Томас Пинчън
V. (67)

I

Зима. Тъмнозеленият тримачтов зибик, чийто нос бе украсен с фигура на Астарта, богинята на плътската любов, навлезе в Голямото Пристанище, лавирайки бавно. Жълти бастиони, мавритански на вид град, дъждовно небе. Какво още на пръв поглед? През сравнително не много дългия си живот старият Стенсъл бе виждал стотици градове, но докато беше млад не бе забелязвал нищо Романтично в тях. Ала сега, като че опитвайки да навакса пропуснатото, той изглежда бе обхванат от романтична тъга в съзвучие с дъждовното небе.

Загърнат в карирана мушама и леко настръхнал като птица, той стоеше на кърмата под дъжда и, прикривайки от вятъра горящата кибритена клечка, опитваше да запали лулата си. Известно време се виждаше надвисналия от стръмния бряг форт Свети Анджело, чиито мръсножълтеникави стени бяха обгърнати от неземна тишина. Отстрани бавно изникна британският кораб „Егмонт“. Няколко моряци, които отдалеч наподобяваха треперещи от пристанищния вятър синьо-бели кукли, търкаха с пемза палубата, за да се сгреят в студеното утро. Докато зибикът сякаш описваше почти затворен кръг, лицето на Стенсъл се издължаваше все повече и бузите му хлътваха още по-дълбоко: мечтата на Великия Магистър Ла Валет изчезна и бе заменена от форт Свети Елмо на фона на Средиземно море, които на свой ред бързо отстъпиха място на Рикасоли, Виториоза и кораборемонтните докове. Капитанът Мехмет изруга за нещо кормчията. Неудържимо приведената Астарта бе устремила жаден взор към града, сякаш той бе спящ мъж, а тя — бездушната фигура на бушприта — бе сукуба, намислила да го съблазни. Мехмет приближи до Стенсъл.

— В странен дом живее Мара — отбеляза Стенсъл. Вятърът подмяташе един сивеещ кичур на челото му и проникваше почти до скалпа. Думите на Стенсъл бяха отправени към града, а не към Мехмет, но капитанът го разбра правилно.

— Всеки път, когато идвам на Малта, изпитвам еднакво чувство — започна Мехмет на левантинско наречие. — Сякаш това море е завладяно от някакъв възвишен покой, чието средоточие е островът. Все едно се завръщам на място, накъдето винаги ме е теглило сърцето. — Той запали цигара от лулата на Стенсъл. — Но това е измамно усещане. Валета е изменчив град. Пазете се от него.

На кея чакаше едър юноша, за да поеме въжето. Двамата с Мехмет размениха „салам алейкум“. От север зад Марсамушето бе надвиснал огромен тъмносив облак като гигантска стена, готова всеки момент да рухне върху града и да го премаже. Мехмет обикаляше съда и подканяше с ритници моряците. Един след друг те слизаха в трюма и започнаха да изнасят товара на палубата: няколко живи кози, чували със захар, сушен естрагон от Сицилия, бурета с осолени гръцки сардини.

Стенсъл бе събрал вещите си. Дъждът се усилваше. Стенсъл отвори голям чадър и, застанал под него, почна да разглежда района на пристанището и доковете. „Е, какво чакам,“ запита се той. Навъсените моряци се бяха прибрали в трюма. Пошляпвайки по мократа палуба към него приближи Мехмет.

— Фортуна — отбеляза той.

— Изменчива богиня е тя. — Младежът, който бе поел тяхното въже, седеше на един кейов пилон, настръхнал като мокър гларус и гледаше някъде далеч в морето. — Слънчев остров? — подсмихна се Стенсъл. Лулата му още не бе угаснала. Изпускайки бели облачета тютюнев дим, той се сбогува с Мехмет, метна през рамо моряшката торба и тръгна към брега по клатещото се тясно мостче, балансирайки с чадъра като професионален въжеиграч. „Всъщност, за каква безопасност може да се говори на този бряг? — помисли той. — Или на който и да е друг бряг?“

Докато таксито минаваше по мократа от дъжда „Страда Реале“, той не забеляза никакви признаци на празнично веселие, характерни за другите европейски столици. Може би дъждът бе виновен. Както и да е, това определено бе едно добре дошло облекчение. Стенсъл бе преситен от гирлянди, песни, знамена, паради, случайни любовни връзки, грубовати шумни тълпи: напълно естествена реакция на съвкупното гражданско население при примирие или край на война. Дори в обикновено спокойните кабинети в Уайтхол, положението бе станало непоносимо. И това ако е примирие!

— Просто не разбирам вашата позиция — бе казал на Стенсъл тогавашният му началник, Карудърс-Пилоу. — Това наистина е примирие.

В отговор Стенсъл бе измърморил нещо относно все още нестабилното положение. Само това му липсваше, да разяснява политическата обстановка, и то на Карудърс-Пилоу, който при прочитането дори на най-несвързаната записка от министъра на външните работи, обикновено биваше завладян от такова благоговение, каквото сигурно е изпитвал Мойсей при вида на скрижалите с издълбаните върху тях десет Божи заповеди. Нали примирието бе подписано от законните правителствени ръководители? Забравил ли е, че след това настъпи мир? Но нямаше смисъл да спори. Така бяха стояли в онова ноемврийско утро умълчани двамата до прозореца и наблюдавали как фенерджията гаси лампите в парка Сейнт Джеймс, като че отдавна изникнал от някаква отвъдогледална повърхност на времето, когато виконт Грей^[1], навярно застанал до същия прозорец, е произнесъл знаменитата фраза, че в цяла Европа светлината е помръкнала. Стенсъл, разбира се, не виждаше особена разлика между този образ и самия епизод, но разбираше, че в дадения случай е за предпочитане да не тревожи изпадналия в еуфория шеф. Нека продължава да витае в облаците, загубен наивник. Стенсъл просто бе кисел, което обаче не му пречеше да възприема своето настроение за празнично.

Адютантът на губернатора на Малта, лейтенант Мънго Шийвс бе изпратил в Уайтхол доклад, описващ структурата на недоволството сред разните слоеве на населението: полиция, студенти от Университета, чиновници, работници в кораборемонтния завод, докери. Зад всичко това се спотайвал „Докторът“ — инженер Е. Мици^[2], главният организатор на безредиците. Чието име вероятно е било истински кошмар за губернатора, генерал-майор Хънтър-Блеър, както предполагаше Стенсъл, но той самият имаше усещането, че Мици трудно може да бъде приеман за нещо повече от един досаден и прекалено ревностен политически деец, донейде старомоден привърженик на макиавелизма, успял някак да запази своите убеждения до 1919 година. При мисълта за подобна идеологическа устойчивост Стенсъл изпитваше само тъжна гордост. Не беше ли също такъв идеалист неговият верен приятел Порпънтайн, преди двайсет години в Египет? Той беше от епоха, когато не бе толкова важно на чия страна си: значение имаше самото противопоставяне, изпитанието на достойнството, честността и почтеността? А Стенсъл навярно бе един от последните представители на старата школа.

