Томас Пинчън
V. (49)

V

Когато Маклинтик се върна от Ленъкс за уикенда, установи, че както и бе очаквал, август в Нуева Йорк е отвратителен. Преминавайки с „триумфа“ на бърз ход през Сентрал Парк малко преди залез-слънце, той можа да потвърди, че симптомите и бъдещите действащи герои са налице: насядали по тревата запотени момичета в тънки и лесно преодолими летни рокли; очертани на хоризонта неподвижно дебнещи групички младежи, които самоуверено изчакваха идването на нощта; полицаи и благопристойни солидни граждани, някак изнервени (само привично може би, но работата на полицаите бе свързана с младежите и същевременно с настъпването на тъмнината).

Беше се върнал, за да види Руби. Веднъж седмично й бе пращал пощенски картички с различни изгледи от Тангълуд и планинските курорти около Бъркшайър Хилс, картички, на които тя изобщо не отговаряше. Обаче три-четири пъти й беше звънял по телефона и тя беше все още там, близо до неговия дом.

Неизвестно защо една вечер двамата с басиста бяха прекосили на дължина целия щат (всъщност миниатюрен, имайки предвид скоростта на „триумфа“). Едва не пропуснаха Кейп Код и насмалко да бухнат в морето. Инерцията ги отнесе нагоре по този кроасан от суша и ги докара до курортното селище Френч Таун.

Пред входа на едно ресторантче за морски специалитети на главната и единствена улица видяха двама музиканти, развличаха се като забиваха в земята ножове за отваряне на миди. Бяха тръгнали на някакъв купон. „О, да!“ — извикаха и двамата едновременно. Единият влезе в багажника, а другият, с ананас и бутилка 75-градусов ром, се покатери на покрива. При 130 км/час по лошо осветени и почти неизползваеми в края на сезона пътища, този ликуващ по̀кривен орнамент разряза плода с нож за миди и наля ром с ананасов сок в картонени чаши, които басистът на Маклинтик му подаде над предното стъкло.

На купона вниманието на Маклинтик бе привлечено от дребно момиче с дочен гащеризон, което седеше в кухнята и посрещаше и угощаваше влизащите един след друг летни типове.

— Хвърлих ти око — обърна се Маклинтик към момичето. — Върни ми го.

— Никакво око не съм ти взимала.

— Ще говорим после.

Той бе от хората, които ги прихваща от пиянството на околните. Пет минути след като с басиста бяха прекатерили прозореца и влезли на купона, Маклинтик вече бе здравата фиркан.

— Все към кухнята поглеждаш — насмешливо подвикна басистът, който се бе покачил на дървото отвън, заедно с едно момиче.

Маклинтик излезе навън и приседна под дървото. Дуетът над него запя:

Чу ли, скъпа моя, разбра ли,

Че в Ленъкс вече няма дрога…

Любопитни светулки наобиколиха Маклинтик. Някъде близо с приглушен грохот се разбиваха вълни. Купонът вървеше тихо, въпреки че къщата бе препълнена. На кухненския прозорец се появи момичето с гащеризона. Маклинтик затвори очи, претърколи се и заби лице в тревата.

При него дойде Харви Фатсо, пианистът.

— Юнис пита дали е възможно да се срещне с теб — обърна се той към Маклинтик.

Юнис беше момичето от кухнята.

— Не — отвърна Маклинтик. Над него на дървото настъпи раздвижване.

— Сигурно имаш жена в Ню Йорк? — съчувствено попита Харви.

— Нещо такова.

Скоро към тях се присъедини Юнис.

— Имам бутилка джин — започна да го примамва тя.

— Да беше измислила нещо по-оригинално — охлади ентусиазма й Маклинтик.

Той не носеше никакъв инструмент. Остави ги да си проведат неизбежния джемсешън в къщата. Дори не искаше да присъства на такова импровизирано разсвирване. Неговото музициране бе много по-различно — не беше тъй неистово и всъщност представляваше един от малобройните положителни резултати от еволюцията на следвоенния стил „куул“ в джаза: характеризираше се с присъствието на естествена, непринудена яснота относно произхождащото и от двете страни на инструмента, със спокойно чувство за общност. Като целувка по ухото на момиче: устните са на единия човек, ухото е на другия, но и двамата съзнават и разбират всичко. Той предпочете да остане под дървото. Когато басистът и момичето му слизаха, един крак с тънък чорап стъпи на гърба на Маклинтик и го разбуди. Отиващата си (почти на разсъмване) пияна като стелка Юнис го изгледа злобно смръщена, устните й занареждаха беззвучни ругатни.

А имаше време, когато Маклинтик изобщо не би се замислил. Жена в Ню Йорк ли? И какво от това!

