Томас Пинчън
V. (3)

III

Тази нощ Бени прекара в квартирата на Пиг, до стария фериботен док. И спа сам. Паола бе срещнала една от Биатрисите и, — след като най-смирено бе обещала да бъде дама на Бени на новогодишното празненство, — бе отишла да преспи при нея.

Около три часа сутринта Профейн се събуди на пода в кухнята, от силен главобол. Изпод вратата навяваше леденостуден нощен въздух, а някъде отвън долиташе настойчиво ниско ръмжене.

— Пиг! — изграчи Бени. — Къде държиш аспирина?

Никакъв отговор. Профейн се запрепъва към другата стая. Пиг не бе там. Ръмженето отвън ставаше все по-зловещо. Бени отиде до прозореца и видя долу на улицата Пиг, който бе възседнал мотоциклета и форсираше двигателя. Сняг падаше на тънички блестящи карфици, а улицата излъчваше своя собствена причудливо мека снежна светлина, която превръщаше Пиг в подобие на витринен манекен с черно-бели клоунски одежди и оцветяваше в неутрално сив оттенък поръсените със сняг стари тухлени стени. Пиг беше с плетена вълнена шапка, нахлузена върху лицето чак до шията, така че главата му изглеждаше като гробовно черно кълбо. Около него се стелеха облаци изгорели газове от мотора. Бени потрепери.

— Какво правиш, Пиг? — извика той.

Пиг не отговори. Загадката или злокобния образ на Пиг и този „Харли Дейвидсън“, сами на улицата в три часа през нощта, съвсем неочаквано напомниха на Профейн за Рейчъл, за която той не желаеше да мисли, не и в тази нощ, на жестокия студ, с главобол и проникващия в стаята сняг.

Рейчъл Аулглас още в 1954 година притежаваше спортна кола „МГ“. Подарък от татенцето. След като направи една пробна обиколка из района около Гранд Сентрал (където бе кантората на татенцето), запознавайки автомобила с телеграфни стълбове, пожарни кранове и случайни минувачи, Рейчъл го откара в Катскил, за лятото. Там дребничката, нацупена и сексапилна Рейчъл надуваше МГ^-то по кръвожадните завои и кръстовища на шосе №17, приплъзваше надменната му задница край каруци със сено, ръмжащи полуприцепи и раздрънкани камиони, с каросерии натъпкани докрай с късо подстригани дребни студентчета.

Онова лято Профейн току-що се бе уволнил от флота и работеше като помощник-салатиер в ресторант „Шлоцхауерс Трокадеро“^[1] на петнайсет километра от Либърти, щата Ню Йорк. Шеф му бе Даконьо, побъркан бразилец, който искаше да воюва с арабите в Израел. Една вечер, малко преди откриването на сезона, в Салон Фиеста (тоест бара на Трокадеро) се появи пиян военен моряк, с 8,5 милиметрова картечница в мешока. Той не бе много сигурен как точно бе придобил оръжието: за Даконьо бе по-удобно да предполага, че картечницата е била изнесена контрабандно на части от остров Парис^[2], както биха направили хората от „Хагана“^[3]. След продължителен ожесточен спор с бармана, който също искаше да притежава картечницата, най-после Даконьо възтържествува и я трампи за един патладжан и три артишока. Даконьо прибави трофея си към мезузата^[4], окачена на гвоздей над хладилника за зеленчуци и висящия над масата за салата ционистки флаг. През следващите седмици, когато главният готвач не гледаше към него, Даконьо сглобяваше своята картечница, замаскираше я с листа от сребриста салата, друмче и белгийска цикория и стреляше наужким по събралите се в залата посетители.

— Юм, юм, юм — подвикваше той, присвил злобно око към мерника. — Улучих те точно в мъртвата точка, Абдул Саид, мюсюлманско копеле такова!

