Томас Пинчън
V. (43)

III

Но в неговото музикално обяснение на илюзиите не бе включено очевидното и вероятно необходимото за самия Мондауген: че ако бляновете са просто изпитани в будно състояние усещания, първо съхранени и после задействани, то съновиденията на един воайор никога не могат да бъдат лично негови. И не бе особено изненадващо, че това се прояви скоро, като усилена неспособност да различи Годолфин от Фопъл: навярно, обаче не и с абсолютна сигурност, Вера Меровинг имаше известен принос за въпросното изкривяване, а и част от него вероятно е била сънувана. Именно там бе трудността. Например, Мондауген нямаше представа откъде бе дошло следното:

… толкова много приказки за техния по-низш културно-обществен статус и нашето господствуващо положение, но това бяха залъгалки за кайзера и бизнесмените в Германия. Никой тук, дори и нашият разпуснат Лотарио^[1] (както наричахме генерала), не им вярваше. Може да са били цивилизовани колкото нас, във всеки случай не съм антрополог, за да правя сравнения — те бяха народ на земеделци и пастири. Обичаха добитъка, тъй както ние вероятно обичаме детските си играчки. При администрацията на Лойтвайн^[2], добитъкът им бе отнет и даден на белите заселници. Хереросите, естествено, се разбунтуваха, въпреки че, всъщност, бонделсвартите и хотентотите подхванаха бунта, защото техният вожд Абрахам Кристиан бил убит във Вармбад. Не стана ясно кой е стрелял пръв. Това е отдавнашен спор: кой знае, кой го е грижа? Искрата е пламнала, от нас имаше нужда и ние дойдохме.

Фопъл. Може би.

С изключение на това, че формата на „заговора“ между Мондауген и Вера Меровинг най-после започваше да му се изяснява. Вера Меровинг безспорно имаше нужда от Годолфин, по причини, които Мондауген можеше само да гадае, въпреки че нейното желание изглежда произлизаше от носталгично сладострастие, чиито апетити изобщо не възникваха в резултат от нервност или похот, но в замяна на това принадлежаха изцяло на безплодната недостижимост на спомена. Мондауген очевидно й бе необходим само за да бъде наричан (както с известна доза жестокост, предполагаше той) някогашен син, за да отслаби нейната жертва.

В такъв случай напълно логично бе предположението, че Вера Меровинг би използувала и Фопъл, за да замени бащата, по същия начин, както смяташе, че е заменила сина. Фопъл, демонът на безкрайното празненство по време на обсадата, който фактически започваше все повече да налага своите определения на гостите, да предписва техните общи съновидения. Вероятно единствен Мондауген бе избегнал този диктат, поради странните си навици за наблюдение. И така, слушайки даден откъс (спомен, кошмар, весела история, брътвеж, все едно какво), повидимому произнесен от неговия домакин, Мондауген можеше поне да констатира, че макар събитията да бяха интерпретирани според гледната точка на Фопъл, то човечността лесно би могла да бъде заимствувана от Годолфин.

Една нощ той отново чу Dies Irae или някакво организирано и непознато монотонно пеене да приближава пределите на неговата буферна зона от празни помещения. Чувствувайки се невидим, Мондауген излезе безшумно от своята стая, за да наблюдава и да не бъде видян. Съседът му, възрастен търговец от Милано, наскоро бе рухнал от сърдечна криза, залинял и умрял. Останалите, гуляйджиите, бяха организирали бдение над мъртвия. Тържествено обвиха тялото с взети от леглото му копринени чаршафи: но преди да бъде покрита последната светлина на мъртвата плът, Мондауген хвърли бърз потаен поглед и видя нейната украса от набраздявания и скоро направени свежи белези. Шамбок, макос^[3], магарешки бич… нещо дълго, което можеше да прорязва.

Отнесоха трупа, за да го хвърлят в някой пролом. Вера Меровинг не излезе с тях.

— Значи той все още е в твоята стая? — започна тя.

— По негов избор.

— Той няма избор. Ще го накараш да си тръгне.

— Не, ще трябва ти го накараш да си отиде, госпожице.

— Тогава, ще ме заведеш ли при него? — почти настойчиво.

Херметичният фон на този празен коридор не бе достатъчен за очите й, окръжени от черно, според модата от Фопъловата 1904 година: по-подходяща за тях би била фасадата на палат, някой провинциален площад, крайбрежна улица през зимата — но все пак нещо по-човешко, може би просто по-весело от, например Калахари. Именно неспособността й да обуздае себе си някъде в границите на приемливите крайности, нейните непрекъснати припряно-трескави движения (наподобяващи подскачането, в обратна посока, на топчето по ребрата на рулетката, в търсене на случайно гнездо, но накрая придобиващо и придобило смисъл само и напълно определено като динамично непостоянство, каквото всъщност представляваше тя), раздразниха до такава степен Мондауген, че той я изгледа хладно навъсен, с непоколебимо достойнство каза не, обърна се и я остави там, за да отиде при своите сверики. И двамата знаеха, че той не бе направил нищо съдбоносно.

Вече открил тъжната имитация на един изгубен син, Годолфин изобщо не помисляше за връщане в своята стая. Един от тях бе измамил другия. Старият офицер спеше, придрямваше, говореше. Тъй като Годолфин бе „открил“ Мондауген едва след като тя бе започнала да прилага върху него някаква програма за внушение, относно чиято същност Мондауген би предпочел да не прави догадки, по-късно му бе невъзможно да уточни със сигурност дали Фопъл не бе влизал при него, за да разказва истории от времето, когато е бил кавалерист, преди осемнайсет години.

Преди осемнайсет години всички били в по-добра форма. Показваше колко се били отпуснали бицепсите и бедрата му, пластовете тлъстина по корема. Започваше да оплешивява. Гърдите му наедряваха; дори те му напомняха за пристигането му в Африка тогава. По време на пътуването всички били ваксинирани за чума: корабният лекар забивал огромна спринцовка в мускула на лявата гръд и след около седмица тя се подувала. И както обикновено, когато войниците нямали какво друго да правят, за забавление разкопчавали ризите си и свенливо излагали на показ тези новопридобити женски атрибути.

