Томас Пинчън
V. (69)

ІІІ

Събитията започнаха да се очертават все по-ясно с наближаването на юни и предстоящата сесия на Народното Събрание. Ако бе доловил у Стенсъл някаква промяна, Демиволт не разкриваше с нищо, че я е забелязал. Мистрал продължаваше да изпраща своите отчети, жена му пазеше мълчание; детето, както можеше да се предположи, изглежда не спираше да расте в нейната утроба и щеше най-вероятно да види бял свят също през юни.

Стенсъл и Вероника Манганезе се виждаха често. Това едва ли би могло да се обясни с нейната загадъчна „власт“ над Стенсъл; тя изобщо не опитваше да крие никакви мръсни тайни от своя оплешивяващ събеседник, а и не го привличаше сексуално. По-скоро причината за всичко бе носталгията — едно от най-неприятните странични въздействия на приближаващата старост. Съзнанието му бе дотолкова обсебено от миналото, че Стенсъл изпитваше лавинообразно нарастващи трудности да живее в действителното настояще, което, според него, от политическа гледна точка бе особено важно. Вилата в Слиема все по-често се оказваше приют на вечерната меланхолия. Разговорите с Мехмет, сантименталните пиянства с Демиволт, плюс безкрайно разнообразните увъртания и лъжи на отец Феъринг и заключението на Карла Мистрал, че, постъпвайки на държавна служба, той всъщност се бил отрекъл от вродения на всеки човек инстинкт за хуманност — съчетанието от тези дълбокоумни беседи, алкохолни подвизи, декларации, надлъгвания и бездействия накърняваше дълбоко все още непохабеното му докрай за шейсет години живот достойнство и обезсмисляше по-нататъшното му пребиваване на Малта. Неуютно и опасно място за пенсиониране се бе оказал този остров.

Вероника бе отзивчива и приветлива. Когато биваха заедно, тя му посвещаваше изцяло своето време. Нямаше предварително уговорени срещи, съвещания под сурдинка, трескаво изготвени доклади: просто отново и отново навлизаха в тяхното някогашно оранжерийно време, сякаш то се измерваше от безценен стар часовник, който можеше да бъде навиван и стрелките му да бъдат нагласявани както им скимне. Защото накрая бяха постигнали определена емоционална изолираност от времето, сходна на разграничаването на Малта от всеобщата история, в която причината обикновено предшества следствието.

Карла го посети отново, цялата в сълзи, този път истински. Сега вече нямаше и следа от предизвикателното й държане, тя умоляваше.

— Отчето си замина! — изплака тя. — Към кого да се обърна? С мъжа ми се отчуждихме. Друга жена ли е замесена?

Той се изкушаваше да я осветли. Но го възпираше тънката ирония в даденото положение. Започваше да се надява, че между неговата бивша „възлюблена“ и шлосера от кораборемонтния завод действително съществува извънбрачна връзка; дори и само да затвори кръга на събитията, започнали преди осемнайсет години в Англия, за чиято отправна точка той упорито си налагаше да не мисли през цялото това време.

Хърбърт е почти осемнайсетгодишен сега. И най-вероятно проклина всичко свързано с тези древни славни острови. Какво ли ще помисли за баща си…

Х-м. Какъв баща си му ти?

— Синьора, аз се държах като егоист — задърдори бързо Стенсъл. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Обещавам.

— Ние… аз и детето. Защо ни е да продължаваме да живеем?

А защо ни е на всички нас? Той ще й върне мъжа. С него или без него юнската сесия на Народното Събрание ще се превърне в това, което й е съдено да стане: кървава баня или спокойни преговори. Кой би могъл с такава точност да предскаже или направлява развитието на събитията? Вече няма владетели и господари. Отсега нататък политиката ще се демократизира все повече и ще преминава в ръцете на аматьори и дилетанти. Болестта ще прогресира. Впрочем, това почти не засягаше Стенсъл.

Следващата вечер двамата с Демиволт изясниха отношенията си.

— Слушай, напоследък изобщо не ми помагаш — упрекна го Демиволт. — Не мога съвсем сам да удържам хода на събитията.

— Загубили сме нашите свръзки. И не само тях…

— Какъв е проблемът, Сидни?

— Предполагам здравето ми — излъга Стенсъл.

— Господи!

— Чух за тревога сред студентите. Слух, че ще закрият университета. Законът от 1915^-та за удостояване с научни звания… Първи ще бъде засегнат тазгодишния випуск.

Демиволт възприе информацията тъй, както и разчиташе Стенсъл. Като желание на един болен човек да бъде полезен.

— Ще се заема с това — промърмори Демиволт. Той вече знаеше за брожението в университета.

На 4^-ти юни изпълняващият длъжността Главен комисар на полицията поиска в града да бъде разквартируван 25-членен отряд от Малтийския сборен батальон. Още същия ден студентите обявиха стачка и устроиха шествие по „Страда Реале“, като мимоходом замеряха с развалени яйца антимицистите, трошаха изнесените навън столове и маси на кафенетата и оставяха след себе си множество изпоцапани автомобили, от което улицата придоби весел празничен вид.

— Ние поддържаме тези действия — обяви същата вечер Демиволт. — Отивам в Двореца.

Скоро след това Годолфин дойде с „бенца“, за Стенсъл.

Гостната във вилата бе осветена необичайно ярко, въпреки че там имаше само двама души. Нейният събеседник бе Мистрал. Очевидно бяха гостували и други хора: сред статуетките и старинните мебели бяха разпръснати фасове от цигари и чаени чаши.

