефа, господин Уинсъм, но той е женен и не влиза в сметката.

— Каква иска да стане тя? — попита Бени. — Кариера ли е решила да прави? Какво мисли майка ти?

— Майка ми смята, че всеки трябва да бъде женен: аз, Фина, Херонимо. Скоро ще подхване и теб. Фина не иска никого. Нито теб, нито Херонимо, нито Плейбойс. Никой не й е нужен. Пък и никой не знае какво иска тя.

— Плейбойс? — попита Профейн. — ’Кви са тия Плейбойс?

Оказа се, че Фина била духовна предводителка или наставница на тази младежка банда. В гимназията била учила по история за някаква светица, Жана д’Арк. Тази светица правела същите неща за войниците, които често проявявали страх в битките. Плейбойс, според Анхел били точно такива.

Проофейн разбираше, че е безсмислено да задава въпроса дали тя не ги утешава и сексуално. Не трябваше да пита. Наясно бе, че това е милосърдно дело от съвсем друг вид. Предполагаше, без да знае нищо за жените, че да бъде майка за войниците, е за нея един безобиден начин да се изяви като такава, каквато навярно всяко момиче иска да бъде — полкова курва. С това предимство, че Фина не придружава лагера, а е предводителка и лагерът следва нея. Колко на брой са Плейбойс? Никому не е известно, отвърна Анхел. Може би стотици. Всички те били луди по Фина, по свой духовен начин. В отплата Фина им дарявала само милосърдие и утешение, нещо, което тя — вече замаяна от собствената си благосклонност, — правела с голямо удоволствие.

Плейбойс бяха удивително изчерпана младежка групировка. Наемници, много от тях живееха в квартала на Фина; но за разлика от другите банди, те не контролираха свой строго определен район на действие. Бяха разпръснати из целия град; нямаха обща географска или културна основа и предоставяха своя арсенал и бойни умения на разположение на всяка заинтересована страна, която замисляше някакво сбиване. Комисията по въпросите на младежта изобщо не им бе обръщала внимание: те бяха навсякъде, но, както бе споменал Анхел, бяха страхливци. Главното предимство да ги имаш на своя страна бе психологическо. Те си бяха култивирали сдържано-зловещ външен вид: черни като въглен кадифени якета, името на клана дискретно изписано с малки кървавочервени букви на гърба; бледи и бездушни лица, като другата страна на нощта (човек изпитваше усещането, че именно там живееха: защото изникваха внезапно на отсрещния тротоар и известно време вървяха в крак с теб, а после изчезваха отново, сякаш потъваха зад някаква невидима завеса); всички без изключение демонстрираха дебнещи походки, гладни погледи и разкривяващи устните им жестоки гримаси.

Профейн не бе ги срещал на никакви обществени прояви. За първи път това стана на празника на Свети Херкулес на Носорозите^[6], който се падаше на Мартенските Иди^[7] и бе чествуван в един квартал в центъра на града, наречен Малка Италия. Тази вечер високо над цялата „Мълбери Стрийт“ искряха гирлянди от разноцветни електрически крушки, подредени в постепенно смаляващи се арки, — всяка от тях разпростряна дъгообразно над цялата улица, — излъчващи пределно ясно сияние чак до хоризонта, защото въздухът бе съвсем неподвижен. Под тях бяха разположени подиуми, отрупани с журита за различни игри, като например хвърляне на монети, бинго, „вдигни пластмасовата патица и спечели награда“. През няколко крачки имаше сергии за понички, бира и сандвичи с печен в хартия салам. Зад всичко това се издигаха две естради, едната на края на улицата в посока към центъра на града и другата в средата. Популярни песни, оперна музика, но не много високо — вечерната прохлада сякаш ограничаваше звуците само в осветеното пространство. Обитаващите този квартал италианци и китайци седяха пред къщите, все едно че беше лято, и наблюдаваха тълпите, разноцветните крушки и пушека от сергиите за понички, който се виеше равномерно лениво нагоре към светлините, но изчезваше, преди да ги достигне.