По-късно, към средата на зимата, слънцето съвсем изрусило косите им и направило кожите им кафяви. Обичайната шега била „Не приближавай до мен, ако не си в униформа, защото мога да те сгреша за негър“. Тази „грешка“ се случвала често. Особено около Ватерберг, припомняше си той, когато преследвали хереросите из храсталаците и пустинята, имало няколко недолюбвани войници — опърничави? хуманисти. Толкова ти дотягат с мърморенето си, че в даден момент започваш да се надяваш… Доколко е било „грешка“ е спорен въпрос, това бе всичко, което имаше предвид той. Според него такива прекалено състрадателни хора не били много по̀ стока от диваците.

Слава Богу, повечето време прекарваш със себеподобни: другари, които до един мислят като теб и не дрънкат врели-некипели, каквото и да правиш. Когато човек иска да създаде впечатление на политически морален, говори за човешкото братство. На бойното поле действително съществува такова братство. Не изпитваш угризения, неудобство. За първи път след двайсет години непрекъснато набиване в главата на чувството за вина, всъщност напълно безсмислена — и от начало до край най-цинично измислена от църквата и причестените миряни, — вина; след двайсет години, просто да не чувствуваш никакъв срам. Преди да я изкормиш или каквото там ще й направиш, да съумееш да запазиш ерекцията си и да наебеш негърката в присъствието на висшестоящия офицер. И преди да ги убиеш, да поговориш с тях, без подмилкване, увъртания или шикалкавене, без да те обливат горещите вълни на смущението…

Усилията на Мондауген да разгадае шифъра, каквито и да бяха те, не успяваха да възпрат сумрака на неопределеността, изпълващ постепенно стаята, докато времето — само по себе си — минаваше. Когато Вайсман дойде и попита може ли да помогне с нещо, Мондауген се намръщи.

— Вън! — изръмжа той.

— Но нали щяхме да си сътрудничим?

— Знам какво те интересува — загадъчно отвърна Мондауген. — Знам какъв „шифър“ търсиш.

— Това е част от служебните ми задължения — изобразявайки невинна селяшка физиономия, Вайсман свали очилата си и с привидна небрежност ги почисти с вратовръзката.

— Кажи й, че тоя номер не е минал и няма да мине — заяви Мондауген.

Лейтенантът скръцна загрижено със зъби.

— Повече не мога да задоволявам прищевките ти — опита да обясни той. — Берлин проявява нетърпение. Не мога безкрайно да се оправдавам.

— Да не би да работя за теб? — изкрещя Мондауген. — По дяволите!

Но това пробуди Годолфин, който започна да припява откъси от сантиментални балади и да призовава своя Евън. Вайсман гледаше стареца с широко отворени очи и щръкнали от устата му два предни зъба.

— Господи! — беззвучно възкликна най-после той, завъртя се кръгом и излезе.

Обаче, когато Мондауген установи първото изчезване на ролка от осцилографа, той прояви достатъчно снизходителност да попита гласно „Изгубена или открадната?“ своето бездействуващо оборудване и един блуждаещ стар морски капитан, преди да хвърли обвинението върху Вайсман.

— Навярно е влязъл, когато съм спал. — Дори и Мондауген нямаше представа кога е станало това. И само ролката ли е взел? Разтърсвайки Годолфин: — Знаете ли кой съм аз, къде сме? — и други елементарни въпроси, които не трябва да задаваме, защото само разкриват колко ни е страх от един предполагаем някой.

Оказа се, че страховете му са напълно основателни. Защото след половин час старецът продължаваше да седи на ръба на леглото и опитваше да завърже приятелство с Мондауген, когото виждаше за първи път. С характерното за Ваймарската република (но неприсъщо нему) чувство за жесток хумор, Мондауген застана до прозореца със стъклописите и попита вечерната степ: нима тъй успешно се изявих като воайор? Докато дните на Обсаденото Пиршество ставаха все по-малко настоящи и все повече отброявани (макар и не от него), той започваше с показателна честота да се пита кой всъщност го е видял. Видял ли го е някой изобщо? Понеже бе страхлив и следователно любител на опасностите, Мондауген се подготвяше за някакво безподобно, прекрасно удоволствие. Това несъзряно блюдо в неговото меню от опасения прие формата на един типично немски въпрос: ако никой не ме е видял, тогава тук ли съм изобщо аз?; и като поднесено след десерта пикантно ястие: ако не съм тук, откъде тогава идват всички тези сънища, ако наистина са сънища?

Дадоха му една прекрасно кобила, Файърлили^[4]: о, как обожаваше това животно! Едва смогваше да удържи подскоците й, преструвките й; тя бе типична жена. Как блестяха на слънцето нейните тъмнокафяви хълбоци, задницата й! Той следеше внимателно дали слугатата-метис редовно я тимари и поддържа чиста. Като че ли за първи път изобщо генералът се обърна пряко към него, когато му направи комплимент за Файърлили.

Обиколи с нея цялата област. От крайбрежната пустиня до Калахари, от Вармбад до португалската граница, той, Файърлили и неговите добри другари Швах и Флайше, препускаха лудо през пясъци, камъни, храсти; прегазваха потоци, които след половин час можеха да се превърнат в широки цял километър пълноводни реки. И винаги, независимо от района, през все по-малобройни групи от чернокожи. Какво преследваха? Кой младежки блян?

Защото им бе трудно да избегнат усещането, че тяхното приключение няма практическа стойност. Идеализъм, обреченост. Сякаш първо мисионерите, след това търговците и миньорите, а напоследък заселниците и буржоазията, всички те са имали възможността да направят нещо, обаче са я провалили, и сега беше ред на армията. Да нахлуят и продължат устремно навътре в този отдалечен на два тропика глупав клин немска земя, без никаква друга причина, освен да предоставят на военния набор еднакво време с Бог, Мамон^[5], Фрейр^[6]. Определено не и поради обичайните войнишки причини — колкото и да бяха млади, те разбираха това. Почти нищо за плячкосване; а що се отнася до славата, какво толкова особено има в това да биеш със сопи, да мушкаш с щик и бесиш нещо, което не оказва съпротива? От самото начало представлението бе ужасно неравностойно: хереросите просто не бяха противниците, които един млад войник очаква. Той се чувствуваше измамен от изобразявания по плакатите армейски живот. Само едно жалко малцинство от негрите бяха въоръжени и съвсем незначителна част от тях имаха изправни пушки или амуниции. Армията разполагаше с оръдия „Максим“ и „Круп“ и малки гаубици. Много често изобщо не виждаха негрите, преди да ги избият; просто заемаха позиция на разстояние от някое хълмче и обстрелваха селото, после отиваха да довършат недоубитите.

