Томас Пинчън
V. (28)

III

Госпожица Виктория Рен, бивша жителка на Лардуик на Фен, графство Йоркшир, понастоящем самообявила се гражданка на света, коленичи предано до първия ред пейки на една църква близо до „Виа дело Студио“. Тя се покайваше. Преди час, на „Виа дей Векиети“, я бяха обхванали нечестиви помисли, — докато гледаше лудориите на един дебел млад англичанин, покачен на файтон, — и сега искрено съжаляваше за тях. Деветнайсетгодишна, тя вече имаше в своята биография една сериозна любовна връзка: миналата есен в Кайро бе прелъстила някой си Гудфелоу, агент на британското външно министерство. Но младостта има къса памет и силна възстановителна способност, и лицето му вече бе забравено. После и двамата набързо изкараха виновни за нейното дефлориране бурните емоции, възникващи в период на напрегнато международно положение (бе времето на Фашодската криза). Сега, шест-седем месеца по-късно, на Виктория й бе трудно да определи доколко това бе планирано, доколко се бе изплъзнало от нейния контрол. Съответно, връзката бе разкрита от овдовелия й баща, сър Аластеър, с когото тя и сестра й Милдред пътуваха. Един късен следобед, под дърветата на Езбекие Гардънс имаше разговор, плач, заплахи и обиди, в присъствието на Милдред, която шокирана наблюдаваше през сълзи всичко това и Бог знае какви белези се бяха запечатали в нея. Накрая Виктория бе приключила с ледено сбогуване и тържествено обещание повече изобщо да не стъпва в Англия; сър Аластеър бе кимнал и хванал Милдред за ръка. Никой не бе погледнал назад.

След това Виктория нямаше никакви затруднения с издръжката си. В резултат на благоразумна пестеливост бе събрала около 400 лири стерлинги — от един търговец на вина в Антиб, един полски кавалерийски лейтенант в Атина и един търговец на картини в Рим. Сега бе във Флоренция, да преговаря за закупуването на малко шивашко ателие на левия бряг. Като предприемчива млада дама, тя бе започнала да придобива политически убеждения, да презира анархизма, фабианското дружество^[1], дори граф Роузбъри^[2]. От осемнайсетия рожден ден нататък, Виктория носеше със себе си като евтина свещ една определена невинност, прикриваше пламъка с все още мека и бебешки пухкава ръка без пръстени, а искрените й очи, мъничката уста и съвършено честното, — като всеки акт на разкаяние, — момичешко тяло я предпазваха от каквото и да е било опетняване. И тя коленичи, без никакви украшения, с изключение на един гребен от слонова кост, проблясващ сред благовидно английската й, буйна кестенява коса. Гребен от слонова кост, с пет зъба — представляваше пет разпънати на кръст фигури, всички споделящи поне по една обща ръка. Фигурите не бяха религиозни: това бяха войници от британската армия. На един каирски базар бе открила този гребен, очевидно резбован от някой судански войник, занаятчия сред махдистите, в памет на разпъванията на кръст през 1883 година в местността източно от обсадения Хартум. Подбудите й да го купи навярно са били също тъй инстинктивни и елементарни, като импулсите, подтикващи някое младо момиче да избира франтифлюшка или рокля с определен цвят и модел.

Сега тя не смяташе, че периодът с Гудфелоу или с тримата след него е бил прекаран в грях: помнеше Гудфелоу само защото й бе първият. Не би могло да се твърди, че нейният интимно-потаен и почти маниакален римокатолицизъм оправдаваше единствено онова, което Църквата най-общо казано считаше за грях: това не бе просто обикновено санкциониране, а косвено приемане на четирите епизода като видими, външни прояви на характерната изключително за Виктория духовна и нравствена порядъчност. Навярно се дължеше на десетината седмици, които бе изкарала преди време в манастирското училище в подготовка за покалугеряване, или на някаква болест на поколението; но тъй или иначе на деветнайсетгодишна възраст характерът й вече бе изкристализирал в монахински темперамент, развит до неговата най-опасна крайност. Независимо дали щеше да се подстриже за монахиня или не, тя сякаш бе приела Иисус Христос за свой съпруг и бе уверена, че физическата консумация на брака им трябва да бъде осъществена посредством Неговите несъвършени простосмъртни варианти — до момента четири на брой. И че Той ще продължава да изпълнява съпружеските си задължения чрез още толкова на брой идентични посредници, колкото намери за добре. Лесно бе да се предвиди докъде може да доведе подобен възглед: в Париж дами със сходни убеждения посещаваха Черни Литургии в чест на сатаната, в Италия те живееха в прерафаелитски разкош като любовници на архиепископи и кардинали. Виктория обаче не бе чак толкова забележителна.