Когато се върна, той я завари при Матилда. По-точно, успя да я завари. Тя събираше багажа си в един голям куфар. Ако беше закъснял с петнайсет минути, щеше да я изпусне.

В момента, когато той застана на вратата, Руби викна срещу него и се разруга. Хвърли по Маклинтик някакъв комбинезон, — прасковен на цвят и тъжен — който прелетя през половината стая и бавно заплува над голия под. Падайки той сякаш се плъзгаше надолу по косите слънчеви лъчи. Двамата гледаха безмълвно как застива в краката им.

— Няма поводи за тревога — успокои го тя накрая. — Просто направих един облог със себе си.

После започна да разопакова куфара. Сълзите й продължаваха да капят безпорядъчно върху коприна, вискоза, памук, ленени чаршафи.

— Що за глупост! — изкрещя Маклинтик. — Господи, Боже мой, що за глупост! — Трябваше да вика за нещо, а поводът не беше важен. Което съвсем не означаваше, че не вярва в телепатичните прозрения.

— Какво толкова има да говорим — отбеляза тя след малко. Под леглото като тиктакаща мина лежеше куфарът.

Кога бе станало за него важно: да я има или да я загуби?

 

 

Каризма и Фу връхлетяха в стаята, пияни и напяващи арии от британски водевили. С тях имаше един санбернар. Бяха го подбрали от улицата, болен, точещ лиги. Този август вечерите бяха горещи.

— О, Господи! — възкликна Профейн в телефонната слушалка. — Кротките момчета се върнаха!

През отворената врата се виждаше хъркащия и потен странстващ състезателен автопилот Мъри Сейбъл. Легналото по лице до него момиче се претърколи и, вече по гръб, бълнувайки подхвана диалог насън. Долу, от покрива на един „линкълн“ модел 1956 година, някой запя:

Нещо младичко ми дай, братле

Пие ми се млада кръв

Нещо младичко и чакай изненади…

Август: сезонът на върколаците.

От другия край на телефонната линия, Рейчъл целуна слушалката. Как може да целуваш предмети?

Кучето се дотътри до кухнята и грохна с трясък върху стотината празни бирени бутилки от колекцията на Каризма, чиято песен не спря, напук на предизвикания хаос.

— Намерих една кофа — извика Фу от кухнята. — Чувате ли, намерих кофа!

— Напълни я с бира — посъветва го Каризма, който продължаваше да говори с кокни акцент.

— Изглежда ми доста болнаво.

— Бирата е най-добрият лек за него. Моментално ще изтрезнее — прихна Каризма. След миг Фу се присъедини към него с кълколещ, истеричен кикот, като едновременен смях на сто гейши.

— Горещо е — отбеляза Рейчъл.

— Ще захладнее. Рейчъл… — Но синхронът вече бе нарушен: неговото „Искам“ и нейното „Моля те“ се сблъскаха някъде под земята по средата на телефонния кабел и резултатът бе предимно шум. Двамата замълчаха. В стаята бе тъмно: отвъд прозореца, на другия бряг на Хъдзън и над Джърси Сити безшумно прескачаха светкавици.

Скоро Мъри Сейбъл спря да хърка, момичето до него притихна: внезапно за момент настъпи пълна тишина — само в кофата бълникаше и плискаше бирата за кучето и малко встрани се дочуваше тъничко, едва доловимо съскане. Плажният матрак, на който Профейн спеше, изпускаше леко въздух. Веднъж седмично Бени го надуваше с велосипедната помпа, която Уинсъм държеше в шкафа.

— Каза ли нещо?

— Не…

— Добре. Но какво става под земята? Интересно, дали на другия край на телефонната линия ни възприемат такива, каквито действително сме от тази страна?

— Има нещо под града — съгласи се тя.

Алигатори, шантави свещеници, бродяги в метрото. Бени си припомни онази вечер, когато тя бе успяла да го открие по телефона на норфъкската автогара. Кой ги бе подслушвал тогава? Рейчъл наистина ли бе искала той да се върне при нея или всичко това бе просто една от обичайните тролски шеги?

— Трябва да лягам. Утре съм втора смяна. Ще ми звъннеш ли в полунощ?

— Разбира се.

— Без да искам счупих будилника.

— Горкичкият нескопосник. Сигурно са те намразили.

— Направо ми обявиха война — отвърна Профейн.

Войните обикновено избухват през август. Такава е нашата традиция, в умерената климатична зона, през двайсетия век. Не е казано август да бъде непременно през лятото и не е задължително войните да бъдат само явни.

Телефонът със затворената слушалка изглеждаше зловещо, като спотаен заговорник. Профейн се друсна на въздушния матрак. В кухнята санбернарът започна да лочи бира.

— Хей, то ще се издрайфа.

Кучето повърна, шумно и ужасно. Уинсъм притича от далечната стая.

