Томас Пинчън
V. (18)

I

Понеже бе скромен човек, Шьонмейкър определяше своята професия като изкуството на Талиакоци^[1]. Неговите собствени методи, макар и не тъй примитивни, както тези на италианеца от шестнайсети век, се характеризираха с известна сантиментална леност и затова Шьонмейкър никога не беше напълно актуален. Полагаше неимоверни усилия да поддържа своя външен вид такъв като на Талиакоци: изтъняваше веждите си и ги очертаваше полукръгли като дъги; имаше гъсти мустаци, заострена брадичка, понякога даже носеше шапчица, старата училищна ярмулка.

Той — както целият този изнудвачески отрасъл на медицината — бе получил своя стимул от Световната война. Седемнайсетгодишен, връстник на века, Шьонмейкър бе пуснал мустаци (които никога вече не обръсна), бе подправил своето име и възраст, беше се въргалял в един смрадлив военен транспортен кораб на път към Европа, за да лети, както предполагаше той, високо над разрушените замъци и опустошените поля на Франция, и маскиран като безух енот да воюва с немците. Той щеше да бъде един храбър Икар.

Всъщност хлапакът изобщо не полетя, но го направиха механик, а това все пак бе повече от очакваното. Това бе достатъчно. Шьонмейкър опозна из основи не само самолетите Бреге, Бристол Файтър и ДН, но също и авиаторите, които летяха на тях и които той, естествено, боготвореше. В това разделение на труда винаги е съществувал известен феодално-хомосексуален елемент. Шьонмейкър се чувстваше като паж. Както знаем, оттогава насам демокрацията е осъществила своето нашествие и онези недодялани и тромави летателни апарати са еволюирали в съвършени и необикновено сложни „оръжейни системи“; тъй че механикът днес трябва да бъде също такъв професионалист-аристократ, както и поддържания от него летателен екипаж.

Но тогава: ентусиазмът бе неподправен, абстрактен и насочен — поне когато говорим за Шьонмейкър, — предимно към лицето. Навярно това се дължеше отчасти на мустаците му; редовно го вземаха за пилот. В свободните часове, подражавайки на пилотите, той понякога слагаше на врата си копринено шалче (купено в Париж).

Тъй като имаше война, някои лица — костеливи или загладени, със зализана коса или плешиви — изобщо не се завръщаха. На което младият Шьонмейкър отговаряше с типично юношеска приспособимост: неустойчивата му привързаност оставаше разстроена и опечалена за известно време, докато успееше да се насочи към ново лице. Но при всеки подобен случай загубата биваше толкова неопределена, колкото и твърдението, че „любовта умира“. Те отлитаха и небето ги поглъщаше.

До появата на Евън Годолфин. Командированият при американците — със задачата да извършва разузнавателни полети над платото Аргон, — около трийсет и пет годишен офицер за свръзка Годолфин бе издигнал вродената суетност на първите авиатори до крайност, която в истеричния контекст на онова време изглеждаше напълно нормална. Все пак там горе нямаше окопи: в небето нямаше и следа от газ или гниещи другари. Воюващите и от двете страни можеха да си позволят да трошат чаши за шампанско във величествените камини на реквизирани провинциални имения; да демонстрират възможно най-любезно отношение към своите пленници, да спазват всяка точка от кодекса за дуелите, когато се стигнеше до въздушен бой; накратко, да изпълняват с педантично прилежание от край до край комедията за джентълмена от деветнайсети век на война. Авиаторският костюм на Евън Годолфин бе шит на „Бонд Стрийт“ по поръчка. Често, подтичвайки тромаво по браздите на импровизираното летище към своя френски Спад, той поспираше, за да откъсне някой оцелял от есенните слани и немския обстрел самотен мак (естествено много добре запознат със стихотворението за Фландърските поля^[2], публикувано в „Пънч“ преди три години, когато окопната война все още бе окръжена с идеалистичен ореол), и да го прикачи на безупречния си ревер.

Годолфин стана героят на Шьонмейкър, който ревностно съхраняваше подхвърлените му подаръци — случаен поздрав, напрегната усмивка, по някое „браво“ за предполетната подготовка на самолета, превърнала се в задължение на невръстния механик. Може би Шьонмейкър виждаше също и финала на тази несподелена любов; нали едно дремещо усещане за смъртта винаги повишава удоволствието от подобно „усложнение“?

