Томас Пинчън
V. (15)

VII

Бирарията, разположена на север от Езбекие Гардънс, бе създадена от северноевропейски туристи по техен образ и подобие. Един спомен за родината, тук, сред тъмнокожите и тропическото. Но толкова немска, че в края на краищата се бе превърнала в пародия на родината.

Хане се бе задържала на работа само защото бе яка и русокоса. Една по-дребна брюнетка от Южна Германия бе работила известно време, но накрая бе освободена, защото не приличаше достатъчно на немкиня. Баварска селянка, но недостатъчно немкиня! Прищевките на собственика Бьоблих само развеселяваха Хане. Възпитана в търпеливост — сервитьорка от тринайсетгодишна, — тя си бе развила и усъвършенствала безгранично кравешко спокойствие, което сега й помагаше сред пиянските изстъпления, секса за продан и всеобщото безсмислие на бирарията.

За глупаците на този свят — поне на този туристически свят, — любовта идва, бива изтърпяна и си отива колкото е възможно по-дискретно. Така бе с Хане и странствуващия Лепсиус; търговски пътник — както твърдеше той — продаващ дамски бижута. Коя е тя, че да се съмнява? Минала през любовта (неин израз) и имаща пределно ясна представа за нравите на един лишен от сантименталност свят, Хане знаеше достатъчно добре, че мъжете са смахнати на тема политика почти толкова, колкото и жените на тема брак. Знаеше, че бирарията е нещо повече от едно място, където мъжете се напиват или намират жени, както и това, че списъкът на постоянните посетители включваше личности, които бяха твърде чужди на начина на живот на Карл Бедекер.

Колко щеше да се разтревожи Бьоблих, ако видеше нейния любовник. Сега, в паузата между вечерята и сериозното пиене, Хане се маеше в кухнята, с ръце натопени до лактите в сапунена вода. Лепсиус определено бе „недостатъчно немец“. Половин глава по-нисък от Хане, очи толкова чувствителни, че трябва да носи цветни очила дори и в полумрака на Бьоблиховото заведение, и тъй жалки, кльощави ръце и крака.

— Има един конкурент в града — бе споделил той с нея. — Пласира лошокачествена стока, подбива ни цените… това е неетично, нали разбираш?

Тя бе кимнала.

Та ако този човек дойде в бирарията… ако Хане може да подочуе нещо, каквото и да е… гадна работа, Лепсиус изобщо не би искал да намесва една жена в нещо такова… но…

Заради горките му слаби очи, шумното му хъркане, момчешкия му начин на възкачване върху нея, туткането му, докато най-после се наместеше между разтворените й дебели крака… разбира се, тя ще продължава да оглежда наоколо за всеки „конкурент“. Бил англичанин и някъде бил изгорял много лошо от слънцето.

Още от началото на деня, през по-спокойните утринни часове, слухът й като че ли все повече се изостряше. Тъй че по обед, когато кухнята леко изригна в безпорядък, — нищо особено: няколко забавени поръчки, изпусната чиния, която се пръсна на парчета, подобно на нежните тъпанчета на ушите й — Хане бе чула може би повече, отколкото бе очаквала. Фашода, Фашода…, думата се плискаше из бирария Бьоблих като заразителен дъжд. Даже и лицата се промениха: главният готвач Грюне, барманът Вернер, малкият Муса, който метеше заведението, Лоте и Ева и другите момичета, като че ли всички бяха захитрели и непрекъснато криеха някакви тайни. Дори в начина, по който Бьоблих, както обикновено, пошляпваше задника на минаващата край него Хане, се усещаше нещо злокобно.

Май само в развинтеното ми въображение, помисли тя. Хане винаги се бе проявявала като практично момиче и изобщо не бе склонна към фантазиране. Би ли могло това да е едно от страничните действия на любовта? Да предизвиква халюцинации, да насърчава несъществуващи гласове, да затруднява още повече сдъвкването и вторичното смилане на всеки залък? Това обезпокои Хане, която смяташе, че знае всичко за любовта. С какво бе по-различен Лепсиус: малко по-бавен, малко по-слаб; определено не много успешен в търговските дела, не по-загадъчен или по-странен от който и да е друг от многото непознати.

