Томас Пинчън
V. (19)

II

Колкото и да е странно, Естър се запозна с него чрез Стенсъл, който по онова време бе съвсем нов в Пасмината. Стенсъл вървеше по съвършено различен път и случайно, по известни единствено нему причини, се бе заинтересувал от историята на Евън Годолфин. И я бе проследил до Мьоз-Аргон. След като най-после успя да научи от архива на Американския Експедиционен Корпус псевдонима на Шьонмейкър, няколко месеца по-късно Стенсъл откри самия него в Немския квартал и изпълнената с музика клиника за лицева пластична хирургия. Стенсъл приложи цялото си умение, пусна в ход всички известни му ласкателства, но добрият доктор отричаше докрай; още едно безизходно положение.

Както става обикновено, след определени неуспехи ние проявяваме благосклонност. От известно време Естър, зряла и със страстен поглед, замечтано се мотаеше в Ръждясалата лъжица, ужасно недоволна от своя нос №6, и успешно доказваше тъжната студентска поговорка: „Всички грозотии се ебат“. Точно тогава разстроеният Стенсъл търсеше някой, върху когото да излее обременяващата го неудовлетвореност и, обнадежден, се възползува от нейното отчаяние — едно отмъщение, което получи своето развитие в печални летни следобедни разходки сред пресъхнали фонтани, опърлени от слънцето витрини, сълзящи дзифт улици и накрая в споразумение, фиксиращо отношенията им като „баща и дъщеря“, достатъчно необвързващо, за да може да бъде отменено по всяко време, ако някой от тях пожелаеше, без да е необходимо преразглеждането му. Хрумна му идеята, според него изпълнена с особено тънка ирония, че най-хубавият прощален подарък за нея ще бъде запознанството й с Шьонмейкър; съответно през септември контактът бе осъществен и Естър без церемонии се подложи на неговите скалпели и масажиращите му пръсти.

Този ден в чакалнята за нея бе подбрана истинска полицейска сбирка от уроди. Плешива безуха жена с лъщяща червена кожа от слепоочията до тила съзерцаваше часовника със златните дяволчета. До нея се бе свило момиче, чийто череп бе разпукан така, че три отделни параболоидни върха стърчаха над косата, която висеше от двете страни на гъсто пъпчасалото лице като брада на шкипер. Срещу тях, захласнат в последния брой на „Рийдърс дайджест“, седеше натъкмен в мъхестозелен костюм възрастен господин, който нямаше горна устна, но в замяна на това притежаваше три ноздри и богат набор от различни по размери зъби, наклонени и струпани един връз друг като лобни камъни на връхлетяно от торнадо гробище. А в ъгъла, загледано в нищото, стоеше обезобразено от вроден сифилис безполово същество с увредени от пораженията на болестта лицеви кости, които частично се бяха разпаднали, така че сивият профил представляваше една почти права перпендикулярна линия, а носът висеше като голяма отпусната кожна гънка, почти покриваща устата; голям хлътнал кратер, изпълнен с радиални бръчки, вдълбаваше от едната страна брадата; очите бяха затворени под въздействието на същото противоестествено земно притегляне, което сплескваше останалата част от профила. Естър, която все още бе в твърде впечатлителна възраст, се отъждестви с всички тях. Това бе потвърждение на особеното чувство, което я бе подтиквало да се чука с повечето от Цялата Шантава Пасмина.

Този първи ден Шьонмейкър прекара в предоперативно проучване на терена: фотографира лицето и носа на Естър под различни ъгли, взе кръвна проба за Васерман, провери за евентуални инфекции на горните дихателни пътища. Ървинг и Тренч също му помогнаха да направи две еднакви отливки или посмъртни маски. Те й дадоха две хартиени сламки, през които да диша, и в детинското съзнание на Естър нахлуха мисли за черешова кока-кола, сладкарници, коктейли.

На следващия ден тя пак отиде в клиниката. На бюрото една до друга стояха двете отливки.

— Аз съм близнаци — изкиска се тя.

Шьонмейкър протегна ръка и отчупи гипсовия нос на едната маска.

— А сега! — Усмихнат като вълшебник, той извади отнякъде топка глина за моделиране, с която замени отчупения нос. — Какъв нос имахте предвид?