Краят дойде скоро. Една дъждовна утрин, малко преди заключителната фаза на битката при Мьоз-Аргон, осакатеният самолет на Годолфин внезапно изникна от сивото небе, изпълни немощен лупинг, наклони крило към земята и се приплъзна към пистата като попаднало във въздушно течение хвърчило. До пистата не му достигнаха стотина метра: когато тупна на земята, санитарите с носилки вече тичаха към него. Шьонмейкър случайно бе наблизо и хукна с тях, без да има понятие какво е станало, докато не видя купчината съвсем подгизнали от дъжда парцали и отломки, и от нея накуцвайки да се отправя към лекарите възможно най-ужасната пародия на човешко лице, увенчаващо един жив труп. Върхът на носа бе отнесен от куршум; шрапнел бе откъснал част от едната буза и раздробил половината брада. Незасегнатите очи гледаха безизразно.

Шьонмейкър сигурно беше обезумял. Следващото, което помнеше бе, че се намираше в пункта за бърза помощ и опитваше да убеди лекарите да вземат собствения му хрущял. Годолфин ще живее, решиха те. Но лицето му трябваше да бъде възстановено. В противен случай животът за младия офицер щеше да бъде немислим.

За щастие на някои, в областта на пластичната хирургия действуваше законът за търсенето и предлагането. В 1918 година Годолфиновият случай съвсем не беше уникален. Още от пети век преди Христа съществуваха методи за възстановяване на носове, от близо петдесет години бяха известни присадките на Тирш^[3]. По време на войната, лекари по обща медицина, специалисти по уши-нос-гърло и дори някои спешно мобилизирани гинеколози, по необходимост бяха разработили и практикували нови похвати. Удачните техники бяха възприети и бързо предадени на по-младите лекари. Неуспелите хирурзи създадоха поколение от уроди и парии, които, заедно с изобщо неподложените на възстановителна хирургическа намеса, образуваха едно тайно и ужасяващо следвоенно братство. Категорично неприети на никое от обичайните стъпала на обществената стълбица, къде се дянаха те?

(Някои от тях Профейн щеше да види на подулично ниво. Други можеха да бъдат срещнати из провинциалните кръстопътища на Америка. Както се бе случило с Профейн: бе стигнал до ново шосе, перпендикулярно на посоката на неговото движение, бе подушил отработените дизелови газове на отдавна профучал камион, все едно че преминаваше през безплътно привидение, и бе съгледал там, щръкнал подобно на километричен камък, един от тях. Чието накуцване би могло да се дължи на плетеница от барелефно изпъкнали или дълбоко набраздени белези по крака [колко ли жени са поглеждали любопитно и уплашено се отдръпвали назад?]; белегът на гърлото ще бъде скромно прикрит сякаш е някое крещящо ярко военно отличие; а стърчащият през дупката на бузата език никога няма да изрича съкровени, тайнствени слова с каквато и да е допълнителна уста.)

Евън Годолфин се оказа един от тях. Докторът беше млад, изповядваше свои идеи, за които нямаше място в Американския Експедиционен Корпус. Именуваше се Хелидъм^[4] и бе привърженик на алографтията: въвеждането на инертни вещества в живото лице. По онова време презумпцията бе, че единствените безопасни за използуване присадки са хрущялите или кожата от тялото на самия пациент. Шьонмейкър, който не разбираше нищо от медицина, предложи своя хрущял, но дарът не бе одобрен; алографтията бе приемлива и Хелидъм не виждаше смисъл да бъдат хоспитализирани двама души, когато само един имаше нужда от това.

Така Годолфин се сдоби с нос от слонова кост, сребърна скула и парафиново-целулоидна брадичка. След месец Шьонмейкър отиде да го посети в болницата — тогава за последен път видя Годолфин. Възстановяването бе преминало отлично. Щяха да го върнат в Лондон на някаква незначителна щабна длъжност и той говореше с мрачна насмешливост.