Профейн, Херонимо и Анхел бяха излезли на лов за момичета. Бе четвъртък вечер, на другия ден — според остроумните изчисления на Херонимо, — щяха да работят не за Цайтсус, а за държавата, тъй като петък представлява една пета част от седмицата и правителството на САЩ удържа една пета от заплатата като ДОД. Замисълът на Херонимо се очертаваше като удачен, тъй като не бе наложително непременно да е петък, а можеше да бъде който и да е ден (или дни) от седмицата, достатъчно тягостен, за да внуши у всекиго мисълта, че ако посвети времето на добрия стар Цайтсус, това ще бъде просто злоупотреба с лоялността. Профейн бе започнал да разсъждава по същия начин и — заедно с честите разпивки и измислената от бригадира Бънг система на неравномерно редуващи се смени, при която до вечерта на предния ден не знаеш каква ще бъде следващата ти работна смяна, — това го включваше в някакъв странен календар, разчертан не на правилни квадрати, а по-скоро като мозайка от наклонени улични повърхнини, променящи своето местоположение според слънчевата светлина, уличното осветление, лунната светлина, нощните светлини…

Профейн не се чувствуваше комфортно на тази улица. Хората, стълпени на паважа между сергиите, не изглеждаха по-логични от предметите в неговите сънища.

— Те нямат лица — рече той на Анхел.

— Обаче виждам много хубави дупета — отбеляза Анхел.

— Гледайте, гледайте — подвикна Херонимо.

Пред Колелото на съдбата, потръпващи и с празни погледи, стояха три малолетни момичета, наклепани с червило, в опънати на бедрата и гърдите лъскави дрехи.

— Бенито, ти говориш италиански. Отиди да ги питаш дали ще дойдат с нас.

Зад тях оркестърът свиреше „Мадам Бътерфлай“. Непрофесионално, на прима виста.

— Това тук не ми прилича на чужбина — заяви Профейн.

— Херонимо е турист — подхвана Анхел. — Той иска да отиде в Сан Хуан и да живее в хотел „Карибе Хилтън“, да обикаля с кола града и да гледа пуерториканците.

Обикаляха бавно и постепенно заграждаха малолетните момичета към Колелото. Профейн настъпи празна бирена кутия и залитна. Преди да падне, Херонимо и Анхел го подхванаха от двете му страни за ръцете. Момичетата се бяха извърнали и хихикаха. Очите им бяха тъжни, оградени с тъмни сенки. Анхел им махна с ръка.

— Омекват му колената, когато види хубави момичета — закачливо им подвикна Херонимо.

Кискането се засили. Някъде другаде американският мичман ІІ ранг и гейшата сигурно пееха на италиански, акомпанирани от оркестъра зад тях. Можеше ли да бъде причислено това към типичното за туристите объркване на езиците? Момичетата отминаха, а тримата ги последваха. Купиха бира и всичките седнаха на една незаета площадка.

— Нашият Бени говори италиански — обяви Анхел. — Хей, изплямпай нещо на италиански.

— Сфачим — изломоти Профейн.

Момичетата бяха ужасно възмутени.

— Приятелят ти говори мръсотии — заяви едно от тях.

— Не желая да бъда в компанията на мръсници — отсече седналото до Бени момиче. Стана, раздруса задник и потегли надолу по улицата, където спря, развъртя бедра и загледа Профейн от тъмните дупки на очите си.

— Ами че това му е името — поясни Херонимо. — Аз съм Питър О’Лиъри, а този тук е Чейн Фъргюсън.

Действителният Питър О’Лиъри всъщност беше техен бивш съвипускник от гимназията, който сега учеше за свещеник в някаква семинария в северната част на щата. Толкова порядъчен бил, че Херонимо и приятелите му го използували за прикритие всеки път, когато изпадали в затруднено положение. Бог само знаеше колко момичета са били дефлорирани, принуждавани да проституират за две бири или шамаросвани от негово име. А Чейн Фъргюсън беше герой от един уестърн, който тримата бяха гледали предишната вечер по телевизията в апартамента на семейство Мендоса.

— Наистина ли се казваш Бени Сфачим? — попита момичето от улицата.

— Сфачименто^[8]. — Което на италиански означаваше разрушение, гниене или разпадане. — Не ме оставихте да го доизрека.

— Е, така може — прие тя. — Това изобщо не е мръснишко.