Е, какво пък, това действително е тежък удар: дори Стенсъл бе изпаднал в душевен потрес. Десет милиона загинали и най-малко два пъти повече ранени. „Но ние, старите воини, — бе продължил тогава Стенсъл мисления диалог с Карудърс-Пилоу, — стигаме до точка, в която навиците от миналото стават твърде силни и надделяват над всякакви други съображения. Когато осъзнаваме, а и най-отговорно заявяваме, че тази наскоро безславно приключила касапница всъщност не е по-различна от Френско-Пруския конфликт, от Суданската кампания, дори от Кримската война^[3]. Навярно това е самозаблуда, необходима в интерес на работата, или просто така ни е по-удобно да смятаме. Но тя определено е по-благородна отколкото тази противна слабост на бягството в розовите сънища: пастелни видения за разоръжаване, Лига на нациите, всеобщо право. Десет милиона загинали! Газ. Пашенделе^[4]. Да го определят както щат: като прекалено голяма цифра, или химическа формула или историческо описание. Но, Господи Боже мой, само не и като Безименен Ужас, не и внезапен феномен, стоварил се без предупреждение върху неподготвеното човечество. Всички ние видяхме как стана това, бяхме свидетели. Нищо ново нямаше в тази война, никакви по-особени прегрешения срещу изначалните природни закони или радикална замяна на познатите принципи. Ако тя връхлетя като някаква изненада за обществото, значи Великата Трагедия се изразява в неговата слепота, а не в самата война.“

Такива диалози водеше със себе си старият Стенсъл на път за Валета — отначало на парахода до Сиракуза, където остана цяла седмица скрит в една крайбрежна таверна в очакване зибика на Мехмет, и впоследствие, докато плаваше през Средиземно море, чиято пребогата история и истинска дълбочина той не можеше да осезае или провери, а и дори не опита да почувства, защото не бе в състояние да си позволи това. Понякога в разговорите участваше и Мехмет.

— Ти си стар — размишляваше гласно шкиперът над ежевечерната цигара с хашиш. — Аз съм стар, светът е стар, но той непрекъснато се променя, а ние само до някое време. Не е тайна какви са тези промени. Мосю Стенсъл, още с раждането си, и ние и светът започваме да умираме. Твоята игра е политиката, от която, признавам, нищо не разбирам. Но като че ли всички тези… — Мехмет сви рамене — … шумни опити да бъде измислена рецепта за политическо щастие: нови форми на управление, нови похвати за разпределение на заводите и нивите, ми напомнят за един моряк, когото видях на рейда край Бизерта в 1324 година^[5].

Усмивка разтегли устните на Стенсъл. Мехмет не спираше да тъгува за отнетия му свят. Неговото поле на действие били средновековните търговски пътища. Мехмет твърдеше, че веднъж, търсейки спасение сред Егейските острови, той неволно прекарал своя зибик през някакъв разрив в тъканта на времето и избягал от преследващ го тоскански корсар, който внезапно и най-загадъчно изчезнал. Но морето било същото, без никаква промяна, и едва когато акостирал в Родос, той разбрал за своето пътуване през времето. И оттогава нататък изобщо не бил стъпвал на земя, а обикалял из Средиземно море, което, слава на Аллах, никога нямало да се промени. Каквато и да е била истинската причина за носталгията му по миналото, все пак той ползваше мюсюлманското летоброене не само в разговор, но също и за вписвания в корабни дневници и счетоводни книги, макар че изглежда отдавна вече не придаваше значение на религията, а най-вероятно и на националността на своите предци.

— Висеше в бояджийска люлка, спусната през перилото на старата фелука „Пери“^[6]. Буря бе преминала току-що над морето и продължила към сушата сред грамада от облаци, които вече пожълтяваха от пустинния пясък. Морето се бе успокоило и отново приело цвета на сини сливи. Слънцето клонеше на запад, ала нямаше красота в този залез, просто небето и далечните планини от буреносни облаци постепенно притъмняваха. „Пери“ бе повредена, спряхме до нея и повикахме капитана. Отговор нямаше. На фелуката бе само морякът, така и не успях да видя лицето му, един от онези фелахи, които (подобно на някои мъже, съпрузи и глави на семейства, дето не ги свърта на едно място) изоставят земята и след това, проклинайки всичко на света, плават из моретата до края на живота си. Няма нищо по-здраво от брачния съюз с морето. Този матрос бе по набедрена препаска и дрипава кърпа на главата, предпазваща го от вече залязващото слънце. След като го повикахме на всички известни нам диалекти, той отговори на туарегско наречие: „Стопанинът напусна, екипажът офейка, останах единствено аз и боядисвам кораба“. Действително боядисваше фелуката. Тя бе повредена, силно килната, ватерлинията не се виждаше. „Ела при нас, — поканихме го — идва нощта и няма да можеш да доплуваш до брега.“ Той дори не отвърна, а продължи да топи четката в гърнето с боя и плавно да я прокарва по напукания борд на „Пери“. В какъв цвят я боядисваше? Изглеждаше сив, но това не бе сигурно, защото вечерният мрак настъпваше. Тази фелука повече нямаше да види слънцето. Най-после наредих на моя кормчия да заобиколи и да продължим по нашия курс. Не откъснах поглед от фелаха, докато тъмнината го обгръщаше съвсем: фигурата му се смаляваше постепенно и с всяка прииждаща вълна той приближаваше още повече до повърхността на морето, ала не спираше отмерените движения с четката. Селянин, изтръгнат от земята заедно с корените, сам в нощта сред морето, боядисва потъващия кораб.

— Навярно просто старея? — размишляваше гласно Стенсъл. — Изглежда е отминало времето, когато можех да се променям заедно със света.

— Единствената промяна е движението към смъртта — весело повтори Мехмет. — И в младост и старост, ние все така се рушим.