— Хубаво ме погледни. Това няма да изтрае и шест месеца. — Младият Шьонмейкър запелтечи, а Годолфин продължи: — Виждаш ли го онзи там? — През две легла бе прострян човек, най-вероятно страдащ от подобни рани, с изключение на това, че кожата на лицето му беше незасегната, блестяща. Но черепът под нея бе деформиран. — Наричат го реакция спрямо чуждото тяло. Понякога инфекция, възпаление, друг път само болка. Парафинът, например, не може да запазва формата. Още преди да разбереш какво става и пак си там, на изходната точка. — Той говореше като осъден на смърт. — Навярно ще успея да заложа моята скула. Тя струва цяло състояние. Преди да я претопят беше част от комплект пасторални статуетки, осемнайсети век (нимфи, пастирки), плячкосани от един замък, който немците използуваха за команден пункт; само Бог знае какъв е произходът им…

— А не могат ли… — Шьонмейкър усещаше гърлото си пресъхнало. — Не е ли възможно да го оправят някак: да започнат отначало?…

— Много набързо претупаха всичко. Все пак, доволен съм и на това. Не би трябвало да се оплаквам. Помисли само за нещастниците, които не разполагат даже и с тези шест месеца, за да го ударят на живот.

— Какво ще правите, когато?…

— Сега не си затормозявам главата с това. Но ще бъдат страхотни шест месеца.

Три-четири седмици младият механик изкара в нещо като преддверие на ада. Работеше без обичайното отпускане, смятайки себе си за не по-одушевен от гаечните ключове, отвертките и клещите, с които боравеше. Когато даваха разрешителни за отпуск, той отстъпваше своето на друг. Спеше средно по четири часа на денонощие. Този неорганичен период приключи със случайна вечерна среща в казармата с един военен лекар. Шьонмейкър зададе въпроса тъй примитивно, както се и чувствуваше:

— Как мога да стана доктор?

Това, разбира се, прозвуча идеалистично и твърде опростенчески. Шьонмейкър искаше само да направи нещо за хората като Годолфин, да попречи на узурпирането на медицината от противоестествените и вероломни Хелидъмовци. Следващите десет години изкарваше препитание от своята първа специалност — механик — а също и като черноработник по различни пазарища и складове, инкасатор и веднъж административен помощник в синдикат за контрабандни спиртни напитки, действуващ от град Дикейтър, щата Илинойс. Тези години на труд бяха изпъстрени с вечерни курсове и инцидентни дневни ангажименти, но за не по-дълго от три семестъра поред (след Дикейтър, кога би могъл да си го позволи); интернатура; най-после, в навечерието на Голямата Икономическа Криза, приемане в гилдията на пластичните хирурзи.

Ако за Лошия Човек е характерно равнението по бездушието, то Шьонмейкър, поне в началото, беше изпълнен със съчувствие. Но в един определен момент от неговия път настъпи промяна във възгледите, толкова незабележима, че дори необикновено чувствителният в това отношение Профейн вероятно не би могъл да я долови. Движеше го омразата към Хелидъм и, вероятно, заглъхващата любов към Годолфин. Въпросните емоции бяха породили това, което се нарича „чувство за призвание“ — нещо тъй крехко, че трябваше да бъде подсилвано с много по-солидна храна, отколкото омразата или любовта. Както се оказа, то бе поддържано, що-годе сносно, от няколко безкръвни теории за „понятието“ пластичен хирург. Ветровете на войната бяха вдъхновили Шьонмейкър за професията му и той се бе посветил на възстановяването на разрушенията, предизвикани от действия извън неговата сфера на отговорност. Някои (политици и машини) водеха войни; други (може би човекоподобни машини) осъждаха неговите пациенти на опустошенията на придобития сифилис; трети (по пътищата, във фабриките) с автомобили, фрези и всякакви инструменти за гражданско обезобразяване унищожаваха творенията на природата. Какво би могъл да направи той, за да отстрани причините? Те съществуваха, образуваха група от дадености; Шьонмейкър започна да страда от рутинен мързел. Това бе някакво подобие на обществено съзнание, но определено по-незначително по своя обхват и съдържание от завладялата го вселенска ярост онази вечер в казармата при разговора с военния лекар. Накратко, това бе израждане на намеренията; разложение.