По дяволите мъжете и тяхната политика. Може би за тях политиката е нещо като секс. Не използуват ли те дори същата дума за това, което мъжът прави на жената и за това, което един успешен политик прави на нещастния си опонент? Какво я засяга Фашода или Маршан или Кичънър или както и да им казват на двамата, които се били „срещнали“ — срещнали за какво? Хане поклати глава, усмихната. Можеше да си представи за какво.

Тя отметна с обезцветената от сапуна ръка падналия върху челото й рус кичур. Странно, как умираше кожата и ставаше влажно бяла. Изглеждаше като проказа. От обед насам един ясно определен болестен лайтмотив бе навлязъл треперливо, прикрит в музиката на каирския следобед и почти се бе издал; Фашода, Фашода, думата причиняваше бледи, нехарактерни главоболия, предизвикваше мисли за джунгла, за необикновени микроорганизми и за трески, които не бяха любовни (единствените известни й, нали все пак беше нормално, зряло момиче), или пък нямаха нищо общо с хората. На промяната в светлината ли се дължеше това или наистина по кожата на другите започваха да появяват болестни петна?

Тя изплакна последната чиния и я сложи да съхне. Не. Петно. Чинията бе върната обратно в дълбоката мивка за съдове. Хане я изтърка със сапун, после наклони към светлината и отново я разгледа. Петното все още бе там. Едва забележимо. Почти триъгълно, то се удължаваше от своя връх до основата, на около три сантиметра от ръба на чинията. Бежово, неясно очертано на протритобелия фон на повърхността. Хане наклони чинията с още няколко градуса към светлината и петното изчезна. Озадачена, тя отмести настрани глава, за да го разгледа под друг ъгъл. Проблясвайки два пъти, петното се появи и загуби. Хане стигна до заключението, че ако фокусираше поглед малко встрани и зад ръба на чинията, петното оставаше почти неподвижно, макар формата му да бе започнала да променя своите контури; ту полумесец, ту трапец. Раздразнена, тя пусна чинията обратно във водата и затърси по-твърда четка сред кухненските прибори под мивката.

Истинско ли бе петното? Цветът му не й харесваше. Цветът на нейното главоболие: бледокафяв. Просто едно петно, каза си тя. Само едно петно и това е всичко. Хане затърка ожесточено. Любителите на бира започваха да прииждат от улицата.

— Хане — повика я Бьоблих.

О, Божичко, няма ли да изчезне това петно? Най-после Хане се отказа и постави чинията на сушилката до другите съдове. Но сега петното като че ли се бе разделило на две и прехвърлило като ципа върху всяка от ретините й.

Бързо провери косата си в закаченото над мивката парче огледало; после на устните й се появи усмивка и Хане отиде да сервира на своите съотечественици.

Разбира се, първото лице, което видя, бе на „конкурента“. От него й призля. Нашарено червено и бяло, и увиснали люспи кожа… Той разговаряше тревожно със сводника Варкумян, когото Хане познаваше. Тя заснова често-често край двамата.

… Лорд Кроумър би могъл да предотврати разрастването на…

… Сър, всяка проститутка и всеки атентатор в Кайро…

Някой повърна в ъгъла. Хане се втурна да чисти.

… ако убият Кроумър…

… става неприятно, без генерален консул…

… това ще се изроди в…

Страстна прегръдка от посетител на заведението. Пристигна Бьоблих, шеговито намръщен.

… на всяка цена да бъде опазен невредим…

… способните мъже на този болен свят са в…

… Бонго-Шафтсбери ще се опита…

… операта…

… къде? Само не и в операта…

… Езбекие Гардънс…

… операта… „Манон Леско“…

… кой каза? Познавам я… Зенобия, коптката…

… Кенет Слайм с момичето от посолството…

Любов. Хане се вслуша внимателно.