Точно така е, обзалагам се на лъскавия ти, потрепващ задник, помисли Бени, съвсем нещастен. Пълното значение на думата навярно щеше тъй да я шокира, че да хвръкне по-високо и от блестящите светлинни арки. Тя сигурно имаше не повече от четиринайсет години, но вече знаеше, че мъжете са скитници. Толкоз по-добре за нея. Любовниците — и цялата разруха, от която тепърва им предстои да търсят избавление, — все тъй идват и ги зарязват, а ако някой остане с нея, произлязлото от него малко скитниче един ден ще я напусне също, и това няма да й бъде особено приятно, мислеше Профейн. Той не й се сърдеше. Предаде й с поглед тази мисъл, но знаеше ли някой какво е скрито в очите й? Те сякаш поглъщаха всичката светлина от улицата: от пламъците под скарите за салам, от извитите арки с разноцветни крушки, от прозорците на околните апартаменти, от огънчетата на пури „де нобили“, от среброто и златото, проблясващи от духовите инструменти по естрадите, дори светлината от очите на някои от все още запазилите простодушието си туристи:

Очите на нюйоркчанката [запя той]

Са като тъмната страна на луната,

Никой не знае какво се крие зад тях,

Там, където винаги е нощ.

 

Под светлините на Бродуей,

Далеч от дома е тя,

Усмивката й сладка като мед е

Но сърцето й — изцяло хромирано.

 

Забелязва ли тя бродещия странник

Или бездомния младеж,

Или онзи дето плаче за грозното момиче,

Що изоставил е някъде в Бъфалоу?

 

Мъртви, като окапалите листа на Юниън Скуеър,

Мъртви, като морето-гробище,

Очите на нюйоркчанката

Няма да пролеят и сълза за мен.

— Това парче изобщо няма ритъм — потрепна момичето от тротоара.

Това бе песен от времето на Световната икономическа криза (или както я наричаха Голямата Депресия). Бяха я пели в 1932^-ра, годината, когато бе роден Профейн. Той не помнеше къде я бе слушал. Ако в нея имаше нещо, това бе ритъмът на бобени зърна, почукващи в старо ведро някъде в южната част на остров Джърси; ритъмът на кирки, разкъртващи паваж; ритъмът на спускащ се по надолнище пълен със скитници товарен вагон, чиито колела потракват в пролуките между релсите на всеки 12 метра. Момичето сигурно е било родено в 1942 година. Войните нямат ритъм. Те имат само шум.

От другата страна на улицата запя продавачът на понички. Херонимо и Анхел също запяха. На отсрещния тротоар един тенор, италианец от квартала, запя с оркестъра:

Non dimenticar, che t’i’ho voluto tanto bene,

Ho saputo amar; non dimenticar…^[9]

И студената улица сякаш изведнъж цялата разцъфна в песен. Бени изпита желание да улови момичето за ръката, да го отведе някъде на завет, където и да е, стига да е топло там, да го завърти на жалките му токчета на лагери и да му покаже, че все пак името му наистина е Сфачим. Понякога го обхващаше такъв порив, да бъде жесток и същевременно завладян от тъй силна печал, че тя да го изпълни целия, да протече от очите и от дупките на обувките му, да направи на улицата една голяма локва от човешка печал, в която да има всичко, от бира до кръв, но съвсем малко съчувствие.

— Аз съм Лусил — каза момичето на Профейн.

Другите две се представиха, Лусил дойде и седна на площадката до Профейн, Херонимо отиде да купи още бира. Анхел продължи да пее.

— С какво се занимавате, момчета? — попита Лусил.

Разказвам измишльотини на момичетата, които искам да чукам, помисли Профейн и се почеса под мишницата.

— Трепем алигатори — отвърна той.

— ’Кво?

Профейн й разправи за алигаторите. Анхел, който също имаше богато въображение, добави подробности, колорит. Седнали на площадката, двамата заедно създадоха цял мит. Защото той не бе роден от страх от гръмотевици, от сънища, от удивление, че посевите продължават да умират след жътвата и изникват отново всяка пролет, или от каквото и да е постоянно нещо, а само от временен интерес, внезапна ерекция. Това бе един мимолетен и крехък мит, като естрадите и хартията от печения салам на „Мълбери Стрийт“.

Херонимо дойде с бирата. Седяха, пиеха бира, оглеждаха хората и разказваха канализационни истории. От време на време момичетата изявяваха желание да пеят. Скоро започнаха да кокетничат. Лусил скочи и тичешком се отдалечи.

— Хвани ме — подвикна тя.

— О, Господи! — изпъшка Профейн.

— Трябва да я догониш — подхвърли една от приятелките й.