Какъв друг: тя искаше ирландски нос, чип. Какъвто искаха всички те. На никоя от тях не бе идвало на ум, че вирнатият нос също е естетическа несполука: просто един еврейски нос наопаки. Много малко бяха пожелавали тъй наречения „идеален“ нос, при който горната част е права, върхът не е чип или закривен надолу, и стълбецът (разделящ ноздрите) се съединява с горната устна под ъгъл 90 градуса. Това изцяло подкрепяше личната теза на Шьонмейкър, че корекцията — във всичките й измерения: социални, политически, емоционални, — води до отстъпление към диаметрално противоположното, а не до някакво разумно търсене на златната среда.

Няколко артистични размахвания на пръстите и огъвания на китките.

— Значи такъв? Вирнат? — Тя кимна с пламнали очи. — Надявам се, разбирате, че е задължително носът да съответствува на останалата част от лицето.

Естествено, че не бе нужно. Ако трябва да бъде подходено хуманно към въпроса, единственото нещо притежаващо способността да съответствува на дадено лице, очевидно е това, с което лицето е дошло на белия свят.

— Но… — преди години той можеше да дава разумни обяснения, — … има хармония и хармония. — И така, носът на Естър. Идентичен с идеала за красив нос, установен от филмите, рекламите, илюстрациите в списанията. Шьонмейкър наричаше това културна хармония.

— Тогава, опитайте следващата седмица.

Шьонмейкър й даде време за размисъл. Естър бе развълнувана. То бе сякаш очакваш своето раждане и да обсъждаш спокойно и делово с Господ Бог точно как искаш да навлезеш в света.

Следващата седмица тя пристигна точно в определения час: със свит стомах и силно чувствителна кожа.

— Влез. — Шьонмейкър я хвана внимателно за ръката.

Тя се усещаше пасивна, даже (леко?) възбудена сексуално. Настаниха я на зъболекарски стол, подготвен от Ървинг, която се въртеше около нея като прислужница.

Околоносовата област на Естър бе измита със зелен сапун и след това натъркана с йод и спирт. Космите в ноздрите бяха подрязани и кухините внимателно почистени с антисептик. После й дадоха нембутал.

Очакваше се, че нембуталът ще я успокои, но дериватите на барбитуровата киселина въздействат по специфичен начин на различните хора. Вероятно за това допринесе и първоначалната сексуална възбуда, но когато стана време Естър да бъде отведена в операционната зала, тя бе почти в делириум.

— Трябваше да й дадем хиосцин — подхвърли Тренч. — От него обикновено изпадат в амнезия.

— Млъкни, глупако — сряза го докторът, търкайки ръцете си с четката.

Докато Тренч привързваше Естър за операционната маса, Ървинг започна да подрежда инструментите на доктора. Очите на Естър святкаха безумно; тя захлипа тихо, очевидно започваше да изпитва силни колебания.

— Късно е вече — успокои я Тренч, ухилен. — Слушай, лежи спокойно.

И тримата бяха с марлени маски. Очите им внезапно се сториха злобни на Естър. Тя замята глава.

— Тренч, хвани й главата, — долетя приглушеният глас на Шьонмейкър — а Ървинг ще ни бъде анестезиоложка. Имаш нужда от практика, миличка. Отиди да вземеш бутилката с новокаина.

Подложиха стерилни кърпи под главата на Естър и капнаха в очите й рициново масло. Отново почистиха лицето й, този път с метафен и спирт. Запълниха ноздрите й с марли, за да предотвратят стичането на антисептик и кръв надолу по фаринкса и гърлото.

Ървинг се върна с новокаин, спринцовка и игла. Първо вкара упойката във върха на носа, по една инжекция от двете страни. После направи по няколко инжекции радиално около всяка ноздра, за да обезчувстви крилата, като всеки път, когато измъкваше иглата, палецът й натискаше докрай буталото на спринцовката.

— Вземи по-голяма игла — тихо я посъветва Шьонмейкър.

Ървинг извади от автоклава една петсантиметрова игла и почна да я забива, сега вече непосредствено под кожата, последователно от двете страни на носа, от ноздрата до мястото, където носът се съединяваше с челото.

Никой не бе казвал на Естър, че нещо свързано с операцията ще боли. Но тези инжекции бяха истинско мъчение: никога дотогава в своя живот не бе изпитвала толкова силна болка. Свободно можеше да движи само бедрата си, за известно облекчение на страданията. Тренч я държеше за главата, одобрително ухилен, докато тя се гърчеше, завързана за масата.