— Ние сме стари приятели — съзаклятнически добродушно рече Стенсъл, усмихвайки се на смутения Мистрал. Отнякъде, изглежда от най-дълбоките недра на съзнанието му, дойде един последен изблик, смесица от лицемерие и достойнство. Той си наложи да влезе в реалността на настоящето, вероятно осъзнавайки, че прави това за последен път. Потупа рамото на шлосера: — Елате, да излезем за малко. Трябва да ви дам някои поверителни указания. — Смигна на жената. — Нали разбирате, че официално ние все още сме противници. Такива са Правилата. — Когато пристъпи навън, усмивката му се изпари моментално. — А сега бързо, Мистрал, и не ме прекъсвайте. Вие сте свободен. Повече нямаме нужда от вашите услуги. Жена ви скоро ще ражда, върнете се при нея.

— Обаче на синьората, — Мистрал кимна рязко назад, към гостната, — все още съм нужен. А жена ми има детето.

— Това е заповед! И от нас двамата. Мога да добавя: ако не се върнете при Карла, тя ще убие себе си и детето.

— Това е непростим грях.

— На който тя ще се реши без колебание.

Но колебанието на Мистрал продължаваше.

— Добре, тогава. Видя ли ви отново, тук или в компанията на моята приятелка… — Думата явно попадна точно в целта: Мистрал присви леко устни в едва доловима усмивка. — … ще разкрия името ви на вашите колеги. Наясно ли сте какво ще направят с вас, Мистрал? Разбира се, че знаете. Даже мога да наема I Banditti, ако предпочитате по-живописна смърт… — Мистрал застина за миг, с облещени немигащи очи. Стенсъл изчака няколко секунди, докато вълшебното заклинание Banditti довърши своето въздействие, и след това пусна своята най-лъчезарна, този път наистина последна, дипломатическа усмивка: — А сега вървете. Свободни сте. Вие, жена ви и малкият Мистрал. Не се навирайте в кървавата баня. Стойте си у дома.

Мистрал сви рамене, обърна се и тръгна, без да поглежда назад. Стремителната му, тежка походка вече не бе тъй уверена.

Стенсъл произнесе наум кратка молитва: нека увереността му да намалява с годините…

Когато той се върна в гостната, Вероника го посрещна с усмивка.

— Разбрахте ли се?

Стенсъл рухна в креслото стил Луи XV, върху чиято облегалка две серафимчета се рееха над тъмно зелена кадифена поляна.

— Всичко е наред.

През целия 6 юни обстановката се нажежаваше. Подразделения на гражданската полиция и военни части бяха приведени в състояние на повишена готовност. На търговците отново бе препоръчано, неофициално, да затворят магазините си.

В 3 часа следобед на 7 юни на „Страда Реале“ започна да се събира тълпа. В течение на следващия ден и половина бунтовниците завладяха всички открити пространства на Валета. Те атакуваха не само редакцията на „Кроникъл“ (както бяха обещали), но също Клуб Юнион, Лицея, Двореца, домовете на депутатите-антимицисти и останалите все още отворени кафенета и магазини. Към усилията за обуздаване на размириците и въвеждане на ред се присъединиха десантни отряди от кораба „Егмонт“, полицейски и армейски подразделения. Неколкократно преграждаха улиците, строени във верига, един-два пъти откриваха огън. От изстрелите паднаха убити трима мирни жители, ранените бяха седем. Значително повече бяха получилите сериозни телесни повреди, по време на масовите безредици. Десетки сгради бяха запалени. В Хамрун два камиона на кралските ВВС с картечници разпръснаха нападение срещу мелничарите.

От това незначително завихряне по маршрута на мирния курс на малтийското правителство, до наши дни е запазен само един доклад на Анкетната комисия. Юнските Вълнения (такова определение им дадоха по-късно) завършиха също тъй внезапно, както и започнаха. Нищо не бе постигнато. До 1956 година включително, най-същественият въпрос, този за самоуправлението, все още оставаше нерешен. Дотогава единственият напредък бе установяването на двувластие, а през февруари, когато избирателите гласуваха в съотношение три към едно за делегиране на малтийски парламентаристи в британската Камара на общините, Малта се сближи дори още повече с Англия.

Рано сутринта на 10 юни 1919 година зибикът на Мехмет отплава от пристана Ласкарис. На кърмата седеше Сидни Стенсъл. Външността му наподобяваше отдавна излязъл от употреба корабен механизъм. Никой не бе дошъл да го изпрати. Вероника Манганезе го бе задържала докогато й бе нужно. Той бе втренчил поглед назад.

Обаче, когато зибикът минаваше край форт Свети Елмо, до пристана спря лъскав „бенц“, от който излезе облечен в черна ливрея шофьор с обезобразено лице, застана на края на кея и се загледа след кораба. След малко вдигна ръка и я размаха с особено, сантиментално-женствено движение на китката. Извика нещо на английски, ала никой от стоящите на кея не разбра думите му. Той плачеше.

Прекарайте линия от Малта до Лампедуза. Това ще бъде радиусът. Някъде в очертанията на този кръг, на десети юни вечерта, се разрази торнадо, което бушува не повече от петнайсет минути. Достатъчно дълго, за да подхване и изхвърли високо нагоре въртящия се и скърцащ зибик, разголвайки гърлото на Астарта за безоблачното небе, и да го запрати обратно сред едно късче от Средиземно море, чиято повърхност почти мигновено възстанови предишния си вид, — бели зайчета пяна върху гребените на вълните, островчета от кафяви водорасли, безброй миниатюрни плоскости, готови впоследствие да улавят и задържат част от спектъра на безмилостното слънце — скривайки завинаги всичко, което в онази тиха юнска вечер потъна в морските глъбини.