Тя стана и тръгна по средната пътека, към дъното на църквата. Бе натопила пръсти в светена вода и точно щеше да коленичи, когото някой я блъсна отзад. Виктория се обърна стресната и видя възрастен мъж, една глава по-нисък от нея, с протегнати напред ръце и уплашени очи.

— Вие сте англичанка — рече той.

— Да.

— Трябва да ми помогнете. В беда съм. Не мога да отида до Генералното Консулство.

Не приличаше на просяк или на закъсал турист, но кой знае защо й напомни на Гудфелоу.

— Значи сте шпионин?

— Да — с нерадостна усмивка потвърди старецът. — В известен смисъл съм причастен към шпионажа. Но не по своя воля. Изобщо не съм предполагал, че животът ми ще тръгне в такава посока. — Смутено: — Не разбирате ли, че искам да се изповядам? Дошъл съм в църква, а църквата е място за изповед…

— Елате — прошепна тя.

— Не желая да излизам навън. Кафенетата са под наблюдение.

— Мисля, че отзад има градина — хвана го Виктория за ръката. — Оттук. През ризницата.

Старецът покорно се остави тя да го направлява. В ризницата бе коленичил свещеник и четеше от молитвеника. Когато минаваха край него, Виктория му подаде десет солди. Той не вдигна очи. Къса аркада с кръстовиден свод извеждаше в миниатюрна градинка, — в която имаше един закърнял бор, малко тревица и басейнче за шарани, — заобиколена от обрасли с мъх каменни стени. Тя го заведе при гранитната пейка до басейнчето. Усилващ се от време на време дъжд ръсеше стените. Старецът носеше под мишница утринен вестник и застла със страниците му пейката. Седнаха. Виктория отвори чадъра, а той цяла минута полагаше усилия да запали пура „Кавур“. Пусна няколко кълбета дим в дъжда и започна:

— Предполагам, изобщо не сте чували за едно място, наречено Вийсю.

Не бе чувала.

И последва неговият разказ за Вийсю. Дотам се стигало с камила през необятната тундра, покрай долмените и храмовете на мъртвите градове; и след всичко това до бреговете на широка река, която никога не виждала слънцето, толкова гъста била закриващата я растителност. По реката плавали с издълбани във формата на дракони дълги тикови лодки, задвижвани с гребла от мъже с кафява кожа, чийто език бил познат единствено на тях. След осем дни слизали от лодките и пешком ги пренасяли на ръце над коварен блатист провлак, водещ към зелено езеро, отвъд което се издигали подножията на окръжаващите Вийсю планини. Местните водачи отказвали да продължат нагоре в планините, а само им посочвали накъде да вървят и се връщали обратно. В зависимост от времето оставали още една или две седмици през морени, гранит и възсинкав твърд лед, докато бъдат достигнати границите на Вийсю.

— Значи сте били там — отбеляза Виктория.

Да, бил е там. Преди петнайсет години. И оттогава насам е като обхванат от бяс. Дори и в Антарктика, сгушен в предпазващия го от зимната буря набързо приготвен заслон, или когато вдигал лагер високо на разклонението на някой все още безименен глетчер, до него достигал едва доловим полъх от парфюма, който онези хора извличали от крилата на черни нощни пеперуди. Понякога вятърът като че ли довявал сантиментални откъслеци от тяхната музика; без каквото и да е било забележимо предизвестие в антарктическото сияние, внезапно изниквали спомени за техните избледнели стенописи, изобразяващи отдавнашни битки и още по-древни любовни интриги между боговете.

— Вие сте Годолфин — заяви тя, сякаш името му й бе известно открай време.

— Предполагам, не сте свързана с пресата — кимна той с неопределена усмивка.

Виктория поклати глава, разпръсвайки дъждовни капчици.

— Това, което ви разказвам, трябва да остане между нас — предупреди я старецът. — А и може да се окаже погрешно. Кой съм аз, че да знам моите собствени подбуди. Обаче постъпките ми бяха безразсъдни.

— Смели са били — тържествено възрази Виктория. — Чела съм за тях във вестници, в книги.

— Ала ненужни. Преходът по протежение на ледената Бариера. Опитът да достигна полюса през юни. Там юни е посред зима. Беше лудост.

— Било е величаво.