Картечницата на Даконьо бе единствената в света, която можеше да юм-юмка. Той оставаше в ресторанта почти до разсъмване и я почистваше и смазваше, унесен в мечти за пустини, наподобяващи лунни пейзажи, за цвъртящите звуци на индийска музика, за млади йеменки с увити в бели шалове изящни лица и жадуващи за любов недра. Даконьо недоумяваше как и защо е възможно американските евреи да киснат непрекъснато в ресторанта и да плюскат безгрижно и най-лекомислено, докато само на няколко хиляди километра от тях пустинята безмилостно засипваше труповете на техните едноверци. Но как да го каже на тези бездушни търбуси? Да отправя към тях пламенни обръщения със зехтин и оцет, да апелира с палмови сърцевини? Единственият глас, който притежаваше, бе този на картечницата. Могат ли да го чуят, ситите търбуси имат ли слух: не. А и човек никога не чува куршума, който го улучва. Тази картечница, устремена вероятно към всеки храносмилателен канал (прикрит с луксозен костюм „Харт Шафнър & Маркс“ и изпускащ похотливо гълголене по минаващите сервитьорки), се явяваше просто един предмет, обърнат натам, накъдето можеше да го насочи която и да е дебалансираща сила: но в кого по-точно се целеше Даконьо — в храносмилателния канал, в Абдул Саид, в самия себе си? Излишен въпрос. Той не знаеше нищо повече от това, че е ционист и е объркан, че страда и е достатъчно шантав, за да стои като вкопан посред глинестия льос на някой кибуц, отдалечен на половин земно кълбо разстояние.

Тогава Профейн се бе запитал какво е това между Даконьо и картечницата. Проявата на любов към определен предмет бе нещо ново за него. Скоро след това, когато разбра за съществуващите сходни чувства и взаимоотношения между Рейчъл и нейната (или нейният) МГ, той за първи път осъзна, че нещо тайно се случва, много по-отдавна и с много повече хора, отколкото би желал да предполага.

Както и всички други, Профейн се запозна с Рейчъл благодарение на МГ^-то. Колата насмалко не го прегази. Веднъж по обед Бени тъкмо излизаше от задната врата, понесъл препълнена кофа с листа от маруля, обявени от Даконьо за нестандартни, когато някъде отдясно чу зловещото ръмжене на МГ^-то. Бени продължи с кофата, съвършено спокоен и абсолютно уверен, че всеки натоварен пешеходец има пълното право да върви съвсем свободно по улиците. И преди да се усети, десният калник го блъсна изотзад. За щастие скоростта на колата бе около десетина километра в час — недостатъчно висока, за да го осакати, но все пак предостатъчна, за да отхвърли настрана Профейн с кофата, и марулените листа да поръсят като обилен зелен дъжд всичко наоколо.

Засипани от марулени листа, двамата с Рейчъл се спогледаха предпазливо.

— Много романтично! — отбеляза тя. — Както предполагам, вероятно ти ще бъдеш принцът на мечтите ми. Дръпни от лицето си тая салата, за да те видя.

Профейн махна листото, почтително, сякаш сваляше шапка.

— Не — отсече Рейчъл. — Това определено не е мъжът на мечтите ми.

— А навярно следващият път ще стане, ако опитаме със смокиново листо? — предположи Бени.

— Ха, ха — изсмя се тя и отпраши с колата.

Бени намери едно гребло и започна да събира листата накуп. Помисли, че това бе още един неодушевен предмет, който едва не го бе убил. Не бе сигурен какво по-точно имаше предвид — Рейчъл или колата. Натъпка листата в кофата и после ги изсипа в една падинка зад паркинга, която служеше за отпадъчна яма на ресторант Трокадеро. Когато Бени влизаше в кухнята, Рейчъл се появи отново. Ауспухът на МГ^-то гърмеше тъй силно, че можеше да бъде чут даже в град Либърти.

— Ела да те повозя, дундьо — извика Рейчъл.

Профейн реши, че може да се повози. Оставаха цели два часа до подреждането на вечерята в ресторанта.

След пет минути на шосе №17, той вече бе твърдо убеден, че ако някога изобщо стигнеше до Трокадеро, жив и неосакатен, щеше забрави за Рейчъл и оттогава нататък ще проявява интерес единствено към скромни пешеходки. Рейчъл шофираше като пуснат на свобода луд. Според Бени нямаше съмнение, че тя е изучила добре колата и нейните възможности, но откъде можеше да знае Рейчъл например, когато вземаше слепия завой на онова двупосочно шосе, че ще успее да свие обратно в тяхното платно и да се размине с идващата отсреща цистерна-млековоз, на цяла боя разстояние?