Кормчията подхвана монотонна тъжна левантинска песен без думи. Морето бе спокойно, в небето не се виждаха звезди. Стенсъл отказа предложената му цигара с хашиш, натъпка лулата с добропорядъчен английски тютюн, разпали я, смукна и започна:

— Накъде отива светът? Когато бях млад вярвах в обществения прогрес, защото виждах известни перспективи за моя собствен напредък. Сега, шейсетгодишен, в края на моя жизнен път, виждам единствено безизходица лично за себе си и, ако ти си прав, за обществото също. Обаче нека допуснем, че Сидни Стенсъл в края на краищата е останал непроменен и да предположим за сметка на това, че между 1859 и 1919 година^[7] светът е прихванал неизвестна болест, която никой не е пожелал или успял да диагностицира, защото симптомите били твърде неясни и се сливали с историческите събития, били неразличими от тях, но обединени заедно водели към фатален край. Ето така обществото, хората, възприемат последната война. Като нова и рядка болест, която вече е излекувана и победена завинаги.

— Нима старостта е болест? — попита Мехмет. — Телесните органи действат по-бавно, машините се износват, планетите криволичат и излизат от своите орбити, слънцето и звездите се топят и димят. Защо я наричат „болест“? Не е ли само опит за принизяване на старостта дотолкова, че да говорят за нея равнодушно и да се чувстват преспокойно в нейно присъствие?

— Защото нали всички ние боядисваме борда на някоя „Пери“. И я наричаме общество. Просто нов слой боя, нали разбираш? Първоначалният й цвят не може да бъде променен.

— Също както пъпките от дребна шарка нямат никакво отношение към смъртта. Нов оттенък на кожата, нов слой боя.

— Разбира се, — потвърди Стенсъл, замислен за нещо друго. — Естествено, всеки би предпочел да умре от старост…

Армагедонът бе профучал, а оцелелите професионалисти не бяха получили нито благословия, нита дара на езиците^[8]. Въпреки всички опити да спрат движението й, жилавата бабичка Земя продължава своето въртене, изобщо не бърза да се прости с живота и ако умре някога, то ще бъде на преклонна възраст, от старост.

После Мехмет му разказа за Мара.

— Още някоя от твоите жени.

— Ха, ха. Де да беше така. На малтийски „Мара“ означава „жена“.

— Разбира се.

— Тя е дух, ако не те смущава това определение, обречен да живее на Шагриет Меуия. Нейните владения са ограничени от населената равнина, от полуострова, на чийто връх е разположена Валета. Тя се е грижила за претърпелия корабокрушение Свети апостол Павел, както Навзикая за Одисей, обучавала в изкуството на любовта всички завоеватели, от финикийците до французите. А най-вероятно дори и англичаните, въпреки че след Наполеон тази легенда вече не е тъй категорична и неоспорима. Съгласно наличните сведения, с които разполагаме, тя е била напълно достоверна историческа личност, като Света Агата^[9], една от второстепенните малтийски светици.

— Голямата Обсада е била след моята епоха, но една от легендите гласи, че някога Мара е имала достъп до целия остров и морето около него, чак до богатите на риба плитчини край Лампедуза. Тогава рибарските флотилии винаги дрейфували там строени във формата на рожковена шушулка — това е нейният характерен символ. В началото на 1565 година по вашето летоброене^[10] каперите Джиу и Ромегас пленили турския галеон принадлежащ на главния евнух на султанския харем. За отмъщение корсарят Драгут пленил Мара, по време на един от нейните излети до Лампедуза, и я отвел в Константинопол. Веднага щом корабът излязъл извън пределите на невидимия кръг с център Шагриет Меуия и Лампедуза по окръжността, Мара изпаднала в странен транс, от който не могли да я извадят нито ласки, нито мъчения. В края на краищата турците, които предишната седмица били загубили носовата фигура на техния кораб при стълкновение с една сицилианска рагуза, завързали Мара за бушприта и така пристигнала тя в Константинопол: като живо носово украшение. Докато приближавали града, ослепително жълт и сиво-охров под ясното небе, всички чули как тя се пробудила и закрещяла: „Лейл, хек икун“. Щом е нощ, тъй да бъде. Турците решили, че е обезумяла. Или ослепяла.

Отвели я в харема, при султана. Трябва да знаеш, че тя никога не е минавала за неземна красавица. Приемала облика на някоя от множеството второстепенни богини. Едно от характерните й качества е нейното пристрастие към честата смяна на външния вид. И нещо любопитно, на всички нейни изображения: върху глинени съдове, фризове, скулптури, тя винаги е висока, стройна, с неголеми гърди и плосък корем. Независимо от често сменящите се представи за женска красота, Мара оставала неизменна. Винаги леко изпъкнал профил и раздалечени малки очи. Не била от онези, след които се обръщаш на улицата. Но нали в края на краищата тя преподавала науката за любовта. Само на учениците на любовта им е потребно да бъдат красиви.

Султанът харесал Мара. Вероятно доста се е постарала да му угоди. Обаче в ранг наложница била издигната едва когато Ла Валет преградил на нейния остров с желязна верига реката, течаща между Сенглеа и форт Свети Анджело, и отровил с хашиш и арсеник изворите в равнината Марса. Още от първия ден в харема, тя се постарала да създава всевъзможни затруднения и неприятности. На нея винаги й били приписвани магически способности, които вероятно по някакъв начин били свързани с рожкова — нали често я изобразяват с рожковена шушулка в ръка. Като жезъл или скиптър. А не е изключено също Мара да е своего рода богиня на плодородието, макар и да представлява някакво странно, хермафродитно божество. Надявам се споменаването на такава полова неопределеност да не подразни прекалено много твоите англосаксонски нерви.

Скоро, след две-три седмици, султанът забелязал във всички свои нощни компаньонки явна хладина, нежелание и равнодушие към ласките. А също и промяна в поведението на евнусите. Да го наречем почти неприкрито самодоволство. Ала нищо определено не съумял да установи и, както биха направили повечето неблагоразумни и подозрителни мъже, султанът заповядал няколко наложници и евнуси да бъдат подложени на ужасни мъчения. Всички се клели в своята невинност, и до самия край засвидетелствали неподправено страхопочитание към своя господар, умирайки, надянати на железни колове или с пречупени шии. Но, въпреки това, положението все повече се влошавало. Шпионите докладвали, че срамежливите доскоро наложници, които ситнели с изящни женствени крачки, ограничавани от тънка верижка между глезените, и свеждали плахо очи, сега вече предизвикателно се усмихвали и най-разюздано флиртували с евнусите, които, о ужас!, им отвръщали със същото. Щом останели сами, те се нахвърляли една върху друга с пламенни ласки, а понякога дори най-открито се отдавали на вулгарен разврат пред очите на шокираните султански агенти.

Най-после на почти обезумялото от ревност Негово Страховито Величество му хрумнало да привика чародейката Мара. Застанала пред него в дълга риза ушита от крилата на тигрова пеперуда, тя с коварна усмивка гледала султанския подиум. Придворните били очаровани.

„— Жено…“ — започнал султанът.