Венците го боляха, чувствуваше умора и може би спеше повече от нормалното, независимо какво бе прието за нормално. Но в даден момент това премина в пожълтяла кожа, гладки морави пришки по краката, силна жажда; а дъхът му го отвращаваше. В един от своите периоди на просветление, Годолфин диагностицира състоянието му като скорбут, причинен просто от лоша (всъщност, почти никаква) храна: от началото на обсадата бе отслабнал с десет килограма.

— Имаш нужда от пресни зеленчуци — раздразнено го осведоми морският вълк. — Сигурно ще открием нещо в килера.

— Не. За Бога, не излизай от стаята — несвързано забълнува Мондауген. — Из тези коридорчета обикалят хиени и чакали.

— Опитай да лежиш спокойно — посъветва го Годолфин. — Аз ще намеря начин сам да оправя тази работа. Няма да се бавя.

Мондауген скочи от леглото, но отпуснатите мускули му изневериха. Пъргавият Годолфин изчезна, вратата хлопна. Мондауген усети, че плаче, за първи път, откакто чу с подробности за Версайския договор^[7].

Ще го изстискат, помисли той; ще галят костите му с лапите си, ще дъвчат прекрасната му бяла коса.

Бащата на Мондауген бе умрял не много отдавна и смъртта му някак бе свързана с Килското въстание^[8]. Фактът, че в този момент синът мислеше за него, вероятно показваше, че Годолфин не е бил единственият „споходен“ в стаята. Докато във и около тяхната, както се предполагаше, изолирана кула, празненството дегенерираше във фантасмагория и придобиваше неясни измерения, върху стената на нощта все по-често и с нарастваща яснота се появяваше един траен образ: Евън Годолфин, когото Мондауген никога не бе виждал, като изключим съмнителната флуоресценция на нежеланата от него носталгия, носталгия, наложена му от нещо, което той започваше да приема за коалиция.

Скоро тежки стъпки наближиха подстъпите към неговата опитна станция. Твърде тежки, за да бъдат на Годолфин, реши Мондауген. Той още веднъж ловко отри венци в чаршафите, отпусна своето тяло и му позволи да падне от леглото, да се изтърколи под него, прикрит от атлазената завивка, и да навлезе в прохладния, прашен свят на бурлескните шеги и множеството подвластни на случайността нещастно влюбени, съществуващи в този истински живот. Направи малка дупчица в покривалото и надзърна: погледът му попадна право върху високото огледало, което заемаше приблизително една трета от кръглата стая. Някой завъртя топката на бравата и отвори вратата. В стаята пристъпи на пръсти Вайсман (в бяла рокля до коленете, набрана на шията, корсажа и ръкавите, по модата от 1904 година), пресече обхвата на огледалото и отново изчезна, близо до оборудването за запис на сверики. Неочаквано от високоговорителите гръмна утринен хор, отначало хаотичен, но постепенно преминаващ в дълбок, плътен мадригал за три или четири гласа. Към тях натрапникът Вайсман — застанал извън зрителното поле на Мондауген, — добави още един и с миньорен фалцет запя в чарлстонов такт:

Сега, когато настъпва здрачът,

Ти спри своето въртене, Земя;

Кукувицата в часовника има ларингит,

И не може да ни каже коя нощ е сега.

 

Никой сред другите танцьори

Не знае отговорите,

Само ти, аз, нощта

И един малък черен шамбок…

Когато Вайсман се върна в обхвата на огледалото, той държеше още една ролка от осцилографа. Мондауген лежеше сред прашинките, прекалено изтощен и безсилен, за да извика стой, крадец. Лейтенантът травестит бе причесал коса на път по средата и нанесъл обилен грим по миглите си, които опираха в стъклата на очилата и оставяха успоредни следи, така че всяко око гледаше от собствения си затворнически прозорец. Когато минаваше край леглото, Вайсман (поне тъй допусна Мондауген) отправи лукава усмивка встрани към оставения върху покривката отпечатък от доскоро лежалото там измъчено от скорбута тяло. После изчезна. Скоро след това ретините на Мондауген прекъснаха за известно време възприемането на светлината. Или, най-вероятно, започнаха да избягват светлината; или това или страната наречена „Под-Леглото“ бе дори още по-чудновата, отколкото се бе появявала в сънищата на неврастеничните деца.

Със същия успех човек може да бъде и каменоделец. Мисълта стига бавно до твоето съзнание, но заключението е категорично: ти в никакъв случай не си убиец. Сладостното усещане за неприкосновеност, възхитителната отпадналост, с която започваш изтреблението, рано или късно бива заменена с едно много странно — не вълнение, защото част от него очевидно представлява липсата на онова, което обикновено наричаме „емоция“ — „функционално споразумение“ би било по-точно казано; действено съгласие.

Първото запомнено от него ясно внушение за това възникна един ден, по време на прехода от Вармбад до Китмансхуп. Неговата военна част прехвърляше партиди хотентотски пленници, по някаква причина, която несъмнено имаше смисъл за висшестоящите инстанции. Разстоянието бе 225 километра, обикновено го изминаваха за седмица или десет дни и този наряд никому не бе особено приятен. Много пленници умираха по пътя, а това означаваше, че трябваше да спреш целия керван, да намериш сержанта с ключовете, който, изглежда, винаги бе три-четири километра по-назад, излегнат под някое жирафово дърво, солидно пийнал или мъртво пиян, после да се върнеш обратно, да отключиш обръча около шията на умрелия; понякога да пренаредиш колоната така, че допълнителната тежест на веригата да бъде разпределена по-равномерно. Не толкова за да ги улесниш, а просто за не изтощаваш повече негри, отколкото е необходимо.