Профейн изпитваше прекалено силна уплаха, за да бъде, както обикновено, срамежлив в женска компания. Той протегна ръка, отвори нейната чантичка, намери там цигара, запали я. Рейчъл не забеляза нищо. Тя караше целеустремено, без да усеща, че има някой до нея. Проговори само веднъж, за да го осведоми, че на задната седалка има кашон студена бира. Бени всмукваше от нейната цигара и се питаше дали не е обхванат от натрапчив импулс за самоубийство. Изглежда понякога той напълно съзнателно заставаше на пътя на враждебни предмети, сякаш полагаше целенасочени усилия да бъде прекаран тъй хубаво, че да предаде Богу смотаняшкия си дух. Всъщност, защо беше с нея? Защото Рейчъл имаше хубаво дупе ли? Той хвърли бърз кос поглед към задника й, настанен на кожената тапицерия, подскачащ в синхрон с колата; а също проследи сложните и несъгласувани движения на лявата й гърда в черния пуловер. Най-после Рейчъл спря посред една изоставена каменоломна. Наоколо бяха натъркаляни безразборно големи скални блокове с неправилна форма. Профейн не знаеше от каква порода бяха те, но всичко бе неодушевено. Продължиха по черен път до едно по-равно място, на петнайсетина метра над дъното на каменоломната.

Следобедът не бе особено приятен. Слънцето печеше жестоко от безоблачното и непредлагащо защита небе. Дебелият Профейн се потеше обилно. Рейчъл играеше на „А познаваш ли?“ за няколкото известни й момчета, които бяха учили в неговото училище, и Профейн загуби. Тя парадираше с факта, че същото лято се била запознала с много младежи и като че ли все с отличници от колежите на Бръшляновия съюз^[5]. Профейн от време на време потвърждаваше, че това е наистина прекрасно.

Рейчъл разказваше за колежа „Бенингтън“^[6], нейната алма-матер. Разказваше за себе си.

Тя е от Петградието на южния бряг на Лонг Айланд, район, включващ Малвърн, Лорънс, Сидърхърст, Хюлет и Удмиър, и понякога Лонг Бийч и Атлантик Бийч, макар че никому не е хрумвало да го нарече Седмоградие. Въпреки че жителите не са евреи-сефарди^[7], районът изглежда е засегнат от нещо като географско кръвосмешение. Движението на неговите дъщери (смирени и тъмнооки, подобно на множество Марулки^[8]) е ограничено изключително сред пределите, очертани от вълшебните граници на една местност, където миниатюрната архитектура на пищни рибни и китайски ресторанти и терасовидни синагоги обикновено е не по-малко очарователна от самото море. Ограничено, докато те узреят достатъчно, за да бъдат изпратени в планините и североизточните колежи. Ала съвсем не за да се впуснат там в лов на мъже (тъй като в Петградието винаги е съществувало определено равновесие, отреждащо на който и да е порядъчен младеж още от шестнайсетгодишна възраст ролята на съпруг), а да им бъде подарена илюзията, че „поне са си поживели“ — тъй необходима за емоционалното развитие на всяко момиче.

Единственото, което им остава, е смелото бягство. В късния неделен следобед, когато голфът е приключил, чернокожите прислужници са разтребили оставената от снощното празненство бъркотия и са заминали на гости при своите роднини в Лорънс, а до телевизионното предаване на Ед Съливан^[9] има още два-три часа, поданиците на това кралство излизат от своите огромни домове, сядат в автомобилите и потеглят към търговските квартали. Там ги очакват разтуха и веселие сред привидно безкрайните алеи с павилиончета за зеленчуков омлет и скариди; ориенталци се кланят, усмихват, суетят и гласовете им чуруликат в летния сумрак. А с настъпването на вечерта идва и кратката разходка по улицата: бащиният торс, солиден и уверен в костюм марка „Джакоби Прес“^[10]; очите на дъщерите, скрити зад инкрустирани с фалшиви диаманти слънчеви очила. И както ягуарът е преотстъпил своето име на майчината кола, така е дал и шарката от кожата си на три четвърти панталоните, които обгръщат гладките бедра на дъщерята. Кой би могъл да избяга? Кой би пожелал да избяга?

Рейчъл искаше да избяга. Бени, който бе работил по пътищата около Петградието, можеше да разбере защо.

Когато слънцето начена да залязва, двамата почти бяха привършили кашона помежду им. Профейн бе жестоко пиян. Той излезе от колата, докрета някак зад едно дърво и застана обърнат на запад, с неясното намерение да напикае слънцето и да го угаси веднъж завинаги, което неизвестно защо му се струваше важно за самия него. (Неодушевените обекти и предмети могат да се занимават с каквото пожелаят. Всъщност, не с каквото пожелаят, защото предметите, за разлика от хората, не изпитват никакви желания и нямат способността да искат; само хората могат. Но предметите и обектите правят това, което правят, и затуй Бени пикаеше срещу слънцето.)

И слънцето залезе; като че Профейн все пак го бе угасил и въпреки това бе продължил да пикае — безсмъртен, бог на един помрачен свят.

