Томас Пинчън
V. (32)

VII

Англичанинът, който бе разпитвал Гаучото, се казваше Стенсъл. Малко след залез-слънце, той седеше вглъбен в дълбоко кожено кресло в кабинета на майор Чапман. Нашарената му с резки от зъби алжирска лула от корен на изтравниче бе угаснала незабелязано в пепелника до него. В лявата ръка той държеше дузина дървени перодръжки, в които съвсем наскоро бяха поставени блестящи нови перца. С дясната ръка хвърляше методично перодръжките, като стрели, в закачената на отсрещната стена голяма фотография на настоящия Външен министър^[1]. Засега бе улучил само веднъж, в средата на министерското чело. В резултат, началникът му приличаше на благоразположен еднорог, което бе забавно, обаче едва ли подобряваше Положението. А в момента Положението бе просто ужасно. Нещо повече, то изглеждаше безвъзвратно изтървано.

Вратата внезапно отскочи с трясък и в стаята връхлетя висок, рано посивял мъж.

— Открили са го — не особено въодушевено съобщи той.

Стенсъл вдигна скептично очи, с готова за хвърляне перодръжка в ръка.

— Стария ли?

— В хотел „Савой“. Едно момиче, млада англичанка. Заключила го е. Току-що ни каза. Влезе и ни го извести, напълно спокойно…

— Тогава, иди да провериш — прекъсна го Стенсъл. — Въпреки че той сигурно вече е избягал.

— Не искаш ли да я видиш?

— Красива ли е?

— Доста.

— В такъв случай, не. Обстановката и без това е достатъчно усложнена, ако разбираш какво имам предвид. Оставям я на теб, Демиволт.

— Браво, Сидни. Докрай посветен на дълга. Свети Георги и никаква пощада! Я виж ти! Добре. Тогава аз тръгвам. И да не кажеш после, че не съм ти дал възможност да избираш пръв.

— Държиш се като хористче — с усмивка констатира Стенсъл. — Може би ще я видя по-късно. Когато ти приключиш.

— От това Положението става малко по-леко поносимо — отбеляза Демиволт с тъжна усмивка. И унило затътри крака навън.

Стенсъл проскърца със зъби. О, Положението! Проклетото Положение! В по-философски моменти той се бе питал за тази абстрактна категория Положението, за неговата идея, за подробностите от неговия механизъм. Помнеше случаи, когато всички служители на дадени посолства побесняваха и хукваха из улиците, дърдорейки несвързано, вследствие на сблъсъка с Положение, което упорито отказваше да се изясни, независимо кой и от какъв ъгъл го разглеждаше. Имаше един приятел още от училище, Къвс. Двамата заедно бяха започнали дипломатическа служба, рамо до рамо напредваха в кариерата. До миналата година, когато настъпи кризата във Фашода и една ранна утрин откриха Къвс по гети и тропически шлем да обикаля из Пикадили, опитвайки да вербува доброволци за нахлуване във Франция. Бе възникнала и неясната идея да реквизират презокеански лайнер на фирмата „Кюнард“^[2]. До момента, когато го хванаха, той бе успял да накара няколко улични търговци, един вариететен комик и две проститутки да положат клетва. С болка си припомни Стенсъл, че всички те пееха „Напред, воини Христови“ в различни тоналности и ритми.