Мара го прекъснала, вдигайки ръка.

„— Всичко това е мое дело — ласкаво изрекла тя. — Аз научих твоите жени как да обичат телата си, разкрих им удоволствията от любовта към собствения пол. Аз възстанових потентността на твоите евнуси, за да могат да се наслаждават те един на друг, както и на стотиците напарфюмирани самки от твоя харем.“

Потресен от такова безочливо признание, султанът — чиято деликатна мюсюлманска чувствителност била дълбоко уязвена от епидемията на извращения, стоварена от Мара върху неговия дотогава безметежен семеен покой, — направил доказано фаталната грешка при разговор с която и да е жена: решил да спори с нея. Настървен от възможно най-остър сарказъм, той започнал да й обяснява, като на слабоумна, защо евнусите не са способни да извършват полов акт.

„— Аз им дадох всичко необходимо за тази цел“ — с безметежен както преди тон отвърнала Мара, все тъй злобно усмихната.

Говорела толкова уверено, че султанът усетил как в него започва да се надига първата вълна на примитивен ужас. Най-после разбрал, че пред него стои вещица.

Междувременно турците, предвождани от Драгут и пашите Мустафа и Пиали, били обкръжили отвсякъде Малта. Известно ти е общо взето как е преминала обсадата. Те окупирали полуостров Шагриет Меуия, превзели форт Свети Елмо и започнали да щурмуват Нотабиле, Борго (днешната Виториоза) и Сенглеа — последната крепост защитавана от Ла Валет и неговите рицари.

След падането на форт Свети Елмо, Мустафа паша (вероятно скърбейки за Драгут, поразен от каменно гюле в тази битка) предприел зловеща офанзива срещу боевия дух на рицарите. Наредил да обезглавят техните убити събратя и да завържат труповете им за дъски, които хвърлили във водите на Голямото Пристанище. Какъв ли ужас изпитали часовите, когато на разсъмване видели първите слънчеви лъчи да докосват телата на загиналите им съратници, поклащащи се по вълните, с коремите нагоре: флотилия на смъртта.

Една от големите загадки около обсадата е защо — при положение че многократно надвишавали по брой обкръжените рицари, чиито оставащи дни можели да бъдат преброени с пръстите на едната ръка, а Борго и с него съответно и цяла Малта вече почти били в тази ръка на Мустафа паша, — турците внезапно спрели атаката, отстъпили, вдигнали котва и напуснали острова?

Според историците, причина за това били слуховете. Вицекралят на Сицилия, дон Гарсия де Толедо идвал на помощ с четиридесет и осем галери. Помпео Колона с хиляда и двеста души, изпратени от папата, за да освободят Валета, бил стигнал най-после до Гозо. Но, кой знае защо и как, турците получили разузнавателни данни, че в залива Медина слязла двайсетхилядна войска и се отправила към Нотабиле. Било заповядано всеобщо отстъпление, навсякъде из Шагриет Меуия църковните камбани почнали да бият, улиците се изпълнили с ликуващи тълпи. Турците избягали, качили се на корабите и отплавали завинаги на югоизток. Историята обяснява бягството на турците с погрешни разузнавателни данни.

Но истината е следната: Мустафа паша получил заповед за отстъпление пряко от устата на султана. Магьосницата Мара го била потопила в хипнотичен сън, отделила главата му от тялото и я хвърлила в Дарданелите, а тайнствените чудодейни сили — никой не знае какви ветрове и течения възникват в този пролив — я понесли към Малта. Има една песен, написана от тогавашния менестрел Фалконие, който бил незасегнат от влиянието на Ренесанса. По време на обсадата той живял в рицарската резиденция на Арагон, Каталония и Навара. Известен ти е, предполагам, типът поети, които са особено податливи на всеки популярен култ, модна философия, или ново задгранично суеверие. Този повярвал и навярно се е влюбил в Мара. Дори се бил отличил на стените на Борго, където успял да размаже главите на четирима еничари с лютнята си, преди да му подадат меч. Мара била Дамата на сърцето му.

Мехмет издекламира:

Изпреварвайки мистрала и палещия бич на слънцето,

Безметежна сред игривите вълни, под изваяното небе

Главата не усеща дъжда и не се бои от тъмната нощ,

Докато се носи по древното море по-бързо от звездите,

И само дузина фатални думи има в нея,

Очарован от Мара, единствена моя любов Мара…

— По-нататък следва обръщение към Мара.

Стенсъл кимна дълбокомислено, опитвайки да си представи как би звучал този стих на испански.

— Очевидно след това главата се е върнала в Константинопол при своя стопанин, а междувременно хитрата Мара се била промъкнала на една приятелска галера, предрешена като юнга — обобщи Мехмет. — Когато най-после стигнала до Валета, тя се присънила на Ла Валет като видение, което го приветствало с думите „Шалом-алейкум“.

Шегата тук е, че на староеврейски „шалом“ означава „мир“ и същевременно на гръцки това е коренът на името Саломе, по чието искане бил обезглавен Йоан Кръстител.

— И по-внимателно с Мара — посъветва го тогава старият моряк. — Тя е ангелът хранител на Шагриет Меуия. Като възмездие за извършеното от нея в Константинопол, онова или онзи, който отговарял за тези неща, я е наказал да обитава само в пределите на тази населена равнина. Със същия успех можеш да опиташ да заключиш с пояс на целомъдрието някоя похотлива в мислите и делата си жена.

— Тя не знае покой. Ясно ти е, нали, че Мара ще намери начин да се измъкне от Валета, град с име от женски род, макар и назован в чест на мъж, и от този полуостров с формата на венерин хълм? Голямо чудо, пояс на целомъдрието! Съпружеската вярност може да бъде спазвана и нарушавана по най-различни начини, както Мара доказала на султана.

И тъй, когато слезе от таксито и притича под дъжда до хотела, Стенсъл действително почувства известно напрежение. Не толкова в слабините — в Сиракуза бе имал достатъчно на брой възможности и компаньонки, с чиято помощ да уталожи донякъде повиците на плътта — колкото при мисълта за своята склонност често да възприема ролята на юноша със старческа външност. Малко по-късно, свит в маломерната вана, Стенсъл запя. Тази песен бе от неговите предвоенни „вариететни“ години, и обикновено му служеше като средство за разпускане:

Всяка вечер в „Камбаната и кучето“ обича

Младият Стенсъл да ходи. Танцува по масите,

Вика, пее и весели компанията. А женичката му

Сама вкъщи скучае и тъгува силно.

И точно в шест на другата вечер Стенсъл пак е там.

Но един прекрасен майски ден той обяви на всички

Наоколо: Момчета, занапред ще я карате без мен,

Стига вече пиене и буйства, Стенсъл отива у дома си.