— Строших ти будилника — каза Бени, забил глава в матрака.

— Какво, какво? — повтаряше Уинсъм. Откъм Мъри Сейбъл долетя женски глас, който говореше на език, непознат за бодърствуващия свят. — Къде бяхте, момчета? — Уинсъм притича до кафемашината, в последния момент заситни, скочи върху нея, настани се удобно и започна да манипулира кранчетата с пръстите на краката. Оттам имаше пряк изглед към кухнята. — О — о — ох! — изпъшка той, сякаш бяха забили нож в гърба му. — Oh, mi casa, su casa^[1], момчета. Къде бяхте?

Провесил глава Каризма газеше из зеленикавата бълвоч на пода. Санбернарът спеше насред разхвърляните празни бутилки.

— Къде другаде! — промърмори Каризма.

— Забавлявахме се навън — поясни Фу.

Кучето заръмжа по различими единствено нему влажни, кошмарни силуети.

През август 1956 година лудориите бяха хоби на Цялата Шантава Пасмина, без значение дали на закрито или на открито. Много често забавленията им приемаха формата на играта йо-йо. Макар и вероятно да не бе вдъхновена от странстванията на Профейн по източното крайбрежие, Пасмината извършваше нещо подобно в рамките на града. Единственото правило бе: трябва да си истински, неподправено пиян. Някои представители на театралната публика, населяваща „Лъжицата“, бяха реализирали фантастични йо-йо постижения, анулирани впоследствие, когато се бе изяснило, че още от самото начало рекордьорите са били напълно трезви. Те бяха „палубни пияници“, както пренебрежително ги наричаше Пиг Бодайн. Правилото бе: при всяко изминаване на трасето трябва да се пробуждаш поне веднъж. В противен случай само се получава пауза, „прозорец“ във времето, а него със същия успех можеш прекараш, изчаквайки на пейката на някоя спирка. Друго правило: избраната линия на метрото трябва да свързва покрайнините с центъра, защото йо-йо^-то следва именно такъв маршрут. В началния период на играта йо-йо някои псевдо „шампиони“ срамежливо признаваха, че набирали точки, возейки се на експресния автобус по 42^-ра улица. Понастоящем в йо-йо кръговете това се преценяваше като истински скандал.

Слаб бе царят на йо-йо^-то. Преди година, — след една паметна разпивка у Раул, Слаб и Мелвин, по време на която бяха скъсали с Рейчъл, — той бе прекарал целия уикенд на Уестсайдския експрес и съответно бе направил шейсет и девет пълни кръга или цикъла. Накрая, по време на един курс от центъра към покрайнините, освирепял от глад, той се бе изсулил залитайки на спирката на „Фултън Стрийт“ и бе излапал набързо десетина порции датско сирене. В резултат се бе издрайфал и бе арестуван за скитничество и повръщане на улицата.

Мнението на Стенсъл бе, че това са глупости.

— Качи се на метрото в час пик и ще видиш — предложи му Слаб. — В този град има девет милиона йо-йовци.

Един следобед около пет часа Стенсъл последва съвета му. Все пак успя да се измъкне от метрото със строшен чадър и даде тържествена клетва никога повече да не повтаря този експеримент. Трупове във вертикално положение, безжизнени очи, плътно притиснати бедра, гърди, задници, кореми. Почти никакви други звуци, освен тракането на колелата и ехото в тунелите. Насилие (търсещо излаз): тълпата повличаше навън отделни хора две-три спирки преди да им дойде ред за слизане и те не можеха да си пробият път обратно през човешкия порой. Пълно мълчание. Не беше ли това един осъвременен и модернизиран Танц на смъртта?

Травма: вероятно припомняйки си последния изпитан от него шок под земята, Стенсъл тръгна към квартирата на Рейчъл и когато стигна там установи, че тя е излязла да обядва с Профейн (с Профейн ли?), но Паола, срещите с която той се стараеше да избягва, веднага го приклещи в ъгъла между черната камина и репродукцията, изобразяваща улица на Де Кирико.

— Настоявам да видиш това — подаде му тя тънък пакет написани на машина листа.

Изповеди, такова бе заглавието на първата страница. Изповедите на Фаусто Мистрал.

— Аз трябва да се върна — рече тя.

— Досега Стенсъл е избягвал да ходи на Малта. — Сякаш тя го бе молила да отиде там.

— Прочети и ще видиш — настоя тя.

— Баща му е умрял в Ла Валета.

— Това ли е всичко?

Всъщност това ли бе всичко? Паола действително ли смяташе да замине? О, Господи! Ами той самият?

Спаси го звънът на телефона. Беше Слаб, който организираше купон през уикенда.

— Разбира се — отвърна тя.

— Разбира се — безмълвно като ехо повтори Стенсъл.