Денят бе прекрасен, декемврийски и горещ, някъде една птица бе обезумяла от сезона. Файърлили, под него, като че ли бе възбудена сексуално, извиваше се и лудуваше покрай колоната, покриваше разстояние от десет километра, докато затворниците едва изминаваха два. Отстрани това винаги изглеждаше средновековно — веригата бе увиснала като въже между обръчите на шиите им, тежестта непрекъснато ги придърпваше към земята, и тази сила можеше да бъде преодоляна само докато биваха в състояние да движат краката си. Зад тях идваха армейски волски коли, карани от предани метиси риобод. Колко хора могат да разберат приликата, която той виждаше? В църквата на неговото село в пфалцграфството имаше фреска, изобразяваща Танц на смъртта, воден от доста гъвкава и женствена Смърт с черно наметало и черна коса, следвана от всички слоеве на обществото, от принца до селянина. А тяхната африканска процесия съвсем не бе толкова изискана: можеха да се похвалят само с една хомогенна колона от страдащи негри и пиян сержант с маузер и широкопола шапка. И все пак, тази близост, която повечето от тях споделяха, бе достатъчна, за да придаде церемониална атмосфера на неприятното задължение.

Не бе изминал и час, откакто пътуваха, когато един от негрите започна да се оплаква от болки в краката. Каза, че кървят. Надзирателят приближи с Файърлили и погледна: наистина кървяха. Кръвта не успяваше да попие в пясъка, защото стъпките на следващия затворник я засипваха. Скоро същият затворник изропта, че пясъкът прониква в раните и му е трудно да ходи, поради болката. Несъмнено това бе вярно. Бе му заповядано да млъкне или ще бъде наказан с лишаване от вода, когато разседлаят за обедна почивка. Опитът на войниците от предишните конвои доказваше, че ако бъде позволено на един туземец да се оплаква, скоро и другите го последват с хленчове и това някак забавя всички. Те не желаеха да пеят, нито да тананикат, което, навярно, би било поносимо. Но стоновете и необузданата врява сякаш стигаха чак до Бога и това бе ужасно. От практически съображения тишината бе задължителна и налагана силом.

Обаче този хотентот не желаеше да мълчи. Той не залиташе, а само накуцваше леко. Но роптаеше повече и от най-капризния пехотинец. Младият кавалерист изви към него сладострастно подскачащата Файърлили и го плесна два пъти с шамбока. Използувайки както трябва шамбока от кожа на носорог, настаненият високо на гърба на коня ездач може да укроти един негър много по-бързо и по-лесно, отколкото ако го застреля. Но това не подействува на въпросния негър. Флайше видя какво става и подкара своя черен кон откъм другата страна. Заедно двамата кавалеристи нашибаха с шамбоците си хотентота по бедрата и задника, принуждавайки го да подскача в странен танц. Нужен бе определен талант, за да накараш затворника да танцува така, без да забавя останалите от колоната, защото всички те бяха оковани в една верига. Справяха се доста добре, докато, поради някакво глупаво, неточно преценено движение на Флайше, шамбокът му се заплете във веригата и той бе издърпан долу от коня, в краката на пленниците.

Те имат бързи рефлекси, като животни са. Още преди другият кавалерист да схване нещо, негърът, когото бяха нашибали, скочи върху Флайше и опита да увие своята част от веригата около шията му. Останалите от колоната, осъзнавайки сякаш телепатично какво бе станало — и очаквайки убийство, — бяха спрели.

Флайше успя да се претърколи. Двамата взеха ключа от сержанта, откопчаха техния хотентот от веригата и го изведоха встрани от колоната. След като Флайше си направи задължителното забавление с шамбока върху гениталиите на негъра, те го биха до смърт с прикладите и захвърлиха онова, което бе останало от него, зад една скала, на лешоядите и мухите.

Но докато го умъртвяваха — по-късно и Флайше потвърди, че също е усетил нещо подобно, — той за първи път бе обхванат от някакво странно успокоение, може би твърде близко до онова, което вероятно бе обзело предаващия Богу дух негър. Обикновено най-многото, което чувстваш, е раздразнение, подобно на изпитваното към някое прекаляващо с бръмченето около теб насекомо. Трябва да прекъснеш живота му, и физическото усилие, очевидността на действието, мисълта, че това насекомо, както изглежда, е само едно от безкрайното множество, че убиването му няма да реши въпроса, няма да те освободи от наложителността да убиваш още насекоми утре, вдругиден и тъй нататък, и тъй нататък… тази безполезност те дразни и към всяко свое отделно действие прибавяш нещо от свирепостта на военната скука, а тя, както знае всеки кавалерист, е наистина много голяма.

Този път не беше така. Нещата сякаш изведнъж се наместиха в някаква структура: страховито космично примигване в празното ясно небе, и всяка песъчинка, всеки кактусов бодил, всяко перо на кръжащия над тях лешояд, всяка невидима молекула горещ въздух, изглежда започнаха едва доловимо движение, тъй че скоро той и негърът, и той и всеки следващ черен, когото занапред щеше да убива, бяха подредени в равномерен строй, придобиха определена симетричност, заеха пози, наподобяващи танцовите. Това най-после означаваше нещо друго: по-различно от плаката за вербуване на войници, от фреската в църквата и от вече избитите туземци — спящи и стопени вкупом с негасена вар в техните колиби, подхвърляни във въздуха и нанизвани на щиковете бебета, момичета, към които приближаваш с изваден и готов орган, очите им замъглени от предчувстваното удоволствие или може би просто от очакваните още пет минути живот, само за да бъдат първо простреляни в главите и по-нататък изнасилени, естествено след като в последния момент им е било дадено да разберат какво ще им се случи, — по-различно от официалния език в заповедите и указанията на фон Трота, по-различно от смисъла на службата и възхитителното безсилно премаляване, съпровождащи изпълнението на военната заповед, прецедена като пролетен дъжд през безбройните инстанции, докато стигне до теб; по-различно от колониалната политика, международните измами, надеждата за издигане в армията или обогатяване чрез нея.

