Томас Пинчън
V. (12)

IV

Утринният експрес Александрия — Кайро закъсняваше. Бавно, с шумно пуфтене влакът навлезе в Каирската гара, изпускайки черен дим и бяла пара, които се провираха сред палмите и акациите на разположения край релсите парк.

Разбира се, че влакът бе закъснял. Кондукторът Валдетар изсумтя добродушно към хората на перона. Какво друго са очаквали всичките му там бизнесмени и туристи, носачи от агенциите „Кук“ и „Гейз“ и по-бедните пътници от трета класа с техните купища багаж, като на пазар? Седем години пътуваше по същия този спокоен маршрут и влакът никога не бе пристигал навреме. Разписанията бяха за собствениците на линията, за онези, които пресмятаха печалбите и загубите. Самият влак се движеше по различен часовник — свой собствен, който никое човешко същество не можеше да разгадае.

Валдетар не бе кореняк александриец. Роден в Португалия, сега той живееше със съпругата и трите си деца в Кайро, близо до железопътното депо. Развитието на неговото битие бе вървяло необратимо в посока на изток. След като се бе измъкнал някак от парниковата атмосфера, създадена от неговите едноверци-сефарди, Валдетар бе изпаднал в другата крайност и бе обхванат от манията за издирване на родовите корени. Земя на триумф, Божия земя. Също земя на страдания. Картини на типични гонения и погроми навяваха печални мисли.

Но Александрия беше особен случай. В 3554 година от староеврейския календар, Птолемей ІV Филопатор^[1], след като му бил отказан достъп в храма на Йерусалим, се завърнал в Александрия и хвърлил в затвора много хора от местната еврейска колония. Християните не били първите излагани за посмешище и избивани масово, за забавление на тълпите. В случая Птолемей, след като разпоредил всички александрийски евреи да бъдат затворени в хиподрума, започнал двудневна пиянска оргия. Царят, неговите гости и стадо слонове-убийци се наливали с вино и афродизиаци: когато всички били възбудени до съответното ниво на освирепяване, слоновете били пуснати на арената и подгонени към евреите. Но вместо към затворниците, слоновете се обърнали към пазачите и зрителите (както твърди историята) и прегазили много от тях. Птолемей бил тъй силно впечатлен, че освободил осъдените, възстановил техните привилегии и разрешил на евреите да убиват враговете си.

Дълбоко религиозният Валдетар бе чул тази история от баща си и бе склонен да възприема разумното схващане за събитията. Ако поведението на един пиян човек е непредвидимо, още по-непредсказуемо е поведението на стадо пияни слонове. Нужно ли е да приписваме това на Божията намеса? В историята имаше достатъчно на брой подобни примери, всички те анализирани от Валдетар с ужас и чувство за собствената незначителност: предупреждението на Ной за потопа, разделянето на Червено море, бягството на Лот от унищожения Содом. Хората, смяташе той, са оставени на произвола на земята и нейните морета. Независимо дали даден катаклизъм е случаен или е плод на умисъл, хората имат нужда от един Бог, който да ги предпазва от злото.

Бурята и земетресението нямат разум. Душата не може да привлича бездушието. Само Бог може.

Но слоновете имат души. Всеки, който е способен да се натряска, мислеше той, би трябвало да има някаква душа. Навярно това е същността на понятието „душа“. Взаимоотношенията между отделните души не са от пряка компетенция на Бога: те се намират под влиянието на Съдбата или на добродетелта. Съдбата бе спасила евреите в хиподрума.

Приеман от случайния зрител просто като технически детайл от влака, в частния си живот Валдетар представляваше точно такава мъгла от философия, фантазии и непрекъснати тревоги за своите няколко връзки — не само с Бога, но и с Нита, с техните деца, със собствената си история. Макар и да не е възникнала в резултат от някакво организирано усилие, все още продължава да битува една голяма шега спрямо всички посетители в света на Бедекер: постоянните жители всъщност са предрешени човешки същества. Тази тайна е също тъй добре пазена, както и другите: че статуите говорят (макар и при някои изгреви на слънцето надареният с глас Мемнон от Тива^[2] да е бил твърде недискретен); че някои обществени сгради полудяват; и че комарите се любят.

Пътниците се качиха, багажът бе натоварен, влакът преодоля своята инерция и потегли към издигащото се слънце само с четвърт час закъснение. Железопътната линия Александрия — Кайро описва груба дъга, чиято хорда сочи на югоизток. Но влакът първо трябва да завие на север, за да заобиколи езерото Мареотис. Докато Валдетар проверяваше билетите в първокласните купета, влакът минаваше край богати села и гъсти портокалови и палмови градини. Внезапно те останаха назад. Валдетар се промуши край двама увлечени в разговор събеседници, немец със сини лещи вместо очи и арабин, точно навреме, за да влезе в едно купе и да зърне през прозореца краткотрайната смърт: пустинята. На юг отминаваха останките от някогашния квартал Елевсина^[3] на древната Александрия — голяма могила, изглеждаща като единственото място на земята, където богинята на плодородието Деметра^[4] изобщо не бе стъпвала.