Отдавна бе установил, че в живота изобщо няма Положение, което да е обективно действително: то съществува само в съзнанията на онези, които в определен момент случайно са били намесени в него. Тъй като въпросните няколко съзнания имат склонността да образуват по-скоро хибриден, отколкото хомогенен общ сбор или цялост, за индивидуалния наблюдател, — чиито очи рефлективно възприемат света само като триизмерен, — по силата на логиката, за него Положението би трябвало да има формата на четириизмерна диаграма. Следователно, успехът или провалът на който и да е дипломатически демарш трябва да варира в пряко съответствие с постигнатата от осъществяващия го екип степен на хармония. Това бе довело до почти маниакалния уклон към колективна работа, вдъхновил неговите колеги да го прекоросат „Соло“ Сидни, изхождайки от предположението, че той се чувствуваше най-добре, когато работеше самостоятелно, малко по-напред от редиците на хористите. Но теорията бе добре изпипана и Стенсъл много я харесваше. Единственото утешение, което получаваше от настоящия хаос, бе, че неговата теория можеше да го обясни. Отгледан от две лели, сектантки, той бе придобил англосаксонската склонност да групира северен/протестантски/мисловен против средиземноморски/римокатолически/нелогичен. Бе пристигнал във Флоренция с дълбоко вкоренена, предимно подсъзнателна неприязън към всичко италианско и последвалото поведение на неговите местни колеги от тайната полиция бе затвърдило тази антипатия. Що за Положение би могъл да очаква човек от такъв разнороден и съставен от простаци екип?

Например случаят с младия англичанин: Годолфин, с псевдоним Гадрулфи. Италианците твърдяха, че след едночасов разпит не успели да изтръгнат нищо от него за баща му, флотския офицер. Обаче, когато най-после доведоха младежа в Британското консулство, първото нещо, което направи той, бе да поиска помощ от Стенсъл, за да открие стария Годолфин. Бе проявил готовност да отговаря на всички въпроси за Вийсю (въпреки че, общо взето, само бе потвърдил вече притежаваната от Външно министерство информация); доброволно бе споменал за срещата в десет часа в Шайсфогъл; изобщо бе демонстрирал искреното безпокойство и объркване, типично за всеки английски турист, сблъскал се със събитие, което не е описано в неговия пътеводител „Бедекер“ или е извън компетенциите на агенцията „Томас Кук & Сие“. А това просто не съвпадаше с представата, която си бе създал Стенсъл за бащата и сина, като за хитри професионалисти. Техните работодатели, които и да са (Шайсфогъл е немска бирария и това вероятно е знаменателно, особено ако бъде свързано с Италия, като членка на Dreibund^[3]), не биха насърчавали подобна наивност. Тази операция е твърде значителна, твърде сериозна, за да бъде провеждана от хора, които не са най-добрите специалисти в бранша.

Отделът водеше досие на стария Годолфин от 1884 година, когато проучвателната експедиция била почти напълно унищожена. В него названието Вийсю се срещаше само веднъж, в таен меморандум до министъра на отбраната, представляващ резюме от показанията на Годолфин. Но преди седмица италианското посолство в Лондон бе препратило копие от една телеграма, която цензорът от Флоренция, информирайки своевременно държавната полиция, бе пуснал да мине свободно. От италианското посолство не бяха приложили никакво обяснение, освен небрежно надраскана върху копието бележка: „Това може да ви заинтересува. Сътрудничеството ни е взаимноизгодно.“ Подписана от италианския посланик. Виждайки, че досието за Вийсю е възобновено, началникът на Стенсъл наредил на оперативните работници в Довил и Флоренция да наблюдават внимателно бащата и сина. Започнали да отправят запитвания в Географското дружество. Тъй като оригиналът неизвестно как бе изчезнал, млади изследователи захванаха да сглобяват текста на Годолфиновите показания от времето на събитията, провеждайки беседи с всички налични членове на първоначалната анкетна комисия. Началникът бе озадачен от нешифрованата телеграма; но това само бе затвърдило убеждението на Стенсъл, че Отделът се е сблъскал с двама ветерани. Според него такава арогантност и самоувереност дразнеше и предизвикваше омраза, но същевременно и силно възхищение. Само един истински спортсмен може да си позволи безразсъдния жест да не използува шифър.

Вратата проскърца колебливо.

— Господин Стенсъл.

— Да, Мофит. Направи ли каквото ти наредих?

— Те са заедно. Не е моя работа да питам защо, нали?

— Браво. Остави ги около час заедно. После ще освободим младия Гадрулфи. Кажи му, че всъщност няма за какво да го задържаме, съжаляваме за безпокойството, до скоро виждане, a rivederci^[4]. Ти знаеш.

— И след това ще го проследим. Играта започва, ха, ха.