Това имаше отношение само към унищожителя, унищожения и обединяващото ги действие, и бе неповторимо като изживяване. На връщане от Ватерберг, с фон Трота и неговия щаб, те попаднаха на една старица, която изравяше див лук край пътя. Кавалеристът Кьониг слезе от коня и я застреля: но преди да натисне спусъка, той опря дулото в нейното чело и каза:

— Ще те убия.

— Благодаря ви — отвърна тя, вдигайки поглед.

По-късно, привечер, имаше едно шестнайсет-седемнайсет годишно момиче хереро, за целия взвод; и ездачът на Файърлили бе последен. След като я облада, той изглежда бе изпитал моментно колебание между сабята и щика. Тогава момичето наистина се усмихна; посочи двете и започна да извива лениво бедра в праха. Той използува и двете.

Когато, преодолявайки по някакъв начин земното притегляне, той отново се озова върху леглото, Хедвиг Фогълсанг току-що влизаше в стаята, яхнала един бонделсварт, който пълзеше на четири крака. Тя бе само по черно трико и с разпусната дълга коса.

— Добър вечер, бедни ми Курт. — Хедвиг продължи да язди негъра чак до леглото и слезе от него. — Можеш да си вървиш, Файърлили. Казвам му Файърлили, защото кожата му е тъмнокафява — с усмивка поясни тя на Мондауген.

Мондауген понечи да я поздрави, но бе твърде изнемощял, за да говори. Хедвиг събличаше трикото.

— Сложих грим само на очите си — поясни тя с порочен шепот. — Когато се целуваме, устните ми ще почервенеят от твоята кръв.

Той направи опит да откликне, но скорбутът го бе отслабил. Нямаше представа колко продължи всичко това. Изглежда с дни. Светлината в стаята периодично се променяше, Хедвиг сякаш бе навсякъде едновременно в този черен атлазен кръг, до който бе ограничен светът: или бе неуморима или Мондауген бе изгубил напълно чувството за време. Двамата като ли бяха навити на пашкул от руса коса и повсеместни сухи целувки: три-четири пъти тя май бе довеждала една млада негърка да й помага.

— Къде е Годолфин? — извика Мондауген.

— Той е неин.

— О, Господи!…

Понякога безсилен, друг път, въпреки изтощението си, възбуден, Мондауген лежеше безпристрастен и нейните ласки не му доставяха удоволствие, нито пък го вълнуваше мнението й относно мъжествеността му. Най-после Хедвиг изпадна в отчаяние. Мондауген знаеше какво бе очаквала тя.

— Ти ме мразиш — с престорено потреперващи устни в привидно вибрато.

— Но аз трябва да се възстановя от болестта.

През прозореца влезе Вайсман, — сресан на бретон, по официална копринена пижама, обсипани с фалшиви диаманти лачени бални обувки, гримирани в черно очи и устни, — за да открадне още една ролка от осцилографа. Високоговорителят задърдори срещу него, сякаш бе ядосан.

По-късно на вратата се появи Фопъл с Вера Меровинг, хвана я за ръка и запя в игрива валсова мелодия:

Знам какво искаш,

Принцесо на кокетките:

Извращения, фантазии и тайни амулети.

Ако искаш повече да не видиш изгрева,

Опитай само да продължиш

 

По-далеч от там, докъдето си стигнала.

Седемнайсет години — жестока възраст,

И все пак на четиридесет и две,

Дори огньовете на чистилището

Не пламтят по-буйно от теб.

 

Тъй че, зарежи го и хвани моята ръка,

Нека мъртвите да погребат своите мъртви;

И отново през онази скрита врата,

Още веднъж браво за 1904 година; аз съм

Един влюбен африканер от

Немска Югозападна Африка.

След демобилизацията, някои от останалите в Африка отидоха на запад да работят в мини, като тази в Хан, други купуваха и започваха да обработват земя там, където фермерството вървеше добре. Той не можеше да си намери място. Ако три години човек е правил това, което той бе правил, не може да свие гнездо, поне не толкова бързо. И той тръгна към крайбрежието.

Още в момента, когато пристигаш там, брегът започваше да поглъща времето, също тъй, както студения език на едно южноантарктическо течение изблизваше неговия ронлив пясък. Брегът не предлагаше нищо: почвата му беше безплодна, от морето нахлуваха солени и охладени от голямото Бенгелско течение ветрове и изсушаваха всичко, което опитваше да расте. Водеше се непрекъсната битка между мъглата, която искаше да те замрази до мозъка на костите, и слънцето: след като стопеше мъглата, то връхлиташе върху теб. Над Швакопмунд слънцето често сякаш изпълваше цялото небе, толкова пречупена от морската мъгла бе неговата светлина. Блестящо сиво с жълти оттенъци, което силно дразнеше очите. Скоро разбираш, че за да се предпазиш от небето, трябва да носиш тъмни очила. Ако останеш достатъчно дълго, започваш да чувствуваш, че е почти оскърбление там изобщо да живеят хора. Небето бе прекалено голямо, крайбрежните селища под него твърде жалки. Пристанището на Швакопмунд бавно, неотстъпно се запълваше с пясък, следобедното слънце загадъчно покосяваше хората, конете полудяваха и изчезваха някъде в лепкавата крайбрежна тиня. Това бе един жесток бряг и оцеляването, за бели и черни, бе в много по-малка степен въпрос на избор, отколкото където и да е другаде в Територията.

Първата му мисъл бе, че е измамен: нямаше да бъде като в армията. Нещо се бе променило. Черните, а и животът им, имаха дори още по-малко значение и стойност. Не приемаш присъствието им по същия начин, както преди. Целите бяха други, може би просто това бе всичко. Пристанището трябваше да бъде направено по-дълбоко; да бъдат построени железопътни линии към вътрешността, чието оцеляване зависеше от процъфтяването на пристанищата. След като узакониха своето присъствие в Територията, заселниците вече бяха задължени да подобрят това, което бяха завзели.

