Томас Пинчън
V. (66)

ІІІ

Два дни по-късно Мистрал отиде в пансиона и завари там мъртво пияния Бени проснат диагонално върху леглото. Следобедното слънце осветяваше ивица от подпухналото бледо лице и открояваше пределно отчетливо всяко отделно косъмче от едноседмичната му четина. От зяпналата му уста течеше слюнка. Профейн хъркаше и, както изглежда, бе доволен от себе си.

Мистрал допря тилната страна на ръката си в челото на Профейн: нямаше температура. Треската бе преминала. Но къде беше Стенсъл? Още докато си задаваше този въпрос, Мистрал видя бележката. Която имаше формата на кубистична нощна пеперуда, кацнала завинаги върху солидното бирено шкембенце на Профейн.

Корабният шлосер Акуилина^[1] разполага със сведения за мадам Виола, хипнотизаторка и гадателка на сънища, която в 1944 година била за кратко във Валета. Стъкленото око е заминало с нея. Момичето, към което ме насочи антикварят Касар, ме излъга. V. е използвала окото като помагало в хипнотичните сеанси. Отпътувала е за Стокхолм. Накъдето се отправя и Стенсъл. Това, все пак, е приемливо като идея, загатната от разръфания край на поредната нишка. С Профейн можете да се разпореждате както сметнете за добре. Стенсъл повече няма нужда от никого от вас. Sahha.

Мистрал огледа стаята, търсеше нещо за пиене. Профейн бе излочил всичко.

— Свиня.

— Кой това? — попита събудилият се Профейн.

Мистрал му прочете бележката. Профейн се изтърколи от леглото и запълзя към прозореца.

— Какъв ден сме днес? — А след малко: — И Паола ли е заминала?

— Снощи.

— Заряза ме. Добре де. А как ще се разпоредите с мен?

— Като начало ще ти дам назаем петарка.

— Назаем ли! — гръмогласно си изсмя Профейн. — Явно изобщо не ме познавате.

— Ще се върна — увери го Мистрал.

Вечерта Профейн се избръсна, изкъпа, облече велуреното сако, обу джинсите ливайс, нахлупи широкопола каубойска шапка и излезе да се разходи по „Кингсуей“ в търсене на забавление. Намери го в лицето на Бренда Уигълсуърт, чистокръвна американка (англосаксонски предци, протестантка), студентка в колежа „Бийвър“ и, според думите й, притежателка на 72 чифта бермуди, половината от които бе донесла в Европа още през юни в началото на започналата твърде многообещаващо Голяма Обиколка на континента. Докато прекосявала Атлантика тя почти непрекъснато била многообещаващо замаяна, първоначално от височината на палубата, а след това предимно от множеството джин-фисове. По време на въпросното разгулно плаване на изток споделяла уюта на различните спасителни лодки с един студент от академическите равнини на Джърси (през лятото заработващ като стюарт), който й оставил за спомен пластмасово тигърче на оранжеви и черни ивици, страх от забременяване (касаещ само нея) и обещание да се видят в Амстердам, някъде около ресторант „Пет мухи“. Студентът не дошъл на срещата, но в замяна на това Бренда дошла на себе си, или поне твърдо решила да възприеме отново своето изходно състояние, т.е. на почти неосквернена пуританка, веднага щом се омъжи и врече на Праведен Живот, което смятала да направи възможно най-скоро. Взела това решение насред запълнения със стотици черни велосипеди паркинг на някакъв бар до канала, в момент, когато се чувствала като изхвърлена на сметище, като тревичка пред нашествие на скакалци. Скелети или черупки, нямало особено значение: нейният вътрешен свят бил и външен, и тя, — коса на тъмни и светлоруси кичури, вече съвсем не предишната крехка Бренда — продължила по заоблените хълмове с лозя край Рейн, после в Тирол и оттам в Тоскана, с наетия „морис“, чиято бензинова помпа почуквала силно от време на време при претоварване, в такт с щракането на фотоапарата и туптенето на сърцето й.

Валета представляваше краят на един друг сезон и всички нейни приятели отдавна се бяха върнали в Щатите. Парите й бяха на привършване. Профейн не би могъл да й помогне. Тя го намираше за очарователен.

И така, на джин-фисове за нея, които откъсваха малки вкусни хапки от петфунтовата банкнота на Мистрал, и бира за Профейн, те споделиха обстоятелствата довели ги толкова далеч от Щатите и накъде би искал всеки да продължи след Валета, и като че ли единственият вариант бе поотделното завръщане, за Бренда в колежа, за него на Улицата. Такъв избор е равностоен на никъде, бяха съгласни и двамата, но в реалния живот често изпадаме в плен на илюзията, че отиваме на конкретно място, докато всъщност тръгваме за никъде: за това е нужен особен талант и много рядко човек е склонен да си противоречи, а и дори да го направи, подобно възражение би било демонстрация на неумерена претенциозност.