Херонимо и Анхел се кискаха.

— ’Кво трябва? — попита Профейн.

Засегнати от смеха на Херонимо и Анхел, другите две момичета станаха и хукнаха след Лусил.

— Да ги гоним ли? — попита Херонимо.

— Точно ще поизпарим малко от бирата — с оригване потвърди Анхел.

Надигнаха се тромаво от площадката и затичаха в свински тръс.

— Накъде отидоха? — попита Профейн.

— Хей натам.

След малко те като че ли започнаха да блъскат хората. Някой замахна към Херонимо, но не го улучи. Тримата се промушиха в индианска нишка под една празна сергия и спряха на тротоара. Момичетата тичаха далеч напред. Херонимо дишаше тежко. Продължиха подир момичетата, които свиха в някаква пресечка. Когато тримата стигнаха до ъгъла, не видяха нито едно момиче. Последва объркано петнайсетминутно обикаляне из улиците около „Мълбери Стрийт“ и надничане под паркирани коли, зад телефонни кабини и веранди.

— Никой няма тук — установи Анхел.

На „Мот Стрийт“ кънтеше музика. Идваше от един сутерен. Поогледаха се. На табелата отвън пишеше ОБЩЕСТВЕН КЛУБ. БИРА. ТАНЦИ. Слязоха долу, отвориха вратата и наистина в единия ъгъл имаше барче, където сервираха бира, а в другия — джубокс и петнайсет-двайсет доста ексцентрични на вид малолетни хулигани. Момчетата бяха с официални костюми, момичетата с вечерни рокли. От джубокса гърмеше рокендрол. Прилизаните с брилянтин коси и островърхите сутиени с банели бяха налице, но атмосферата бе изискана, като на вечеринка с танци в извънградски клуб.

Тримата застанаха неподвижно. След малко Профейн видя Лусил, подскачаща в средата на дансинга с едно същество, което приличаше на председател на управителен съвет на някаква хулиганска корпорация. Тя се изплези през рамо на Профейн, който извърна поглед настрана.

— Ще загазим, ако полицията я завари тук — заяви нечий глас. — Защо не я натирим през Сентрал Парк и да видим дали някой ще я изнасили.

Бени случайно хвърли поглед наляво. Там бе гардеробната. На закачалките висяха две дузини черни кадифени якета с червени надписи на гърбовете, равно подредени и еднакви, със симетрично увиснали полегати рамена с подплънки. Бам бум, помисли Профейн: царството на Плейбойс. Анхел и Херонимо гледаха в същата посока.

— Не смяташ ли, че може би трябва да изчезваме? — предположи Анхел.

От вратата срещу дансинга Лусил правеше знаци на Бени.

— Чакай малко — рече той и се запровира сред танцуващите двойки. Никой не му обърна внимание.

— Защо се забави толкова? — Тя хвана ръката му. В стаята бе тъмно. Бени се блъсна в една билярдна маса. — Тук — прошепна Лусил, излегната върху зеления филц. Ъглови дупки, странични дупки и Лусил.

— Бих могъл да кажа някои смешни неща — започна той.

— Всички смешни неща вече са били казвани — промълви тя.

На процеждащата се през пролуката на вратата мъжделива светлина премрежените й от ресниците очи изглеждаха като част от филца. Сякаш Бени проникваше с поглед през нейното лице право в повърхността на билярдната маса. Вдигната пола, отворена уста, много бели и остри зъби, готови да се впият във всяка мека част от тялото му, о да, нейният образ положително щеше да го преследва дълго. Той свали ципа на панталоните и се закатери по билярдната маса.

Внезапно от съседната стая долетя крясък, някой блъсна джубокса, лампите угаснаха.

— Кво става? — попита тя, надигайки се.

— Тупаница — отвърна Профейн.

Лусил изхвърча от масата и събори Профейн, който рухна на пода, с глава опряна на стойката за щеки. Рязкото движение на Лусил срути лавина от билярдни топки върху корема му. „О, мили Боже“, въздъхна Бени и покри глава. Високите й токчета почукваха по пода на празния дансинг и вече заглъхваха, отдалечавайки се. Той отвори очи. Току до тях леко се потъркалваше билярдна топка. Бени виждаше само един бял кръг и черна осмица на него. Напуши го смях. Като че ли някъде отвън Анхел викаше за помощ. Профейн се изправи непохватно на крака, вдигна ципа на панталоните и тръгна слепешком през тъмнината. След няколко препъвания в сгъваеми столове и в кабела на джубокса, Бени излезе на улицата.