Имаше и някои компенсации, но те не можеха да се сравняват с предлаганите от армейския живот удобства. Като надзирател получаваш къща и право на първи оглед на момичетата, които идваха от полупустинните райони, за да се предадат. Линдекуист, приемникът на фон Трота, бе отменил заповедта за унищожение и разгласил на всички избягали туземци да се завърнат, обещавайки им, че никому няма да бъде причинено зло. Така излизаше по-евтино, отколкото да изпраща наказателни експедиции и да ги затваря. Тъй като в степта черните гладуваха, гаранцията за снизхождение включваше и обещание за храна. Първо им даваха да ядат, а след това ги арестуваха и разпращаха по мините, на брега или в областта Камерунс^[9]. Катуните им, съпровождани от военна охрана, пристигаха почти ежедневно от вътрешността на страната. Обикновено сутрин той отиваше в приемния пункт и помагаше при разпределянето. Хотентотите бяха предимно жени. Сред малкото херероси, които пристигаха, съотношението, естествено, бе общо взето по равностойно.

Да попаднеш в тази пепелива и просмукана от хищното море равнина, след три последователни години истински охолен живот на юг, за това навярно бе нужна свръхестествена издръжливост: по необходимост подкрепяна от илюзии. Дори китовете не сполучваха да плават безнаказано край този бряг: докато правиш разходка по мястото, изпълняващо предназначението на крайбрежна улица, можеш да видиш някое от тези загниващи същества, обезцветено, накацано от хранещи се чайки, които с настъпването на нощта биваха сменявани при гигантския леш от глутница хиени. А няколко дни по-късно там оставаха само сводовете на огромните челюсти и добре изчистената, архитектурна плетеница от кокали, впоследствие придобиваща, под въздействието на слънцето и мъглата, кремавия цвят на фалшива слонова кост.

Голите островчета край Людерицбухт представляваха естествени концлагери. Докато обикаляш вечер сред сгушените тела и раздаваш одеяла, храна и от време на време целувки от шамбока, чувствуваш се като баща, какъвто колониалната политика изисква от теб да бъдеш, когато втълпява доктрината за Vaterliche Zuchtigung, бащинско наказание — неотчуждаемо право на белия. Телата им, тъй ужасяващо кльощави и проблясващи при движението на облаците, лежаха скупчени, за да запазят последната останала им топлинка. Тук-там сред мъглата храбро съскаха факли от снопове тръстика, напоени с китова мас. В такива нощи сподавена тишина завладяваше острова: гъстите мъгли заглушаваха оплакванията или виковете на болка от рани или схващания. Шумеше единствено приливът, който блъскаше странично брега, лепкав, ехтящ; оттегляше се обратно в морето, яростно солен и пенлив и оставяше бяла покривка върху незавзетия от него пясък. И само изрядко над безсмисления ритъм, през тесния пролив, над целия огромен африкански континент, отекваше протяжен звук, от който мъглата ставаше още по-студена, нощта по-тъмна, Атлантическият океан по-застрашителен: ако бе издаден от човек, можеше да бъде определен като кикот, но той не бе човешки. Бе продукт на проникналите във вече затлачената и неудържимо напираща кръв непознати секреции, които сгърчваха в спазми нервните възли, изпращаха в нощното зрително поле заплашителни сиви привидения, предизвикваха сърбеж във всяка фибра, объркване и всеобщо чувство за заблуда, преодолими само с помощта на тези отвратителни пристъпи, на мазните вретеновидни въздушни експлозии дълбоко в гърлото, причиняващи хиперемия на небцето, изпълващи ноздрите, отслабващи бодежите под челюстта и по централната линия на черепа: това бе воят на кафявата хиена, наричана крайбрежен вълк, бродеща из брега сама или в компания, в търсене на стриди, раци, умрели чайки, каквато и да е плът, стига да е неподвижна.

И така, докато вървиш сред тях, принуден си да ги възприемаш като множество, като сбор. От статистиката знаеш, че на ден умират от дванайсет до петнайсет души, но в края на краищата не можеш дори да се запиташ кои точно дванайсет до петнайсет: в мрака разликата между тях е само в ръста им, ето защо ти е по-лесно да не се измъчваш от угризения, както някога. Но всеки път, когато кафявата хиена надава вой през водата, докато в същия момент ти може би приклякаш, за да огледаш някоя пропусната при първото пресяване бъдеща наложница, единствено потискането на спомените за току-що отминалите три години те възпира да си зададеш въпроса дали звярът не очаква именно това момиче.

Едно от многото разкошества, за които той, — в качеството си на получаващ държавна заплата цивилен надзирател, — трябваше да забрави, бе луксът да ги възприемаш като отделни индивиди. Това важеше дори и за наложниците; можеш да имаш половин дузина, някои просто за домакинска работа, други за сексуални забавления, а и съжителството на семейни начала също бе станало масова практика. Те не бяха ничия изключителна собственост, освен на висшите офицери. За низшите офицерски чинове, сержантите, редниците и отговорниците на бригади като него, жените биваха разпределяни от общия жив фонд, настанен в оградения с бодлива тел двор до квартирите на неженените офицери.