Още малко и тя ще започне да говори за развяващия се на полюса британски флаг, разочаровано помисли старецът. Въздействуваше му някак тази църква, извисена готически и внушително над главите им, тишината, невъзмутимостта на момичето, собственият му изповедален хумор; той говореше прекалено много, трябваше да спре. Но не можеше.

— Много е лесно да представим неверните аргументи — извика старецът. — Можем да обявим: китайските кампании бяха за кралицата, а Индия в името на някаква възвишена идея за Британската Империя. Убеждавал съм в тези неща моите подчинени, обществеността, себе си. В Южна Африка умират днес и ще умират утре англичани, които вземат за истина тези думи тъй… осмелявам се да кажа… тъй както човек вярва в Бога.

— А вие не вярвахте ли? — тихо попита Виктория, с прикрита усмивка. Бе втренчила поглед в края на чадъра.

— Вярвах. Докато…

— Да?

— Но защо? Не се ли е случвало тази думичка да ви измъчва почти до умопомрачение? Защо? — Пурата му бе угаснала. Той млъкна, за да я запали отново. — Не бих казал, че е нещо необикновено, което се проявява по свръхестествен начин. Там няма да видите първосвещеници, които владеят загубени за останалия свят тайни още от зората на цивилизацията, ревниво пазени и предавани от поколение на поколение. Няма универсални лекове, няма дори панацеи за човешкото страдание. Вийсю съвсем не е спокойно място. Там има варварщина, бунтове, междуособни вражди. Не е по-различно от който и да е друг далечен, затънтен край. Англичаните от векове пътуват до места като Вийсю. Но има нещо друго…

Тя го наблюдаваше втренчено. Чадърът бе опрян на пейката, дръжката му скрита в мократа трева.

— Цветовете. Такова невероятно разнообразие на краски… — Очите му бяха плътно затворени, челото му опираше на прегънатата китка. — Дърветата около къщата на главния шаман бъкат от паякообразни маймуни, чиято козина прелива в различни нюанси. Те променят своята окраска на слънчевата светлина. Всичко се променя. Оцветяването на низините и планините никога не е еднакво, дори в два поредни часа. Няма определена последователност на багрите от един ден в друг. Сякаш живееш в калейдоскопа на безумец. Дори сънищата ти биват обсебени от порой оттенъци и шарки, от множество различни очертания и фигури, напълно непознати на жителите на западното полукълбо. Очертанията не са действителни, не съдържат някакъв определен смисъл. Просто случайни, произволни форми, тъй както се променят облаците над Йоркширски пейзаж.

Виктория бе изненадана: смехът й прозвуча тъничък и крехък. Той не го чу.

— И остават при теб — продължи старецът. — Това не са пухкаворунни овчици или нащърбени профили. Те… те са Вийсю, неговите одеяния или навярно кожата му.

— А под тях?

— Тоест, душата, нали? Естествено, че нея имате предвид. Аз също си задавах въпроса за душата на онова място. Дали то изобщо има душа. Защото техните церемонии, закони, музика и поезия са незадълбочени, повърхностни. Те също са кожа. Като кожата на татуиран дивак. Като жена, както често си повтарям мислено. Предполагам, това не ви обижда.

— Ни най-малко.

— Цивилните имат чудновати схващания за военните, ала намирам, че в случая те не са лишени от основания. Например тази представа за похотливия млад офицер някъде в пущинаците, който си прави харем от мургави туземки. Сигурно мнозина от нас мечтаят за нещо такова, обаче все още не съм срещал човек, който да го е осъществил. Няма да отрека, че понякога и в моята глава възникват подобни намерения. По този начин започнах да мисля във Вийсю. Там, неизвестно защо — старият Годолфин сбръчка чело, — сънищата изобщо не се доближават до познатия нам свят в будно състояние, а някак, бих казал, изглеждат дори още по-реални от него. Разбирате ли ме?

— Продължавайте. — Тя го наблюдаваше съсредоточено.

— Обаче Вийсю сякаш бе… сякаш бе жена, която откриваш някъде там сред затънтените пущинаци, силно мургава жена, татуирана от глава да пети. А после малко по малко, някак неусетно изпадаш в изолация от гарнизона и осъзнаваш, че не можеш да се върнеш и значи ти остава единствено да бъдеш с нея, близо нея, ден след ден, непрекъснато…

— И се влюбваш в нея.