Свит зад кафявите каменни перила на предната веранда, той видя двайсетина Плейбойс да се бият на улицата. Момичетата седяха на площадката, наредени край тротоара и подвикваха насърчително. Председателят на управителния съвет (бившият танцов партньор на Лусил) и един огромен негър, с яке, на което бе изписано КРАЛЕТЕ НА БИБОПА^[10], обикаляха настръхнали един около друг в средата на улицата. Встрани от центъра още няколко Крале на Би Бопа се боричкаха с представителите на Плейбойс. Юридически диспут, предположи Бени. Ала Херонимо и Анхел не бяха там.

— Някой ще бъде поопърлен — отбеляза едно момиче, седнало на стъпалата точно над Профейн.

Като внезапно хвърлени върху коледна елха сребристи гирлянди, сред тълпата на улицата весело заблестяха ножове, лостове и обшити с желязо войнишки колани. Момичетата на площадката едновременно поеха дъх през оголени зъби. Очите им шареха нетърпеливо, сякаш всяка от тях се бе обзаложила кой пръв ще разкървави съперника.

Каквото и да бяха очаквали, то изобщо не стана: не и тази вечер. Неизвестно откъде се появи Фина, Света Фина на Плейбойс, и запристъпва прелъстително сред оголени зъби и нокти. Въздухът се затопли по лятному, а откъм „Канал Стрийт“ на блестящ бледоморав облак долетя момчешки хор, пеещ О Salutaris Hostia^[11]. Председателят на управителния съвет и Кралят на Би Бопа стиснаха ръце в знак на дружба, докато в същото време членовете на бандите им хвърляха оръжията накуп и се прегръщаха. Фина бе вдигната от множество напомпано дебели милички херувимчета и понесена, безметежна и лъчезарна, над постигнатото от нея неочакваното примирие.

Профейн зяпна, ахна приглушено и се измъкна крадешком. Цялата следваща седмица размишляваше за Фина и накрая бе обхванат от сериозно безпокойство. Бандата не представляваше нищо особено, просто хлапаци. Той бе сигурен, че каквато и да е любов между нея и Плейбойс за момента бе християнска, духовна и благопристойна. Но докога щеше да продължава това? Колко дълго щеше да издържи Фина? В мига, когато похотливите момчета съзряха развратницата зад светицата, черния дантелен комбинезон под столата, Фина можеше да стане потърпевшата при групово изнасилване, тъй като донякъде сама ги предизвикваше. И дори бе странно, че това все още не се бе случило.

Веднъж, късно вечерта Бени влезе в банята, нарамил дюшека. Бе гледал по телевизията един много стар филм с Том Микс^[12]. Във ваната лежеше Фина, съблазнителна. Нито вода, нито дрехи, само Фина.

— Ама виж ’кво… — започна той.

— Бени, аз съм девствена. Искам ти да ми бъдеш първия. — Заяви го предизвикателно.

За момент това изглеждаше приемливо. В края на краищата, ако не той, можеше да бъде цялата онази покварена вълча глутница. Бени се погледна в огледалото. Защо настояваше Фина именно той да й бъде първия?

— Защо аз? — попита Бени. — Запази я за човека, за когото ще се омъжиш.

— Дотрябвало ми е да се омъжвам — нацупи се тя.

— Виж сега, ами какво ще си помисли сестра Мария Анунциата. Ето, ти вършиш толкова добрини за мен, за онези нещастни гамени на улицата. Нима искаш всичко това да бъде заличено?

Кой би предположил, че Профейн изобщо някога ще спори за такива неща? Очите й пламтяха, тялото й се гънеше бавно и прелъстително, всичките тези мургави повърхности, потрепващи като плавуни.

— Не — отсече Профейн. — Сега излез оттам. Искам да спя. И хич не опитвай да викаш на Анхел, че те изнасилват. Той смята, че неговата сестра не трябва да се чука както й падне, но все пак нали те познава по-добре.

Фина излезе от ваната и се загърна с пеньоара.

— Извинявай — прошепна тя.

Бени метна дюшека във ваната, легна върху него и запали цигара. Фина изгаси лампата и затвори вратата след себе си.