Край Сиди Габер влакът най-после зави на югоизток, движейки се бавно като слънцето; зенитът и Кайро фактически щяха да бъдат достигнати едновременно. Продължиха през канала Махмудия, сред ленивия разцвет на зелено — Делтата — и ятата наплашени от шума патици и пеликани, които излитаха от бреговете на Мареотис. Под езерото лежаха 150 села, залети от изкуствен потоп през 1801 година, когато англичаните прокопали провлак в пустинята по време на обсадата на Александрия, за да пропуснат Средиземно море. На Валдетар му бе приятно да мисли, че водните птици, виещи се нагъсто в небето, представляваха духове на фелахи. Какви ли подводни чудеса лежаха на дъното на Мареотис! Загубена страна: къщи, колиби, ферми, водни мелници, всички непокътнати.

Теглеха ли своите рала нарвалите? Въртяха ли скатовете колелата на техните водни мелници?

Долу на дигата група араби мързелуваха, докато изпаряваха вода от езерото, за да добият сол. Още по-надолу в далечината на канала, платната на баржите храбро белееха на слънцето.

Под същото това слънце именно сега Нита щеше да пристъпва тежко из малкия им двор, бременна с нещо, което Валдетар се надяваше да бъде момче. Едно момче би могло да изравни положението в семейството, две на две. Сега жените ни превъзхождат по численост, мислеше той: защо трябва да допринасям още повече за нарушаването на равновесието?

— Все пак нямам нищо против това — беше й казал той веднъж, по време на техния период на ухажване (в Барселона, когато Валдетар работеше като хамалин в пристанището и отчасти тук); — Воля Божия, нали? Я виж Соломон и толкова много други велики царе. Един мъж, няколко съпруги.

— Велик цар значи! — бе извикала тя. — Кой е този велик цар? — И двамата се разсмяха като деца. — Ти дори само една селянка няма да можеш да издържаш, камо ли няколко.

Твърде неподходящ начин да впечатлиш младежа, за когото искаш да се омъжиш. Това бе една от причините Валдетар да се влюби в нея скоро подир въпросния разговор и да остане влюбен, след почти седемгодишен съвместен моногамен живот.

Нита, Нита… Той винаги си я представяше седнала привечер зад тяхната къща, където свирката на нощния влак от Суец заглушаваше виковете на децата; където саждите се набиваха в порите и те започваха да се разширяват под натиска на някаква сърдечна геология („От ден на ден кожата на лицето ти все повече загрубява“, подхвърляше Валдетар. „Май ще трябва да се ориентирам към хубавите млади французойки, които непрекъснато ме заглеждат.“ „Чудесно!“, язвително отвръщаше Нита. „Ще кажа това на хлебаря, когато дойде утре да легне с мен и сигурно ще му бъде много приятно.“); където всичките носталгии по едно изгубено за тях Иберийско крайбрежие — окачените за сушене калмари, опънатите през пламтящото небе сутрин или привечер рибарски мрежи, песните или пиянските крясъци на моряците и рибарите, долитащи иззад застрашително извисяващия се наблизо склад (как да намери, как да открие! тези гласове, чиито мъка и страдания изпълват нощта на целия свят) — връхлитаха нереални, някак символично, подобно на спор при игра на карти или порив на неодушевен вятър, сякаш до този момент се бяха престрували, че съзряват сред тиквите, краставиците и тученицата, самотните финикови палми, розите и млечката в тяхната градина.

На половината път до Даманхур той чу детски плач от близкото купе. Валдетар надникна любопитно вътре. Момиче, около единайсет годишно, англичанче, късогледо: дебелите стъкла на очилата разкривяваха плувналите му в сълзи очи. Срещу него седеше около трийсетгодишен мъж и разпалено обясняваше нещо. Още един мъж ги наблюдаваше, може би ядосано, поне такова впечатление създаваше пламтящото му лице. Момичето бе притиснало един камък до плоските си гърди.

— Никога ли не си играла с механична кукла? — настойчиво попита мъжът. Вратата заглушаваше гласа му. — Кукла, която прави всичко безпогрешно, защото има механизъм вътре в нея. Ходи, пее, скача на въже. А истинските малки момчета и момичета обикновено плачат, нали разбираш: палуват, цупят се. — Мършавите му дълги ръце лежаха неподвижно върху колената.