Ако става дума за простите земни блага, доста спорно бе кои от жените се намираха в по-благоприятно положение; момичетата за удоволствие в опасания с бодлива тел двор или работничките, затворени в един заграден отвсякъде с тръни обширен участък край брега. Налагаше се преди всичко да разчитат на женска работна сила, просто защото по очевидни причини имаше сериозен недостиг на мъже. Жените бяха полезни за много работи. Те можеха да бъдат запрягани в тежките коли за превозване на изгребаните от дъното на пристанището наноси; или да пренасят релси за железния път, който прокарваха през пустинята Намиб към Китмансхуп. Естествено, тази посока му напомняше за времето, когато помагаше при ескортирането на черните дотам. Той често изпадаше в мечтателен унес под обвитото с мараня слънце, припомняше си водни ями, пълни догоре с черни трупове, ушите, ноздрите и устите им разкрасени в зелено, бяло и черно от преливащите във всички цветове на дъгата мухи и потомството им; човешки клади, чиито пламъци се извиваха високо, сякаш чак до Южния Кръст; крехкостта на костите, разпорените кореми, внезапно натежалите съвсем слабички деца. Но тук нямаше подобни гледки: те бяха организирани, принудени да действуват групово — не надзираваш окована върволица, а дълга двойна колона от жени, носещи релси с прикрепени към тях железни скоби; гътнеше ли се някоя жена, това просто означаваше частично увеличаване на изразходваните от отделния носач усилия, а не объркването и парализата, които при някогашните оковани кервани настъпваха с всяко падане на човек. Доколкото помнеше, само веднъж тук се бе случило нещо подобно и то може би защото мъглата и студът предишната седмица бяха по-неприятни от обикновено, и техните бедрени ябълки и стави сигурно бяха възпалени — този ден го болеше вратът, с мъка го извиваше, за да оглежда какво става наоколо, — но внезапно прозвуча стон и той видя, че една от жените бе оплела крака, паднала и повлякла долу цялата колона. Сърцето му затуптя ускорено, океанският вятър се изпълни с благоухания; това бе частица от миналото, сякаш разкрита от разсейването на мъглата. Отиде при жената, констатира, че падналата релса бе счупила крака й, издърпа я, без да си прави труда да вдига релсата, изтърколи я надолу по дигата и я остави да умира. Помисли, че това му бе донесло облекчение; временно бе отвлякло вниманието му от носталгията, която на този бряг бе разновидност на унинието.

Но ако физическият труд смазваше разпределените в тръненото заграждение, сексуалната работа също тъй лесно изтощаваше живеещите сред бодливата стоманена тел. Някои от военните бяха пристигнали в Африка с доста ексцентрични идеи. Един сержант, заемащ твърде ниско място в йерархията, за да му се полага младо момче (които бяха рядкост), бе намерил изход от положението като използуваше момиченца в предюношеска възраст с ненапъпили още гърди — обръсваше главите им и ги държеше голи, с изключение на сбръчканите военни гамаши. Друг караше партньорките си да лежат неподвижно, като трупове; всякакъв сексуален отзив, рязко поемане на дъх или неволно потрепване, биваше наказвано с елегантен, украсен със скъпоценни камъни шамбок, изработен по поръчка в Берлин. Тъй че, ако жените се замисляха изобщо за своето положение, нямаше много голям избор между тръните и стоманата.

Сигурно щеше да бъде доволен от този нов групов живот и да направи кариера в строителството, ако не бе една от неговите наложници, съвсем младичката херероска Сара. Тя концентрира във фокус недоволството му; навярно дори стана една от причините, поради които той заряза всичко и пое към вътрешността на страната, в опит да си възвърне донякъде изобилието и лукса, изчезнали (както с безпокойство предполагаше) заедно с фон Трота.

За първи път я видя на два километра навътре в Атлантическия океан, на вълнолома, който строяха от гладки тъмни камъни, носени дотам на ръце от жените. Вълноломът бе проточен навътре, полузалят от водата, и бавно, мъчително напредваше, като пълзящо в морето пипало. Този ден небето бе оловносиво и над западния хоризонт още от сутринта бе надвиснал голям черен облак. Първо видя очите й, склерите им отразяваха нещо от бавното вълнение на морето; после гърба й, нашарен с мънистата на стари белези от шамбок. Вероятно най-обикновена похот го бе накарала да отиде при нея, да й направи знак да остави камъка, който бе започнала да вдига: надраска бележка за нейния надзирател, подаде й я. „Занеси му я, или…“ — предупреди я той и шамбокът му със свистене проряза соления вятър. Преди изобщо не се бе налагало да ги предупреждаваш или заплашваш: навярно поради същото това „действено съгласие“, те винаги предаваха записките, дори когато знаеха, че бележката, по всяка вероятност, може да означава смъртна присъда.

Тя погледна листчето, после него. Облаци пробягваха по тези очи; той никога нямаше да разбере дали бяха отразени или препратени. Солена вода плискаше в краката им, лешояди кръжаха в небето. Зад гърбовете им се простираше вълноломът, отправен към земята и сигурността; но би била нужна само една дума; каквато и да е, най-незначителната, за да внуши и на двамата перверзната идея, че техният път е в обратната посока, по невидимия, още непостроен вълнолом; сякаш морето бе улица за тях, както е било и за нашия Спасител.

Ето още една, подобна на затиснатата от релсата жена, още един откъс от онези военни времена. Той бе уверен, че не желае да споделя с никого това момиче; отново усещаше удоволствието от вземането на решение, чиито последствия, дори и най-ужасните, би могъл да пренебрегне.

Попита я за името, тя отговори Сара, без да сваля очи от него. Внезапен и студен като Антарктика порив на вятъра пръсна вода върху тях, измокри ги и продължи на север, обаче щеше да утихне без даже да види устието на Конго или Гвинейския залив. Тя потрепери. Ръката му, очевидно по рефлекс, понечи да я докосне, но тя я избегна и се наведе, за да вдигне камъка. Той я потупа леко по гърба с шамбока и мигът, каквото и да бе означавал, премина.

Онази нощ тя не дойде. Сутринта той я намери на вълнолома, принуди я да коленичи, стъпи с ботуша върху тила й, натисна главата й под водата и я държа така, докато чувството за време не му подсказа, че трябва да я пусне, за да може тя да поеме дъх. Тогава забеляза колко дълги и гъвкави са бедрата й, колко ясно бяха очертани мускулите на хълбоците й под кожата, определено блестяща, но фино набраздена от стрии, поради дългото гладуване в степта. Същия ден той я бичуваше по всякакъв повод. Привечер написа нова бележка, подаде й я. „Имаш на разположение един час.“ Тя го наблюдаваше и в нейното поведение изобщо не се забелязваше нищо животинско, което му бе правило впечатление при другите негърки. Само очите отразяваха червеното слънце и белите валма на мъглата, която бе започнала да приижда от морето.

Той не вечеря. Чакаше сам в къщата до заграждението с бодлива тел, заслушан в пияниците, които подбираха жени за през нощта. Краката му не го държаха, навярно бе изстинал. Часът отмина; тя не дойде. Излезе без връхна дреха под ниските облаци и тръгна към нейния ограден с тръни участък. Тъмнината бе непрогледна. Мокри пориви на вятъра шибаха бузите му, той се препъваше. Когато стигна до тръненото заграждение, взе една факла и тръгна да я търси. Вероятно са го помислили за луд, а може би наистина бе луд. Не знаеше колко дълго я бе търсил. Не успя да я открие. Всички те изглеждаха еднакви.