Рейчъл го наблюдаваше с любопитство. Бени дръпна ципа и се заклатушка обратно към кашона с бира. Оставаха две кутии. Той ги отвори и подаде една на Рейчъл.

— Аз угасих слънцето — отбеляза Профейн. — Да пием за това. — Разля повечето от бирата върху ризата си.

Още две смачкани кутии паднаха на дъното на каменоломната, последвани от празния кашон.

Тя не бе помръднала от колата.

— Бени — един пръст докосна лицето му.

— ’Кво.

— Ще ми станеш ли приятел.

— Ти май имаш достатъчно приятели.

— Хайде да си представим, че никой от нас не е истински — предложи Рейчъл, поглеждайки надолу към дъното на каменоломната. — Нито „Бенингтън“, нито Трокадеро, нито Петградието. Само тази каменоломна е истинска: мъртвите камъни, които са били тук преди нас и ще бъдат след нас.

— Защо?

— Не е ли това светът?

— На тези неща в началния курс по геология ли ви учат, а?

— Просто го знам — отвърна тя, засегната, после тихичко добави: — Бени, стани ми приятел и това е всичко.

Той сви рамене.

— Пиши ми.

— Ама слушай, не очаквай да…

— Пиши ми какво представлява шосето. Твоето младежко шосе, което аз никога няма да видя, с неговите дизели и прах, крайпътни ресторантчета и кръчми по кръстовищата. Това е всичко. Как е на запад от Итака и на юг от Принстън^[11]. Места, които няма да опозная.

— Добре — почеса корема си Бени.

През останалата част от лятото Профейн непрекъснато попадаше на Рейчъл поне по веднъж дневно. Винаги разговаряха в колата. Бени правеше напразни опити да открие ключа за нейното запалване някъде отвъд притворените й очи, а тя седеше зад десния волан и дърдореше ли дърдореше, само думи на МГ-жаргон — неодушевени думи, на които Профейн всъщност не можеше да отвърне.

Доволно бързо стигна до положението, от което се опасяваше — той бе подмамен да хлътне по Рейчъл и бе изненадан само, че това не стана по-рано. Нощем лежеше в работническата барака, пушеше в тъмното и апострофираше огънчето на цигарата си. Около два часа сутринта се връщаше от вечерна смяна обитателят на горното легло — Дюк Уедж, пъпчив катил от Челси, обладан от натрапчиво упорство непрекъснато да повтаря колко много чука, което, в интерес на истината, му се случваше доста често. Бръщолевенето му приспиваше Бени. Една вечер той наистина видя Рейчъл и Уедж, негодникът, паркирани в МГ^-то, пред нейното бунгало. Бени седна обратно в леглото, без да се почувствува особено измамен, защото знаеше, че Уедж няма да успее с Рейчъл. Даже остана буден и даде възможност на Уедж да го угости с подробно описание как почти е успял да свали Рейчъл, но не съвсем. Както обикновено, Профейн заспа по средата.

Той изобщо не съумя да проникне отвъд или зад дърдоренето на Рейчъл за нейния свят — свят на желани и ценени вещи, атмосфера, която Профейн не можеше да диша. За последен път я видя вечерта след Празника на труда^[12]. На другия ден Рейчъл трябваше замине. А същият ден точно преди вечерята някой открадна картечницата на Даконьо. Облян в сълзи, той се защура насам-натам. Главният готвач нареди на Профейн да приготвя салати. Кой знае как, Бени успя да сложи замразени ягоди във френския сос за салата, и кълцан черен дроб в салатата „Уолдорф“, и освен това пусна двайсетина репички във фритюрника (въпреки че отзивите на клиентите бяха възторжени, той бе прекалено мързелив, за да продължи с експериментите). От време на време бразилецът нахлуваше разплакан в кухнята.

Даконьо така и не намери своята ненагледна картечница. Безутешен и каталясал от тревога, на следващия ден той бе уволнен. И без това сезонът бе свършил — Даконьо, според Профейн, вероятно дори един ден щеше да хване кораба за Израел, да човърка там вътрешностите на тракторите, в опит, подобно на толкова много уморени работници в чужбина, да забрави някоя любов в Щатите.

След като разтреби в кухнята на Трокадеро, Бени се зае да намери Рейчъл. Казаха му, че е излязла с капитана на харвардския отбор по стрелба с арбалет. Профейн отиде в бараката и завари Уедж, мрачен и, което бе необичайно за него, сам. До полунощ играха двайсет и едно, на всички неизползувани през лятото от Уедж презервативи, тоест около стотина. Профейн взе назаем от Уедж петдесет и му провървя. Когато стана ясно, че е обран до шушка, Уедж хукна навън да търси назаем още презервативи. След пет минути се върна, поклащайки глава.