[В онези по-благоприятни времена, тук се включваше хор от младши оперативни сътрудници на Министерството на външните работи]:

Това си е направо чудо превелико!

Каква е таз странна промяна у Стенсъл?

Що ли му е на душата?

[На което Стенсъл отвръщаше]:

Елате тук приятели, седнете.

Защото най-нещастен съм на света

Моята мъка трябва с вас да споделя

И след това си тръгвам аз:

 

(Припев:)

 

Мъжки баща станах току-що

Роди ми се едричко момче и

Казва се Хърбърт глупчо Стенсъл то.

Чешит е голям и ме уважава много,

Защото все аз му сменям пелените.

Чудя се как ли намерихме време

Да го заченем и пръкнем с майка му.

Нали всяка вечер се връщах пиян-залян.

А то си е умно и закръглено като бъбрече.

И само на майка си прилича.

Затова отивам вкъщи тази вечер

(Който не вярва да пита млекаря)

И отсега нататък само у дома ще седя.

Стенсъл излезе от ваната, подсуши се, сложи отново туидовия костюм и застана до прозореца, разсеяно загледан във вечерния мрак.

След известно време на вратата се почука. Сигурно е Мистрал. Бърз оглед на стаята, проверка за евентуално забравени документи или компрометиращи материали. И на вратата, за да пусне шлосера от корабостроителницата, който, съдейки по описанието, приличал на закърнял дъб. На прага стоеше Мистрал, нито агресивен, нито смирен, просто бе там: посивяла коса, неподдържани мустаци. От нервния тик на горната устна тревожно потрепваха задържалите се в мустаците му парченца храна.

— Той произхожда от благородна фамилия — бе отбелязал Мехмет печално веднъж. Стенсъл се бе хванал на въдицата и попита коя е фамилията. — Дела Торе — бе отвърнал Мехмет. Delatore, осведомител, доносник.

— Какво става с работниците от кораборемонтния.

— Ще атакуват редакцията на „Кроникъл“. — (Основанието за недоволство бе възникнало по време на стачката от 1917 година, когато вестникът бе публикувал писмо, осъждащо стачката, ала не бе предоставил възможността за отговор на противната страна.) — Току-що завърши събранието. — Мистрал разказа накратко какво е било обсъждано. Стенсъл бе запознат с всички поводи за недоволство. Английските работници получаваха колониални надбавки, докато местните докери трябваше да се задоволяват само с основна заплата. Повечето малтийци искаха да емигрират, подмамени от възторжените доклади на Малтийския Трудов Корпус и от разказите на работещите в Европа техни съотечественици, за високите заплати в чужбина. Но, тъй или иначе, бе плъзнал слух, че властите отказват издаването на паспорти, за да удържат работниците на острова, ако евентуално в бъдеще възникне потребност от допълнителна работна сила. — Остава ли им нещо друго, освен емиграцията? — Тук Мистрал направи леко отклонение от темата: — През войната броят на работниците в корабостроителницата се увеличи три пъти. А сега, след примирието, вече започнаха съкращенията. Като изключим корабостроителницата, други работни места почти няма. Така че много хора даже не могат да изкарат колкото за препитание.

Стенсъл искаше да попита: ако им съчувстваш, защо доносничиш? Той бе ползвал услугите на информатори и доносници, тъй както майсторът борави със своите инструменти, дори без да се замисля за техните подбуди. Обикновено се предполагаше, че причината е междуличностна вражда, желание за отмъщение. Но бе срещал и осведомители, раздирани от противоречия: от една страна предани на дадена програма или кауза, а от друга — подпомагащи всячески нейното поражение. Няма ли да се окаже Мистрал в първите редици на тълпата, щурмуваща редакцията на „Дейли Малта Кроникъл“? Въпросът напираше в устата на Стенсъл, ала той не можеше да си го позволи. Формално това не го засягаше.

Мистрал му разказа всичко, което знаеше, и излезе, с непроницаема физиономия, както преди. Стенсъл запали лулата, направи справка с картата на Валета и след пет минути крачеше енергично по „Страда Реале“, следвайки Мистрал.

Напълно нормална предпазна мярка. Нали така или иначе се водеше двойна игра и в действие бе принципът: „Щом предава съратниците си, значи ще предаде и мен“.

Мистрал сви наляво и, отдалечавайки се от добре осветената главна улица, тръгна надолу по хълма, към „Страда Стрета“. Оттам започваше района на публичните домове. Стенсъл хвърли поглед наоколо, просто така, без особено любопитство. Едно и също навсякъде. Каква деформирана представа за градовете се създава у хората с неговата професия! Ако единствените оцелели източници на информация за настоящия век се окажат оперативните журнали на агентите от английското Външно министерство, то за бъдещите историци се очертава една наистина твърде любопитна картина на днешното общество.

Внушителни обществени сгради с безлични фасади. Мрежа от улици, по които прави впечатление загадъчното отсъствие на цивилно население. Стерилен административен свят, заобиколен отвсякъде със занемарени, сякаш претърпели вандалско опустошение квартали, с криви тесни улички, бардаци и кръчми, слабо осветени, с изключение на пиаците на проститутките, открояващи се като пайети върху стара износена бална рокля.

„Политическият морал, ако такова понятие изобщо би могло да има място в днешния свят — бе записал Стенсъл веднъж в дневника си, — намира израз в непоносимата двойственост, която се проявява във всички извършено от нас през настоящия век. Десница и левица, парникът и улицата. Десницата може да живее и функционира само в изолация от външния свят, спотаена в парника на миналото, докато левите действат открито на улицата, манипулирайки насилническите инстинкти на тълпата, и живеят изключително в пространството на мечтите за бъдещето.“

„А какво да кажем за реалното настояще и за хората извън политиката, уважаваната някога Златна Среда? Те са демодирани, отживели, така или иначе излезли от полезрението ни. И, съдейки по всичко, при наличието на такива крайности в познатия ни Запад, в близките няколко години можем да очакваме появата на силно “отчуждени" маси."

„Страда Стрета“; Тясната улица. Сякаш специално създадена за наплив на тълпи и блъсканица. Общо взето така и беше: с наближаването на вечерта улицата се изпълваше с матроси от „Егмонт“ и други по-малки военни кораби, моряци от гръцки, италиански и северноафрикански търговски съдове, допълнени от съответния местен помощен персонал — ваксаджии, сутеньори, амбулантни търговци на сладкиши, порнографски картички, сувенири. Топографските деформации на тази улица създаваха усещането, че последователно минаваш през поредица от вариететни сцени, непрекъснато сменящи се при следващия завой, изкачване или спускане, и всеки път с различни декори и изпълнителски състав, но еднакво проникнати от същата неизменна атмосфера на пошло, вулгарно забавление. Стенсъл обаче бе опитен „майстор на канкана“ и се чувстваше като риба във вода.