… разбрала от Слайм, че Кроумър не взема необходимите предпазни мерки. Боже мой, тази сутрин двамата с Гудфелоу се намъкнахме там, предрешени като ирландски туристи: той със старомоден цилиндър с детелина^[1], аз с червена брада. Буквално ни изритаха на улицата…

… не взема предпазни мерки… О, Господи…

… Господи, с детелина… Гудфелоу искаше да хвърли граната…

… сякаш нищо не е в състояние да го разбуди… той не чете ли вестник…

Продължително изчакване край бара, докато Вернер и Муса разпечатваха ново буре с бира. Триъгълното петно се носеше някъде над тълпата, като език по Петдесетница^[2].

… сега, след като вече са се срещнали…

… предполагам, ще останат там, около…

… джунглата около…

… вие как мислите, ще има ли…

… ако се започне, ще бъде около…

Къде?

— Фашода.

— Фашода.

Хане продължи към изхода на заведението и навън на улицата. След десет минути келнерът Грюне я намери опряна на витрината на един магазин, загледана кротко в тъмната градина отсреща.

— Ела.

— Грюне, какво е това Фашода?

Свива рамене:

— Населено място. Като Мюнхен, Ваймар или Кил. Град, но в джунглата.

— Какво общо има Фашода с дамските бижута?

— Хайде, ела. Там с момичетата не можем да се оправим с тълпата.

— Аз виждам нещо. А ти? Нещо се носи над парка. — Отвъд канала долетя свирката на нощния експрес за Александрия.

— Моля?…

Някаква обща носталгия — по градовете в родината; по влака или само по свирката му? — навярно ги бе задържала за момент. После Хане сви рамене и двамата се върнаха в бирарията.

Сега вече на мястото на Варкумян седеше младо момиче с рокля на цветя. Прокаженият англичанин изглеждаше разстроен. С кравешка находчивост Хане завъртя очи и изпъчи гърди към един банков чиновник, настанен с приятели на масата в съседство с интересуващата я двойка. Получи и прие покана да се присъедини към компанията.

— Аз ви проследих — говореше момичето. — Баща ми ще умре, ако разбере… — Хане виждаше лицето й, наполовина затъмнено от сянка. — … За господин Гудфелоу.

Пауза. След това:

— Днес следобед баща ви беше в една немска църква. Тъй както сега ние сме в една немска бирария. Сър Аластеър слушаше как някой свиреше Бах. Сякаш на света не съществуваше нищо друго освен Бах. — Нова пауза. — Така че, той може би знае.

Момичето сведе глава. На горната й устна имаше мустак от бирена пяна. Настъпи едно от онези странни затихвания на шума, които понякога се получават във всяка стая; в центъра му ново изсвирване от александрийския експрес.

— Вие обичате Гудфелоу — отбеляза той.

— Да. — Почти шепнешком. — А за баща ми така и предполагах. Няма значение какво е мнението ви за това. Досетих се. Може да не ми повярвате, но трябва да го кажа. Истина е.

— Тогава, какво искате да направя?

— Нищо. — Навивайки къдрици на пръстите си. — Само да ме разберете.

— Как можете… — ожесточено — Знаете ли, че за такова „разбиране“, каквото искате вие, някои хора ги убиват? Цялото ви семейство ли е смахнато? Ще се задоволят ли те с нещо по-незначително от сърцето, белите дробове, черния дроб?

Не беше любов. Хане се извини и напусна масата. Изобщо не бе свързано с отношенията мъж/жена. Петното все още не излизаше от ума й. Какво би могла да каже довечера на Лепсиус? Тя изпита само желанието да свали очилата му, да ги хвърли на пода, да ги размаже с крак и да гледа как Лепсиус страда. Колко хубаво ще бъде.

И това от кротката Хане Ехерце. Какво толкова е пощурял целият свят по тази Фашода?