Същата вечер те стигнаха до взаимното убеждение, че светът е една огромна грешка. Да повярват в това им помогнаха сновящите наоколо английски матроси, десантчици и морски пехотинци, които също бяха тръгнали за никъде. Моряци от „Ешафод“ изобщо нямаше и Профейн реши, че вероятно са отплавали от Валета — невъзможно бе всички те изведнъж и поголовно да са станали толкова добропорядъчни, че да стоят далеч от „Търбухът“. Това го натъжи: изглежда всичките му пристанища бяха временни и въпреки своята неодушевеност, скитаха безцелно, както и той самият, защото всяко движение е относително. Нима в момента той не стои вцепенен насред морето като нескопосан Христос, докато този имитиращ неподвижност огромен мнимоболен град с едно-единствено пригодно за живот кътче и едно-единствено незаслужаващо да бъде мамено или манипулирано (и следователно особено ценено) момиче, вече е отплавал незабелязано отвъд безпределната извивка на хоризонта, от която същевременно го отделя леко набръчканата водна повърхност дълга поне едно столетие, ако бъде гледана от новия му наблюдателен пункт?

— Не тъгувай.

— Всички на този свят тъгуват, Бренда.

— Ние тъгуваме, Бени — изсмя се прегракнало тя. Явно не държеше много на джин-фис.

Върнаха се в неговия пансион и тя изглежда си бе тръгнала оттам по някое време през нощта, преди разсъмване. Профейн имаше тежък сън. Събуди се почти по обед от уличния шум и установи, че е сам в леглото. На масата седеше Мистрал, загледан в един провиснал от електрическата крушка в средата на тавана кариран ¾ чорап, каквито обикновено носят с бермуди.

— Донесох вино — съобщи Мистрал.

— Добре.

Около два часа отидоха да закусят в близкото кафене.

— Не смятам да те издържам до безкрайност — предупреди го Мистрал.

— Трябва да си намеря работа. Има ли нужда тук от надничари по пътищата?

— В Пор-де-Бомб строят подлез под жп линията. А също им трябват хора за засаждане на дървета край шосето.

— Имам опит само в работа на пътя и в канализацията.

— Канализация ли? В Марса строят нова помпена станция.

— Наемат ли чужденци?

— Може би.

— Значи може би ще проверя.

Тази вечер Бренда бе по бермуди на пъстър индийски десен и черни къси чорапи.

— Аз пиша стихове — обяви тя.

Бяха в нейната стая в един скромен хотел до подножието на голямата отвесна скала.

— Сериозно! — въздъхна Профейн.

— Аз съм двайсетият век… — започна да декламира тя.

Профейн се изтърколи и втренчи поглед в шарката на килима.

— Аз съм рагтайм и танго, шрифт санс-сериф, геометрия в чист вид. Аз съм бич от коса на девица и изкусно сплетена верига от упадъчни страсти. Аз съм всяка самотна гара във всяка европейска столица. Аз съм Улицата, грозните административни сгради, танцовото кафене, навиващата се играчка, саксофонът, перуката на туристката, изкуствените гърди на педераста, пътническият часовник, който никога не показва точното време и всеки път звъни в различна тоналност. Аз съм увехнала палма, бални обувки на негър, пресъхнал фонтан след туристическия сезон. Аз съм всичките придатъци на нощта.

— Общо взето става — отбеляза Профейн.

— Не знам. — Тя направи хартиено самолетче от листа със стихотворението и го запрати сред облачето изпуснат от нея цигарен дим. — Обикновена студентска поезия, фалшива от край до край. Неща, които съм чела по различните предмети. Как ти се струва? Добре ли е?

— Да.

— Ти си постигнал толкова много повече. За мъжете е по-лесно.

— Какво?

— Имаш толкова богат жизнен опит. Ще ми се и аз да имах такъв, да ме напътства.

— Защо?

— Жизненият опит е много важен. Нима не те е научил на нищо?

— Не — веднага отвърна Профейн, без да се замисля. — Може да ти прозвучи грубо, но, откровено казано, животът не ме е научил на нищо.

Известно време мълчаха.

— Хайде да се разходим — предложи Бренда.

Когато излязоха на крайбрежната улица, тя, кой знае защо, неочаквано го хвана за ръката и побягна. Сградите в тази част на Валета все още не бяха възстановени, въпреки че от войната бяха изминали повече от единайсет години. Но улицата бе равна и чиста. Стиснал ръката на Бренда, с която се бе запознал предния ден, Профейн тичаше по улицата. Скоро, неочаквано и в пълна тишина, светлината във Валета угасна, на улицата и в къщите. Профейн и Бренда продължиха да тичат в нощта, внезапно станала мастилено черна, и само инерцията ги носеше към брега и края на Малта и заобикалящото я Средиземно море.