Но той ускори ход през сгъстяващата се тълпа, понеже забеляза с известно безпокойство, че бе започнал да изпуска от поглед Мистрал, който все по-често потъваше сред разлюляното синьо-бяло моряшко гъмжило отпред.

Едновременно с това Стенсъл бе доловил с периферното си зрение, че отдясно няколко пъти се бе появявала една и също фигура. Висок, в черно, конусовиден. Стенсъл рискува да го погледне с крайчеца на окото. От известно време редом с него бе вървял човек, приличащ на гръцки поп или на енорийски свещеник. Какво прави един слуга Божий из тези краища? Може би търси заблудени души, които да спасява? Но погледите им се срещнаха и Стенсъл не забеляза в неговите очи нищо състрадателно.

— Chaire — промърмори свещеникът.

— Chaire, Papá^[11] — едва помръдвайки устни отвърна Стенсъл и опита да задмине светия отец. Но бе спрян от окичената с пръстени ръка на свещеника.

— Един момент, Сидни — прозвуча гласът. — Ела насам, да се измъкнем от тълпата. — Дяволски познат глас. — Мистрал отива в „Джон Бул“ — добави попът. — Ще го догоним по-късно. — Свиха по страничната уличка и се озоваха в малък двор. В центъра му имаше миниатюрно езерце, чиито край бе гарниран с тъмна дантела от нечистотии.

— А сега бързичко да се преобразим. — Черната брада и свещеническото кепе моментално изчезнаха.

— Демиволт, на стари години започна съвсем грубо да работиш. Що за долнопробна комедия е това? Да не би да са откачили в Уайтхол?

— С Уайтхол всичко е наред — напевно отвърна Демиволт, подскачайки тромаво из дворчето. — Изобщо не очаквах да те видя тук.

— Щом като там горе са решили отново да съберат флорентинския екип, къде е Мофит? — попита Стенсъл.

— Гръмнаха го в Белград. Мислех, че знаеш. — Демиволт свали расото и уви в него вещите си. Под него се оказа английски туидов костюм. След като вчеса набързо коса и засука мустаци, той почти не се различаваше от онзи Демиволт, когото Стенсъл бе видял за последен път в 1899 година. Е, бяха се прибавили малко повече сребро в косите и бръчки около очите.

— Един Бог знае кого още са пратили във Валета — весело отбеляза Демиволт, когато се върнаха на улицата. — Подозирам, че това е поредната фиксидея. Нали знаеш, за министерството са характерни такива истерични пристъпи. Като например минерални бани или морски курорт. Всяка година различно място идва на мода.

— Не ме гледай така — въздъхна Стенсъл. — Имам само някакви догадки какво става тук. Местните хора са, както казваме в министерството, неспокойни. Този Феъринг, католически свещеник и вероятно езуит, смята, че много скоро можем да очакваме кървава баня.

— Да, срещах се с Феъринг. Може би заплатата му идва от същия джоб, както и нашите, но той изобщо не го показва.

— О, едва ли. Съмнява ме — неясно се отзова Стенсъл, чието желание в момента бе да говорят за доброто старо време.

— Мистрал винаги сяда на външна маса, отпред. Ще преминем на другата страна.

Настаниха се в кафе „Финикия“, Стенсъл с гръб към улицата. Отпивайки барселонска бира, те обмениха кратки отчети за случилото се през последните двайсет години, между операцията „Вийсю“ и Малта. Гласовете им звучаха монотонно на фона на равномерното улично безумие.

— Странно, как се пресичат пътищата.

Стенсъл кимна.

— Интересно, дали трябва да се контролираме взаимно? Или срещата ни е била предвидена.

— Предвидена ли? — някак прекалено бързо попита Демиволт. — От Уайтхол? Разбира се.

Така и мислех.

С напредването на възрастта човек е склонен все по-често да се връща към миналото. Ето защо Стенсъл в дадения момент се чувстваше някак извън улицата и извън полезрението на седналия отсреща шлосер. Неочакваната среща с Демиволт върна мислено Стенсъл към злощастната флорентинска година и в тъмната стая на неговата шпионска памет всяка отделна неприятна подробност затрептя с ярък блясък. Той се надяваше най-искрено, че появата на Демиволт е просто непреднамерена, а не означава сигнал за ново активизиране на същите хаотични и произволни Ситуационни сили, които бяха задействани преди двайсет години във Флоренция.

Защото мрачното пророчество на Феъринг за кървава баня и съпътстващата го мотивировка притежаваха всички признаци на Положение в процес на реализиране. Схващанията на Стенсъл за Положението бяха останали непроменени. Той дори бе написал под псевдоним и изпратил на „Пънч“ статия озаглавена: „Положението като многоизмерен миш-маш“. Бяха я отхвърлили.

„Безсмислено е да се надяваме, че ще разберем дадено Положение, ако не проучим от край до край историята на всеки участващ в него индивид и ако не подложим на дисекция до най-незначителната подробност всяка отделна душа“ — бе писал Стенсъл. — „Навярно в бъдеще на държавна работа ще приемат само чиновници притежаващи диплом по неврохирургия.“

И действително, често го навестяваха сънища, в които той се смаляваше до подмикроскопични размери и тръгваше да изследва нечий мозък. Проникваше през една от челните пори и се озоваваше в слепия цилиндър на потната жлеза. След това се промъкваше през капилярните джунгли, накрая излизаше на платото на челната кост и продължаваше навътре през черепа. Последователно минаваше през мозъчните обвивки (паяжинообразна външна и мека вътрешна), стигаше до езерото от мозъчна течност с набраздено дъно. Оставаше му само да преплува това езеро, за да осъществи последния скок, атаката срещу сивите полукълба — вместилището на душата.

Възли на Ранвие, Шванова обвивка, вена на Гален^[12]. Миниатюрният Стенсъл бродеше по цели нощи под безмълвното зарево на прескачащи от една контактна точка на друга грандиозни мълнии на нервните импулси, сред полюшващите се влакнести невронни разклонения, из пътеките-нерви криволичещи между снопчета нервни окончания и устремени Бог знае къде, вероятно към неизвестността. Явно Стенсъл не познаваше тази местност, ала дори през ум не му минаваше да се запита в чий мозък е попаднал. Може би в своя собствен. Това бяха трескави сънища, от онзи тип, в който на човека е поставена необикновено сложна задача и в процеса на решаването й той непрекъснато попада в безизходни положения, хваща се за случайни насоки, при всеки следващ завой изпитва ново разочарование, и така, докато треската не премине.