— Бонго-Шафтсбери… — започна другият.

— Хайде. Ще ти покажа една механична кукла. Електромеханична кукла.

— Имаш ли?…

Девойчето е уплашено, помисли Валдетар, връхлетян от изненадващ прилив на съчувствие, все едно че виждаше своите момичета. Дявол ги взел някои от тези англичани…

— Имаш ли такава кукла?

— Аз самият съм такава кукла — с усмивка поясни Бонго-Шафтсбери и дръпна нагоре ръкава на сакото, за да откопчае ръкавелата. Нави маншета на ризата и протегна оголената вътрешна част на ръката си към момичето. В плътта бе пришит миниатюрен електрически ключ, блестящ и черен. Еднополюсен превключвател. Валдетар отстъпи и запремигва. Тънички сребърни жички излизаха от своите клеми, минаваха нагоре по ръката и изчезваха под ръкава.

— Нали виждаш, Милдред? Тези жички стигат до мозъка ми. Когато ключът е затворен, ето така, аз се държа тъй, както сега. Когато е натиснат на другата стра…

— Татко!… — изплака момичето.

— Всичко работи с електричество. Просто и чисто.

— Престанете — намеси се другият англичанин.

— Защо, Порпънтайн? — Злобно. — Защо? Заради нея ли? Трогна ви уплахата й, нали? Или заради вас самия?

— Не трябва да плашите едно дете, сър. — Порпънтайн като че ли отстъпваше свенливо.

— Ура. Връщаме се към основополагащите принципи. — Мъртвешки пръсти се размърдаха във въздуха. — Но един ден аз или някой друг ще ви хване неподготвен, Порпънтайн. Любов, омраза, дори проява на някакво разсеяно състрадание. Аз ще ви наблюдавам. В момента, когато се самозабравите достатъчно, за да признаете човешката природа на някого, да го приемете като личност, индивид, а не като символ… тогава може би…

— Какво е човешката природа?

— Вие питате очевидното, ха, ха. Човешката природа е нещо, което трябва да бъде унищожено.

От вагона зад Валдетар долетя шум. Порпънтайн изхвърча от купето и се сблъска с Валдетар. Милдред, стиснала своя камък, избяга в съседното купе.

Вратата към задната платформа бе отворена: пред нея един дебел червендалест англичанин се бе счепкал с арабина, който преди малко Валдетар бе видял да разговаря с немеца. Арабинът имаше пистолет. Порпънтайн тръгна към тях, приближаваше ги внимателно, избираше най-удобното за място за подход. Валдетар, вече нащрек, побърза да разтърве биещите се. Преди да успее да стигне до тях, Порпънтайн изхвърли високо крак и удари през гръкляна арабина, който се строполи и захърка.

— А сега? — размишляваше на глас Порпънтайн.

Дебелият англичанин бе взел пистолета.

— Какво става тук? — настойчиво попита Валдетар, с възможно най-строг тон на държавен служител.

— Нищо. — Порпънтайн му подаде една златна лира. — Нищо, което да не може да бъде оправено с тази лира.

Валдетар сви рамене. Двамата с Порпънтайн завлякоха пострадалия до едно третокласно купе, наредиха на прислужника там да се погрижи за него — нещастникът бе повърнал, — и да го свали на Даманхур. На гърлото на арабина се бе появил синина. Няколко пъти той опитваше да проговори. Изглеждаше доста зле.

Англичаните се върнаха най-после в техните купета, а Валдетар изпадна в мечтателно настроение, което продължи и след Даманхур (където видя арабина и немеца със сините очила отново да разговарят), през вече постеснената делта, докато слънцето се издигаше към своя зенит и влакът пълзеше към централната гара на Кайро. Десетина хлапета тичаха край вагоните и подвикваха за бакшиш; момичета в тъмносини памучни поли и яшмаци, с лъскавокафяви от слънцето гърди слизаха до брега на Нил да напълнят с вода своите делви; водните колела се въртяха, напоителните канали блестяха и се преплитаха далеч на хоризонта; фелахите лежаха под палмите; биволите пристъпваха тежко по неизменния си ежедневен маршрут около и около водните колела. Върхът на зеления триъгълник е Кайро. Това общо взето означава: ако приемем, че влакът стои неподвижно, а земята се движи покрай него, тогава двете идентични мъртвила на Либийската и Арабската пустиня отдясно и отляво пълзят неумолимо, стесняват плодородната и жива част от света. Остава само малко земя край железопътната линия и един голям град отпред. И мрачно като пустинята съмнение полази благодушния Валдетар.

Ако са такива, за каквито ги смятам; какъв е този наш свят, щом те оставят децата да страдат?

Имаше предвид, разбира се, Маноел, Антония и Мария: неговите деца.