Още една доза упойка: Ървинг вкара иглата между горния и долния хрущял и я заби докрай, чак до глабелата — издутинката между веждите.

Поредица от вътрешни инжекции в септума — костнохрущялната преграда, разделяща двете половини на носа — и упойката бе завършена. Съдържащата се в тези действия сексуална метафора не остана незабелязана от Тренч, който непрекъснато припяваше: „Мушни… извади… мушни… о, това беше добре… извади…“ и тихият му кикот отекваше в ушите на Естър. Всеки път Ървинг въздишаше раздразнено. Сякаш малко й оставаше да отбележи недоволно: „Ах, това момче“.

След минута-две Шьонмейкър започна да пощипва и извива носа на Естър.

— Как го чувствуваш? Боли ли?

В отговор едва прошепнато не.

— Боли ли? — Шьонмейкър изви носа още по-силно.

— Не.

— Добре. Закрий й очите.

— Тя може би ще иска да гледа — подхвърли Тренч.

— Искаш ли да гледаш, Естър? Искаш ли да видиш какво ще правим с теб?

— Не знам. — Гласът й бе слаб, на границата между този свят и истерията.

— Тогава гледай — рече Шьонмейкър. — Образовай се. Първо ще изрежем гърбичката. Хайде сега един скалпел.

Това бе рутинна операция; Шьонмейкър и медицинската сестра работеха пъргаво, без излишни движения. Гальовни поглаждания с гъбата и всичко изглеждаше почти безкръвно. Само от време на време му се изплъзваше тъничка струйка кръв и стигаше почти до кърпите, но той бързо я улавяше с гъбата.

Шьонмейкър първо направи два разреза, по един от всяка страна, през вътрешната подкожна тъкан на носа, близо до септума, на долната граница на страничния хрущял. После мушна крива островърха ножица с дълги дръжки в ноздрата, през хрущяла, чак до носната кост. Ножицата бе проектирана и изработена така, че нейните остриета да режат при отваряне и затваряне. Шьонмейкър отдели костта от мембраната и покриващата я кожа чевръсто и енергично, като бръснар, довършващ клиент, от когото очаква голям бакшиш.

— На това му казваме подкопаване — поясни той и веднага повтори действията с ножицата през другата ноздра. — Имаш две носови кости, които са разделени от септума. Всяка от тях в най-долната си част е прикрепена към парченце страничен хрущял. Аз те подкопавам изцяло от сглобката, където носните кости се съединяват с челото. — Взе подадения му от Ървинг подобен на длето инструмент. — Това е „подемникът на Макенти“. — Шьонмейкър заби подемника, довършвайки подкопаването. — А сега — добави нежно като любовник, — ще ти отрежа гърбичката с триончето.

Естър наблюдаваше очите му, колкото й бе възможно по-внимателно, търсейки в тях нещо човешко. Никога не беше се усещала тъй безпомощна. По-късно тя щеше да сподели:

— Изживяването бе почти мистично. Каква е тази религия… една от източните май… при нея най-висшето състояние, което можеш да постигнеш, е да се превърнеш в предмет, в камък. Изживяването бе точно такова; почувствувах, че потъвам, това бе някакво възхитително заличаване на моята самоличност, на същността на Естър. Все повече и повече се превръщах в капчица, никакви грижи, никакви травми, нищо: просто съществувах…

Маската с глинения нос лежеше на близката табла. Хвърляйки към нея бързи коси погледи за справка, Шьонмейкър пъхна триончето през единия от направените разрези и го прекара до костта. После го изравни с линията на новия гръб на носа и започна внимателно да реже носната кост от същата страна.