— Отначало, да. Ала не минава много време и тази кожа, тази крещяща отвратителна вакханалия от шарки и цветове, спуска нещо като преграда между теб и каквото и да е там в нея, което си мислел, че обичаш. И скоро, може би само след десетина дни, положението става толкова лошо, че започваш да отправяш молби към всички известни ти богове да изпратят някаква проказа на тази жена. Да одерат татуировките й, да я превърнат в купчина морави, червени и зелени късове, да оголят вените и сухожилията, да ги захвърлят най-после, потръпващи и кървящи пред очите ти, за да можеш да ги видиш и пипнеш. Извинете ме. — Той избягваше погледа й. Вятърът запращаше дъжда върху стената. — Петнайсет години. Беше точно след като навлязохме в Хартум. По време на походите ми в Ориента съм бил свидетел на някои гадости, но нищо не може да се сравни с това. Трябваше да помогнем на генерал Гордън. Предполагам, вие сте били мъничко момиченце тогава, но сигурно сте чели за тези събития. Чели сте какво е направил Махди с онзи град. С генерал Гордън и неговите хора. Аз боледувах от малария тогава и несъмнено гледката на разлагащите се трупове и опустошението влошаваше още повече състоянието ми. Внезапно реших, че трябва да се махна; сякаш един свят от спретнати празни площади и енергични обратни маршове бе дегенерирал в безразсъдно стадо. Винаги съм имал приятели в щабовете в Бомбай, Кайро и Сингапур. След две седмици пристигна някаква група за геодезически проучвания и се включих в нея. Нали разбирате, единственото ми желание бе да отида там, където можех да очаквам, че няма вероятност да срещна представители на флота. Този път групата придружаваше екип строителни инженери в някои от най-неприятните райони на света. О, пустош, романтика! Хоризонтали и дълбочинна маркировка, защриховки и цветове там, където преди е имало само бели петна на картата. Всичко това за Британската Империя. Навярно такива мисли се прокрадвали в подсъзнанието ми. Но тогава ми бе ясно само, че искам да избягам. Прекрасно е да викаш „В името на Свети Георги и никаква пощада за Ориента“, но и войниците на Махди са ломотели подобни неща, всъщност на арабски, а в Хартум това определено не са били празни приказки.

За щастие той не бе забелязал гребена й.

— Сдобихте ли се с карти на Вийсю?

— Не — отвърна Годолфин, след известно колебание. — Изобщо никаква информация не достигна до Министерството на външните работи, нито до Географското Дружество. Само един доклад за провала на експедицията. Но имайте предвид: там беше опасно. Бяхме тринайсет, когато тръгнахме, а се върнахме трима. Аз, моят помощник-командир и един цивилен, чието име забравих. Доколкото знам, после изчезнал безследно.

— А вашият помощник-командир?

— Той… той е в болница. Сега е пенсионер. — Последва мълчание. — Втора експедиция изобщо нямаше — продължи старият Годолфин. — Политически причини ли, кой знае? Никой не го бе грижа. Аз се измъкнах невредим. Казаха ми, че не била моя вината. Дори получих лична похвала от кралицата, макар че историята бе потулена.

— И всичко това има някаква връзка с настоящата ви… шпионска дейност? — Виктория потупваше разсеяно с крак.

Внезапно той придоби много състарен вид. Пурата отново бе угаснала. Годолфин я хвърли в тревата; ръката му трепереше.

— Да. — И посочи безпомощно към църквата, към сивите стени. — Доколкото разбирам, вие може би сте… изглежда съм бил недискретен.

Осъзнавайки, че старецът изпитва страх от нея, тя внимателно наклони глава към него.

— От Вийсю ли са онези, които наблюдават кафенетата? Емисари?

Старецът започна да гризе нокти; бавно и методично, използувайки резците си, — горният централен и долният страничен, — за да откъсва миниатюрни парченца кожа от идеално оформената арка на върха на пръста.

— Вие сте открили нещо за тях — умоляваше го тя. — Нещо, което не можете да кажете. — Гласът й, съчувствен и раздразнен, отекна в градинката. — Трябва да ми позволите да ви помогна. — Клъц, клъц. Дъждът отслабна, спря. — Що за свят е това, дето няма поне един човек, към когото да се обърнеш, ако си в беда? — Клъц, клъц. Никакъв отговор. — Откъде знаете, че генералният консул не може да ви помогне? Моля ви, позволете ми да направя нещо.

Вятърът, вече поизсъхнал, нахлуваше над стената. Нещо цопна лениво в басейнчето. Момичето продължаваше да говори разпалено на стария Годолфин, докато той довършваше дясната ръка и после мина към лявата. Небето над тях започна да потъмнява.