— О, той ще тръгне към Шайсфогъл. Посъветвахме го да отиде на срещата и независимо дали е честен или не, той ще се види със стария. Поне ако играе своята игра така, както ние смятаме, че я играе.

— А Гаучото?

— Дай му един час. После, ако иска да избяга, остави го.

— Това е рисковано, господин Стенсъл.

— Достатъчно, Мофит. Връщай се в агитката.

— Ти-ри-ри-бум-ди-да — подхвана Мофит и излезе с танцова стъпка.

Стенсъл въздъхна, приведе се напред и поднови играта със стреличките. След минута, второ попадение, на пет сантиметра от първото, преобрази министъра в козел с несиметрично разположени рога. Стенсъл проскърца със зъби.

— Когато момичето дойде, този дърт копелдак вече ще прилича на таралеж — промърмори той.

През две килии вилнееше шумна игра „познай колко пръста“. Отвън, някъде зад прозореца, момиче пееше за своя любим, загинал в далечни земи, защитавайки родината.

— Тя сигурно пее за туристите — мрачно възропта Гаучото. — Никой вече не пее във Флоренция. И никой не е пял. Освен понякога венесуелските приятели, знаеш, разправих ти за тях. Но те пеят маршове, които укрепват духа.

— Може би вече няма да имаш венесуелски приятели — отбеляза Евън, застанал до вратата на килията, с опряно в решетките чело. — Сигурно са ги обградили до един и изблъскали в морето.

— Млад си още — с въздишка пристъпи Гаучото и съчувствено прегърна Евън. — Знам какво е станало. Те действат така: атакуват духа на човека. А ти пак ще видиш баща си. Аз ще видя моите приятели. Тази вечер. Ще организираме най-прекрасния festa^[5], което този град е виждал, от изгарянето на Савонарола^[6] насам.

Евън безнадеждно огледа тясната килия, дебелите решетки.

— Казаха, че може би скоро ще ме пуснат. Но за теб перспективите да направиш нещо тази вечер са нищожни. Освен да будуваш.

— Мисля, че и мен ще пуснат — изсмя се Гаучото. — Нищо не съм им разкрил. Познати са ми техните методи. Те са глупави и лесно могат да бъдат надхитрени.

— Глупави ли! — яростно сграбчи решетките Евън. — Не само глупави, но и побъркани. Неграмотни. Някой смахнат чиновник е записал погрешно името ми като Гадрулфи и сега отказват да ме наричат другояче. Това било псевдоним, според тях. Нали в досието ми пише Гадрулфи? Нали го има там, черно на бяло?

— За тях идеите са нещо ново. Хрумне ли им някоя идея, внушат ли си, че тя е може би ценна, изобщо не помислят да я изоставят.

— О, ако това бе всичко! Обаче на някой от шефовете му е текнало, че Вийсю е закодирано название на Венесуела. Или това или пък същият проклет чиновник, или брат му, който изобщо не е запознат с правописа.

— И мен питаха за Вийсю — замислено промълви Гаучото. — Но какво да им кажа? Този път наистина нищо не знаех. Англичаните смятат, че е нещо важно.

— Но не казват защо. Само подхвърлят тайнствени намеци. Очевидно немците имат пръст тук. Антарктика е замесена по някакъв начин. Казват, че само след месец целият свят ще бъде хвърлен в апокалипсис. И мислят, че аз също съм забъркан. И ти. Иначе защо ще ни затварят заедно в една килия, ако и без това смятат да ни пуснат? Където и да отидем, ще ни следят. Попаднали сме в самия център на един грандиозен заговор, а изобщо нямаме понятие какво става.

— Предполагам, не си приел думите им за истина. Дипломатите винаги говорят така. Те непрекъснато живеят на ръба на една или друга пропаст. Ако няма криза, сън не ги хваща.