— Костта се реже лесно — отбеляза той на Естър. — Всички ние сме много крехки наистина. — Острието стигна до мекия септум; Шьонмейкър го извади. — А сега идва сложното. Трябва да отрежа другата страна така, че тя да стане точно като тази. Иначе носът ти ще се накриви. — Той вкара триончето по същия начин в другия прорез и, след като разглежда маската, както се стори на Естър, цели петнайсет минути, направи няколко незначителни корекции. Най-после преряза костта там в права линия. — Гърбичката ти сега представлява две разхлабени костици, свързани единствено със септума. Трябва да я прережем така, че да се изравни с другите два разреза. — Шьонмейкър направи това с нож с извито под ъгъл острие, и с бързи движения преряза костта, завършвайки фазата с елегантно прокарване на гъбата. — А сега гърбичката плува вътре в носа. — Шьонмейкър отвори едната ноздра с ретрактор, пъхна вътре пинцети и започна да рови, за да намери гърбичката. — Изваждаме пинцетите — усмихна се той. — Още не иска да излезе. — С ножици отряза гърбичката от придържащия я страничен хрущял; после измъкна с костните пинцети едно тъмно парченце хрущял и тържествуващо го размаха пред лицето на Естър. — Двайсет и две години социални мъки, nicht wahr?^[1] Край на първо действие. Ще я натопим във формалдехид и ако искаш можеш да си я запазиш за спомен. — Докато говореше, той оглаждаше с малка пиличка ръбовете на разрезите.

Толкова за гърбичката. Но там, където беше тя преди, сега бе останало едно плоско място. Първоначално върхът на носа беше твърде широк и сега трябваше да бъде стеснен. Шьонмейкър отново подкопа носните кости, този път в областта, където се съединяваха със скулите и около нея. След като извади ножиците, той пъхна на мястото им правоъгълно трионче.

— Носните ти кости са захванати здраво, от едната страна за скулата, а горе за челото. Трябва да ги отчупим, за да можем да раздвижим носа ти. Точно като онова парче глина. — Преряза с триончето носните кости от двете страни и ги отдели от скулите. После взе длето и го пъхна в едната ноздра, колкото бе възможно по дълбоко, докато то достигна костта. — Усещаш ли нещо? — Потупа с дървено чукче няколко пъти леко по длетото; спря озадачен и после започна да удря по-силно. — Много здраво е захванат — отбеляза той, изоставяйки шеговития тон. Чук, чук, чук. — Хайде бе, копеленце. — Върхът на длетото си пробиваше път, милиметър по милиметър, между веждите на Естър. — Scheisse!^[2] — Със звучно прищракване носът бе отделен от челото. Натискайки го от двете страни с палци, Шьонмейкър довърши счупването. — Виждаш ли? Напълно е освободен. Това беше второ действие. А сега ще скъсим септума, nicht wahr?

Той направи със скалпел разрез около септума, между него и допиращите го два странични хрущяла. После направи нов разрез под предната част на септума, чак до „гръбнака“, разположен в задната част на ноздрите.

— Така получаваш свободно плаващ септум. Довършваме работата с ножици. — С дисекционни ножици той подряза септума от двете му страни и после костите, чак до глабелата, на мястото, където носът се съединяваше с челото. След това пъхна скалпел в единия от разрезите в ноздрите, така, че да се покаже през другия разрез, и натискаше острието дотогава, докато септумът бе отделен в долната си част. В добавка надигна с ретрактор едната ноздра, пъхна в нея Елисови щипци и извади част от свободно плаващия септум. Бързо уточняване на размерите на маската с дебеломер, който след това бе доближен до открития септум за сверка; после Шьонмейкър отряза с прави ножици триъгълно клинче от септума. — А сега да върнем всичко на мястото му. — Без да сваля едното си око от маската, той съедини носните кости. По този начин върхът на носа бе стеснен и бе премахната плоскостта, останала на мястото, откъдето бе отрязана гърбичката. Шьонмейкър отдели известно време, за да се увери напълно, че двете половини са идеално уравнени. Костите издаваха странно пукане, докато той ги раздвижваше. — Ще направим два шева за твоя чип нос.

„Шевът“ беше между току-що отрязания край на септума и стълбеца. С игла и държач бяха прокарани два шева с копринени конци косо през цялата ширина на стълбеца и септума.

Операцията бе приключила общо взето за по-малко от час. Почистиха Естър, извадиха марления пълнеж от ноздрите, намазаха ги отвътре със сулфамиден мехлем и пъхнаха в тях нови марли. Залепиха ивица лейкопласт напреко върху ноздрите й, друга по дължината на целия нов нос. Върху тях сложиха Стентов калъп, тенекиен предпазител и още пластир. Пъхнаха гумени тръбички в ноздрите й, за да може да диша.

Два дни по-късно марленият пълнеж на ноздрите бе изваден. След пет дни свалиха пластира. Подир седмица бяха свалени шевовете. Вирнатият краен продукт изглеждаше смешен, но Шьонмейкър я увери, че след няколко месеца носът ще слегне малко надолу. Наистина се слегна.