— Никой не ми повярва.

Бени му зае няколко презерватива. В полунощ Профейн уведоми Уедж, че му дължи трийсет бройки. Уедж направи подходящ коментар. Бени събра купчината презервативи. Уедж заблъска глава в масата.

— Ами че той изобщо няма да може да ги използва — говореше Уедж на масата. — Точно това е най-гадното. Цял живот няма да му стигне.

Профейн отново отиде при бунгалото на Рейчъл. От задния двор долиташе шум от бълбукане и плискане на вода и той заобиколи бунгалото, да разбере какво става. Там Рейчъл миеше колата си. Посред нощ. И нещо повече, тя говореше на автомобила.

— Ах, ти, прекрасни жребецо! — чу я той да казва. — Страшно много обичам да те опипвам.

„Кво?“, сепна се Бени.

— Знаеш ли какво чувствувам, когато сме с теб на шосето? Само ние двамата? — Рейчъл милваше нежно с гъбата предната броня на автомобила. — Странните ти реакции, миличък, които познавам тъй добре. Как спирачките ти придърпват малко наляво, как се разтреперваш от възбуда, щом вдигнеш 5000 оборота. А когато ми се разсърдиш, започваш да гориш много масло, нали? Разбирам те. — В нейния глас изобщо не се долавяше лудост.

„Това може да е някаква ученическа игричка, макар и твърде странна“, каза си Бени.

— Ние с теб винаги ще бъдем заедно — прокарваше Рейчъл гъбата по покрива. — И няма защо да се безпокоиш за онзи черен буик, дето го задминахме днес. Уф: мазен, тлъст мафиотски автомобил! Всеки момент очаквах от задната му врата да изпадне някой труп, нали? Пък и ти си толкова строен, типично британски, спортен и, о!, толкова изискан, че никога няма да те изоставя, миличък.

Бени помисли, че сигурно ще повърне. Публичното афиширане на чувствата обикновено му действаше по такъв начин. Тя се бе качила в колата и отпуснала на седалката зад волана, със зейнала към летните съзвездия уста. Профейн тъкмо смяташе да приближи до нея, когато забеляза, че лявата й ръка, съвсем бледа, пропълзя като змия и започна да гали скоростния лост. Бени наблюдаваше внимателно и видя как тя докосваше и опипваше лоста. И понеже допреди десет минути бе говорил с Уедж, той направи връзката. Не искаше да вижда нищо повече. Бавно тръгна по едно възвишение, после навлезе в гората и когато се върна в Трокадеро, не можеше да каже къде точно е бил. Всичките бунгала бяха тъмни. Канцеларията опред все още бе отворена. Дежурният служител бе излязъл. Профейн разтършува из чекмеджетата, докато намери кутийка с кабарчета. Отиде при бунгалата и до три часа сутринта обикаля насам-натам по осветените от звездите пътеки между тях, като закачаше по един от презервативите на Уедж на всяка врата. Никой не го прекъсна. Чувствуваше се като Ангел на смъртта, който бележи с кръв вратите на утрешните жертви. Предназначението на мезузата е да заблуждава Ангела и той да подмине вратата. На тези стотина бунгала Профейн не видя нито една мезуза. Толкова по-зле.

По-нататък, след лятото, имаше писма — неговите враждебни и пълни с неподходящи думи, нейните поред духовити, отчаяни, страстни. След година тя взе диплома от „Бенингтън“, отиде в Ню Йорк да работи като секретарка в едно бюро по труда и Бени я среща два-три пъти, когато минаваше през града; и макар само случайно да мислеха един за друг, въпреки че нейната шавлива ръчичка обикновено биваше заета с други неща, от време на време, като в тази нощ, идваше невидимото пристягане в пъпа, припомнящо, разпалващо, и той се питаше доколко е господар на себе си. За едно нещо трябваше да й отдаде заслуженото: Рейчъл никога не наричаше това между тях Интимна Връзка.

— Ами какво е, тогава? — попита я веднъж Бени.

— Една тайна — отвърна тя с нейната лека детинска усмивка, която, подобно на песен от Роджърс и Хамърстийн^[13] в ¾ такт, възбуждаше Профейн и сякаш превръщаше тялото му в пихтия.

Рейчъл го посещаваше от време на време нощем, както сега, подобно на сукуба^[14], влизаща заедно със снега. И от двете той не знаеше как да се предпази.