— Но аз им вярвам — спокойно заяви Евън, обръщайки се към своя съкилийник. — Ще ти разкажа за баща ми. Той обикновено сядаше в стаята ми, преди да заспя, и разправяше истории за това Вийсю. За паякообразните маймуни, за първото видяно от него човешко жертвоприношение, за реките, където рибите са ту в преливащи се цветове, ту огнено червени и когато влезеш да се изкъпеш, те кръжат около теб и танцуват, изпълнявайки някакъв сложен ритуал, за да те защитят от злото. За градовете, вътре в самите кратери на вулканите, които през век изригват и превръщат всичко в пламтящ ад, но въпреки това хората продължават да живеят в тях. За синеликите мъже по хълмовете и жените в долините, които неизменно раждат по три близнаци. За обединените в гилдии просяци, които прекарват летата във весели празненства и забавления.

— И ти си бил дете, знаеш. Настъпва часът на раздялата, моментът, когато момчето вижда потвърдено изпитваното от известно време подозрение, че баща му не е бог, дори не е оракул. То разбира, че няма вече право на такава вяра. И, в края на краищата, Вийсю става история, разказвана преди сън или приказка, а момчето се превръща в по-висша разновидност на своя простосмъртен баща.

— Мислех, че капитан Хю е побъркан; собственоръчно бих подписал документите за затварянето му в лудницата. Обаче на „Пиаца де ла Синьория“ №5 насмалко не загинах в нещо, което не би могло да е случайност, каприз на неодушевения свят; и оттогава насам видях две правителства, доведени до умопомрачение от тази вълшебна приказка или фиксидея, за която предполагах, че е завладяла единствено моя баща. Той е просто обикновен човек и самият този факт (който някога бе превърнал в лъжа Вийсю и детската ми любов към него), като че ли сега ми доказваше тяхната истинност, разкриваше, че все пак те през цялото време са били действителни, реално съществуващи. Защото италианците и англичаните в консулствата и даже онзи неграмотен чиновник, всички те са живи същества. Безпокойството им е същото, като на баща ми, то скоро ще стане и мое, а навярно след няколко седмици ще се превърне в тревога на всички хора, населяващи един свят, който никой от нас не иска да види пламнал в унищожение. Наречи го един вид общност, желанието да оцелеем по някакъв начин на тази планета, която, Бог ни е свидетел, никой от нас не харесва особено много. Но тя е нашата планета и ние, все пак, живеем на нея.

Гаучото не отговори. Отиде до прозореца и застана втренчен навън. Сега момичето пееше за войник, на другия край на света, далеч от дом и годеница. Откъм коридора долитаха викове: „Cinque, tre, otto, brrrr!“^[7] Скоро Гаучото вдигна ръце към шията си, свали яката. Върна се при Евън.

— Ако те пуснат навреме, за да видиш баща си, в Шайсфогъл ще бъде и един мой приятел. Казва се Куернакаброн. Там всички го знаят. Ще ми направиш голяма услуга, ако му занесеш това съобщение.

Евън взе яката и разсеяно я пъхна в джоба си. Хрумна му нещо.

— Но те ще забележат, че яката ти я няма.

Гаучото се изхили, съблече ризата и я захвърли под леглото.

— Ще им кажа, че ми е топло. Благодаря за напомнянето. Трудно ми е да мисля като лисица.

— Как предлагаш да се измъкнем?

— Много просто. Когато тъмничарят дойде, за да те пусне, ще го претрепем, ще вземем ключовете и с юмруци ще си пробием път към свободата.

— Да занеса ли съобщението, ако избягаме и двамата?

— Si^[8]. Първо трябва да изтичам до „Виа Кавур“. В Шайсфогъл ще отида по-късно, да видя там някои мои сподвижници, по друга работа. Un gran colpo^[9], ако всичко е наред.

Скоро в коридора се чуха стъпки, задрънкаха ключове.

— Той чете мислите ни — изкиска се Гаучото.

Евън бързо се обърна към него стисна ръката му.

— Успех.

— Остави тоягата Гаучо — весело подвикна тъмничарят. — Ще ви пуснем и двамата.

— Ah, che fortuna^[10] — тъжно отбеляза Гаучото и отиде пак до прозореца. Гласът на момичето като че ли щеше да звучи през целия април. Гаучото се надигна на пръсти и изкрещя: — Un gazz!^[11]