Да предположим, че съществува напълно реална опасност от хаос и улични безредици, в които ще участва цялото население на острова. Или почти цялото, с изключение на губернатора и служителите от неговата администрация. Несъмнено всеки от тях ще мисли единствено за удовлетворяването на своите непосредствени желания. Обаче яростта на тълпата, подобно на туризма, представлява един вид общуване. Чрез своето особено вълшебство тя обединява множество самотни души, независимо колко различни са, в името на една обща цел — противопоставяне на съществуващия порядък. И, подобно на епидемия или земетресение, уличната политика може да свали дори най-стабилните на вид правителства. Също като смъртта, тя коси безразборно представителите на всички обществени слоеве.

 

► Бедните ще търсят отмъщение срещу мелничарите, които уж били спекулирали с хляб по време на войната.

 

► Държавните служители ще излязат на улицата с искания за по-справедлива кадрова политика: своевременно известяване за откриващите се свободни длъжности, повишаване на заплатите, прекратяване на расовата дискриминация.

 

► Занаятчиите и търговците ще поискат отмяната на постановлението за въвеждане на данъци за наследено и дарено имущество. Предполагало се е този налог да носи на държавната хазна 5 000 паунда годишно, обаче реалните калкулации показват, че всъщност сумата е от порядъка на 30 000 паунда.

 

► Болшевиките сред работниците от кораборемонтния завод биха се задоволили само с отмяната на цялата частна собственост — както светска, така и църковна.

 

► Антиколониалните екстремисти, разбира се, ще опитат да изгонят завинаги англичаните от Двореца. Независимо от последствията. Макар че, най-вероятно, яхнали гребена на вълната, на власт ще дойдат италианците, а те дори още по-трудно ще могат да бъдат изместени. Кръвните връзки съвсем не са за подценяване.

 

► Умерените ще искат нова конституция.

 

► Организираните Мицисти — включващи членовете на три обединения: „Клуб Млада Малта“, „Дружество Данте Алигиери“, „Патриотичен Комитет“ — ще опитат: (а) да постигнат италианска хегемония на Малта, (б) да издигнат на власт своя лидер, д-р Енрико Мици.

 

► Църквата — в дадения случай англиканското тесногръдие на Стенсъл изглежда леко замъгляваше неговия общо взето обективен светоглед — ще пожелае същото, което винаги е искала по време на всяка политическа криза. Тя очаква установяването на Трето Царство. Насилственото сваляне от власт е типично християнско явление.

 

По въпроса за евентуалното пришествие на Параклет^[13], утешителят, гълъбът; огнените езици, езиковата дарба^[14]: Петдесетница. Третото Лице от Светата Троица. Напълно правдоподобно, според Стенсъл. Отецът е дошъл и си е отишъл. Ако използваме политическа терминология, Отецът е бил Владетелят, едноличен лидер, динамичен фактор, чиито достойнства някога са определяли развитието на историята. Настъпва дегенерация, упадък, и се появява Синът, гений на обилната братска трапеза, породила 1848 година^[15] и неотдавнашното насилствено сваляне на руския цар. И какво по-нататък? Какъв ще бъде следващият Апокалипсис?

Особено на такъв матриархален остров като Малта. Ще се превъплъти ли Светият Дух в майка? В истинска утешителка. Но каква дарба за общуване и/или взаиморазбирателство може да произлезе от жена?…

Достатъчно, приятел, каза си той. Навлизаш в опасни води. Назад, назад!

— Не се обръщай веднага — измърмори с равен глас Демиволт, прекъсвайки хода на мислите му. — Това е тя. На масата на Мистрал.

Когато Стенсъл най-после улучи сгоден момент да се обърне, видя само неясно очертана фигура с вечерна наметка, чието лице бе засенчено от пищно украсено боне, вероятно парижко.

— Това е Вероника Манганезе.

— А Густав V е крал на Швеция. Направо преливаш от информация.

Демиволт представи накратко досието на Вероника Манганезе. Произход неустановен. Появява се на Малта в началото на войната, в компанията на мициста Сгерачо. Понастоящем е в много близки отношения с различни италиански ренегати, между които войнстващият поет Д’Анунцио и някой си Мусолини, активен и твърде досаден антисоциалист. Политическите й симпатии неизвестни, но каквито и да са, Уайтхол едва ли е във възторг от тях. Жената определено е размирница и от нея могат да се очакват всякакви неприятности. Богата е, ако се вярва на слуховете. Живее сама в някаква вила, отдавна изоставена от бароните Сант’ Уго ди Таляпиомбо ди Самут, почти отмрял малтийски дворянски род. Източници на доходи неясни.

— Значи Мистрал е двоен агент — въздъхна Стенсъл.

— Така изглежда.

— Защо да не се върна в Лондон. Както виждам, ти се справяш добре…

— В никакъв случай — отсече Демиволт. — Нали помниш Флоренция.

Появи се келнер с нови две барселонски бири. Стенсъл затършува в джобовете си за лулата.

— Това сигурно е възможно най-отвратителната бира из цялото Средиземноморие. За наказание заслужаваш още една. Кога най-после ще закрият досието „Вийсю“ и ще го изпратят в архива?

— Можеш да приемеш Вийсю за симптом — посъветва го Демиволт. — Такива симптоми винаги съществуват на едно или друго място по света.

— Мили Боже, та ние току-що приключихме с един. Как смяташ, там горе вече готови ли са да започнат отново тази глупост?

— Не мисля — отвърна Демиволт, мрачно усмихнат. — Опитвам да не се задълбочавам по въпроса. Ако говорим сериозно, предполагам, че всички подобни сложни игри произлизат от неясните подозрения в главата на определена високопоставена личност в нашето министерство. Скимва му: „Тук нещо не е наред“. И обикновено се оказва прав. Във Флоренция беше прав, поне що се отнася до симптомите, ала не и за случаите, когато болестта, независимо каква, е в напреднала, обострено-хронична фаза. Ние с теб сме само дребни риби, пионки. Лично аз не бих се осмелил да правя каквито и да е било догадки. Такъв начин на предусещане предполага наистина първокласна интуиция. Е, ние също имаме някои дребни подозрения, разбира се: например тази вечер ненапразно си решил да проследиш Мистрал. Но всичко опира до нивото. Равнище на заплащане, равнище на извисяване над суетнята и хаоса, откъдето можеш да имаш поглед към дългосрочното развитие на процесите. А ние с теб все пак сме редови изпълнители, долу, на земята.

— И затова са решили да ни съберат заедно — промърмори Стенсъл.