На другата сутрин тя се появи както обикновено. Той избра две силни жени, притисна я по гръб върху една скала и, докато те я държаха, първо я нашиба с шамбока, после я облада. Тя лежеше вцепенена; а когато всичко свърши, той с учудване констатира, че в даден момент жените, като добродушни гувернантки, я бяха пуснали и отишли да вършат своята утринна работа.

И онази нощ, много след неговото завръщане, тя дойде в къщата му и се пъхна в леглото до него. Женско своенравие! Тя бе негова.

Обаче, колко дълго би могъл да я има само за себе си? През деня я оковаваше за леглото, а нощем, за да не възбуди подозрение, продължаваше да ползва общия женски фонд. Сара навярно би могла да готви, чисти, да го утешава, да бъде най-близкото нещо до една съпруга, което той изобщо бе имал. Но на този мъглив, влажен и безплоден бряг нямаше собственици, нищо не бе притежавано. Общността би могла да бъде единственият възможен отговор на това упорство на Неодушевеното. Много скоро неговият съсед педерастът я откри и бе възхитен. Той поиска Сара; бе му отговорено с лъжата, че тя е дошла от общия женски фонд и че педерастът трябва да чака реда си. Но това можеше да им донесе само известно отлагане. Съседът посетил къщата му веднъж през деня, намерил Сара окована и безпомощна, насилил я по типичния за него начин и после, като грижлив сержант, решил да сподели този късмет с целия взвод. Между обеда и вечерта, докато блясъкът на мъглата обикаляше из небето, те демонстрирали върху нея неестествен набор от сексуални предпочитания, горката Сара, „негова“ само по начин, който този ужасен бряг никога не би могъл да търпи.

Той се върна у дома и я завари с разлигавена уста, очите й пресушени завинаги от всякакви атмосферни състояния. Без да разсъждава, вероятно без да съобрази какво е станало, той отключи веригите, но тя се изтръгна от прегръдката му като пружина, — събирала допълнителната енергия, която онзи весел и задружен взвод бе изразходвал в своите забавления, — и избяга. Такава я видя той, жива, за последен път.

На другия ден вълните изхвърлиха тялото й на брега. Сара бе намерила смъртта си в едно море, от което те изглежда никога нямаше да сполучат да укротят дори и най-малката частица. Чакали бяха изгризали гърдите й. Изглежда едва тогава най-после, от пристигането му преди векове с военнотранспортния кораб „Хабихт“^[10], нещо бе доведено докрай, нещо свързано с предпочитанията на сержанта-педераст относно жените или с отдавнашната ваксинация против чумата само като яснота и непосредственост. Ако бе притча (макар и твърде съмнително като предположение), тя вероятно онагледяваше усилването на страстта или еволюцията на удовлетворението в посока, за която му бе неприятно да размишлява. Ако някога отново го споходеше друг такъв сезон като Големия Бунт, опасението му бе, че въпросният сезон изобщо нямаше да протече в същата, засягаща единствено него, произволна поредица от авантюристично-романтични действия, които да помни и чества на стари години, в най-добрия случай с яд и носталгия; а по-скоро щеше да се развие с логика, смразяваща успокоителната поквара на сърцето, заменяща способността със стил, преднамерения заговор с политическо Богоявление (тъй неподражаемо африканско); и с настъпването на този сезон, Сара, шамбока, танците на смъртта по пътя между Вармбад и Китмансхуп, опнатите хълбоци на Файърлили, трупът на един негър, побит на бодлива акация сред придошлата от внезапния дъжд река, тоест най-любимите платна в картинната галерия на душата му, щяха да бъдат заменени с отблъскващото, абстрактно и според него напълно безсмислено обесване, на което сега обърна гръб, ала което щеше да го съпровожда в отстъплението му, чак докато стигнеше до Другата Стена, инженерният проект за един свят, комуто, осъзнаваше той със сковаващ го цинизъм, вече нищо не би могло да попречи да стане действителност, свят, за чиято дълбока безнадеждност той, ползвайки се от предимството да прави оценка осемнайсет години по-късно, дори не би могъл да намери съответствуващи притчи, но проект, чиито първи несръчни скици, както предполагаше, са били начертани в годината след смъртта на Жакоб Маренго^[11] на онзи ужасен морски бряг, където всяка сутрин безброй еднакви мъртви женски тела буквално застилаха плажа между Людерицбухт и гробището, струпване, изглеждащо не по-реално от водораслите, разпръснати на фона на болезнено жълтия пясък; където отлитането на душата по-скоро можеше да бъде оприличено на масова миграция от един остров (захлупен с ниски облаци и наподобяващ закотвен кораб-затвор) през развълнуваната шир на неизменно ветровития Атлантик, към естественото обединение с невъобразимата грамада на техния континент; където железопътната линия все още водеше към един Китмансхуп, изобщо немислим като част от Царството на Смъртта в никоя възможна иконология; и в заключение където човечеството бе деградирало, поради необходимост отнасяща се, както в своите по-налудничави моменти той почти би могъл да повярва, само за Немска Югозападна Африка (всъщност, знаеше, че не е така), и поради едно противопоставяне, което нечии млади съвременници, Бог да им е на помощ, тепърва щяха да осъществят, човечеството бе деградирало до някакъв раздразнителен, нервен, сприхав и вечно неадекватен, ала нерушим Народен Фронт срещу привидно неполитически и определено незначителни врагове, обречени да бъдат с него до гроба му: безформеното слънце, чуждият като лунната Антарктика бряг, затворените сред бодлива тел безпокойни наложници, солените мъгли, лугавата земя, Бенгелското течение, което до безкрай щеше да затлачва с пясък дъното на пристанището, пасивността на скалите, тленността на плътта, структурната неустойчивост на тръните; нечутият хленч на умираща жена; ужасяващият, но неизбежен кикот на хиената в мъглата.