— Поне засега. Но кой знае какво ще им хрумне утре?

— Интересно, кого ли още са изпратили тук?

— Внимание. Тръгват. — Преди да станат, Демиволт и Стенсъл изчакаха, докато двамата отсреща се отдалечат на известно разстояние. — Искаш ли да разгледаш острова? Те сигурно отиват във вилата. Но срещата им едва ли ще се окаже много вълнуваща.

Поеха надолу по „Страда Стрета“. С черния вързоп под мишница, Демиволт приличаше на безгрижен анархист.

— Пътищата тук са ужасни — призна Демиволт. — Но разполагаме с автомобил.

— До смърт се боя от автомобили.

Наистина голям бе страхът му. През целия път до вилата Стенсъл бе вкопчен конвулсивно за седалката на „пежото“ и не смееше да вдигне поглед от пода. Категорично не желаеше да има нищо общо с автомобили, балони, аероплани.

— Не ги ли следваме прекалено явно — процеди през зъби той, свит зад ветровото стъкло, сякаш очакваше то да изчезне в миг. — Не виждам други коли на пътя.

— При нейната скорост няма опасност да я застигнем — безгрижно изчурулика Демиволт. — По-кротко, Стенсъл.

Поеха на югозапад и навлязоха във Флориана. Някъде далеч напред „бенцът“ на Вероника Манганезе изчезна сред вихрушка от изгорели газове и сажди.

— Там може да има засада — предположи Стенсъл.

— Не е в стила им.

След малко Демиволт зави надясно. В сгъстяващия се мрак заобикаляха Марсамушето. Край блатистия бряг шумолеше тръстиката. Осветеният град отзад изглеждаше наклонен към тях, като витрина на беден магазин за сувенири. А колко тиха бе малтийската вечер. Обикновено всяка столица, при доближаване или отдалечаване от нея, създава усещането за мощен пулс или възел от енергия, която се предава по индукция, така че присъствието на града винаги е осезаемо, дори той да е скрит зад някоя извивка на брега или хълм. Но Валета изглеждаше безметежно потънала в своето минало, в изолацията си от околния свят, в утробата на Средиземноморието, сякаш самият Зевс бе подложил някога този град, а и целия остров, на сурова карантина, вероятно за стари прегрешения, а може би поради някоя още по-отдалечена във времето епидемия. Валета бе обгърната от толкова дълбок покой, че даже от непосредствена близост изглеждаше просто като изображение, обект за съзерцание. Престанала да съществува като жив, пулсиращ организъм, Валета се бе върнала отново към буквалната неподвижност на своята собствена история.

Вила „ди Самут“ бе разположена отвъд Слиема, на едно леко възвишение край морето, и гледаше към невидимия Континент. Това, което Стенсъл успя да види от сградата, напълно отговаряше на общоприетата представа за вила: бели стени, балкони, няколко прозорци към вътрешността на острова, каменни сатири преследващи каменни нимфи из запусната градина, голям керамичен делфин бълващ прозрачна вода в малък басейн. Но вниманието му бе привлечено от ниската стена около вилата. Обикновено невъзприемчив към художествения или туристически аспект на посещаваните от него градове, той изведнъж почувства, че е готов да се поддаде на меките пипалца на носталгията, нежно придърпващи го назад към детството с неговите козуначени вещици, омагьосани паркове, въображаеми страни и краища. Истинска стена на сънищата, осветена от нащърбения лунен полумесец, тя лъкатушеше вълнообразно и цялата изглеждаше съвсем прозрачна, като декоративните отвори в нея — едни от тях напомнящи по форма листа или венчелистчета, други с вид на вътрешни органи, определено не човешки — които пронизваха изпъстрената й с пукнатини и неравности зидария.

В един от прозорците на горния етаж светлината угасна.

— Хайде — подкани го Демиволт.

Прекатериха зида и крадешком тръгнаха около вилата, надничаха в прозорци, ослушваха се край врати.

— Търсим ли нещо определено? — попита Стенсъл.

Зад тях се появи фенер и нечий глас произнесе:

— Обърнете се бавно. Ръцете по-далеч от тялото.

Стенсъл притежаваше здрав стомах, достатъчно смелост и трезвия цинизъм на човек осъществил неполитическа кариера и относително примирено очакващ наближаващото старческо вдетиняване. Но при вида на лицето, изникнало в отблясъка на фенера, леко му призля. Прекалено гротескно, карикатурно преувеличено и безобразно уродливо е, за да бъде истинско, увещаваше се той. Горната част на носа изглеждаше рязко свлечена надолу и недвусмислено подчертаваше стръмния преход от седловинката към гърбинката, а брадичката, отсечена по средата от едната страна, преминаваше в плитка вдлъбнатина от другата, повдигайки част от устната в набраздена полуусмивка. Точно под очната кухина от същата страна примигваше овална сребърна пластинка. Потрепващата светлина на фенера правеше това лице дори още по-страховито. Другата ръка стискаше револвер.

— Шпиони ли сте? — попита гласът, явно британски, макар и някак изкривен и накъсан от устната кухина, за чиято форма можеше само да се гадае. — Искам да ви огледам. — Той поднесе фенера по-близо и Стенсъл видя как започна бързо да се променя изражението на очите му, които единствени придаваха нещо човешко на това лице. — И двамата — произнесе устата. — Значи двамата. — И сълзите му закапаха. — Явно знаете, че това е тя и защо съм тук. — Той прибра револвера, обърна се и бавно тръгна към вилата. Стенсъл понечи да го настигне, обаче Демиволт го задържа. Когато доближи вратата, човекът се обърна. — Защо не ни оставите на спокойствие? Няма ли да й дадете възможност да постигне мир със себе си? А аз да бъда един най-обикновен попечител? Нищо повече не искам от Англия. — Последните думи бяха изговорени тъй тихо, че морският вятър едва не ги заглуши. Фенерът и носителят му изчезнаха зад вратата.

— Стар неин придружител — обясни Демиволт. — Появяването му предизвиква мъчителна носталгия. Усещаш ли я? Болката от завръщането у дома.

— Във Флоренция ли се случи това?

— Всички наши бяха там. Защо да не се върнем?

— Не обичам повторенията.

— В нашата професия всичко е повторение. — Тонът на Демиволт бе мрачен.

— Значи, пак същото?

— Е, не чак толкова скоро. Нека изчакаме двайсет години.

Макар Стенсъл да помнеше, че някога е бил в присъствието на нейния опекун, днес все пак бе първият им контакт: сигурно дори още тогава я бе възприел като „първа среща“. Във всеки случай подозираше, че и преди е виждал Вероника Манганезе и бе уверен, че ще се срещнат отново.