Томас Пинчън
V. (21)

I

Алигаторът беше пъстър: на белезникави и водорасловочерни петна. Движеше се бързо, но тромаво. Навярно бе мързелив или стар или глупав. Профейн предположи, че алигаторът вероятно е уморен от живота.

Преследването продължаваше още от привечер. Намираха се в един канализационен тунел с диаметър 120 сантиметра и гърбът ужасно го болеше. Профейн хранеше надеждата, че алигаторът няма да навлезе в някое по-тясно място, където да не може да го последва. Защото тогава трябваше бързо да коленичи в калта, да се прицели слепешката и да стреля, преди кокодрилото да избяга извън обсега на стрелба. Анхел държеше фенерчето, но бе пил вино и пълзеше разсеяно зад Профейн, и лъчът шареше навсякъде из тръбата. Профейн успяваше да зърне кокодрилото само когато светлината пробягваше случайно по гърба му.

От време на време неговата жертва полуизвръщаше глава, свенливо, изкусително. Малко тъжно. Горе сигурно валеше. Зад тях от последната шахта долиташе непрекъснато тихо църцорене. Отпред тъмнина. Канализационният тунел тук лъкатушеше, бе строен преди десетилетия. Профейн очакваше някой прав участък. Там щеше лесно да убие алигатора. Ако стреляше тук, сред тези криволици, имаше опасност от рикошет.

Това нямаше да бъде първият му алигатор. Бени работеше вече две седмици и бе убил четири алигатора и един плъх. Всяка сутрин и вечер, пред една сладкарница на „Кълъмбъс авеню“, шефът Цайтсус провеждаше набор на желаещи за работа. Скрит копнеж да бъде профсъюзен организатор измъчваше Цайтсус. Той носеше костюм от акулова кожа и очила с рогови рамки. Обикновено не се намираха достатъчно доброволци да покрият дори този пуерторикански квартал, а да не говорим за целия Ню Йорк. Въпреки това всяка сутрин в шест, Цайтсус пристъпваше бавно-бавно пред тях, упорствувайки в своята мечта. Длъжността му бе държавна, но някой ден той щеше да стане един нов Уолтър Ройтер^[1].

— Добре! Хей ти там, Родригес, да. Мисля, че можем да те вземем.

А тук Службата не разполагаше с достатъчно доброволци, които да обхождат района. Все пак идваха по няколко, влачейки се не особено ентусиазирано и съвсем нередовно: повечето напускаха още след първия ден. Странна сбирщина: отрепки… Предимно отрепки. От зимно-слънчевия „Юниън Скуеър“, където нечленоразделното цвъртене на гълъбите засилва усещането за самота; от покрайнините на Челси и от Харлемските възвишения, прикътали малко морска топлина, потайно отправящи погледи иззад стълбовете на надлеза към ръждивите води на Хъдзън с нейните влекачи и шлепове (които в този град вероятно биват приемани за дриади: наблюдавай ги следващия зимен ден, когато изникват постепенно от мъглата и бавно те задминават в своя неуспешен опит да станат част от бетона или поне да избегнат вятъра и неприятното чувство, което изпитват, — а и ние също? — задавайки си въпроса къде всъщност е крайната точка на тази упорита река); бродяги от района на двуречието (или просто от Средния запад, на тандеми с променлив и взаимозаменяем състав, мрачни, ругани от всекиго, без никакъв спомен за своето минало на флегматични и несериозни момчета, без поглед към бъдещето, когато ще се превърнат в жалки трупове); един просяк — или поне единственият признаващ това — който притежаваше цял гардероб с костюми „Хики-Фриман“^[2] и други също тъй скъпи марки, след работа караше лъскав бял „линкълн“, и разполагаше с три или четири съпруги, разквартирувани в шахматен ред по протежението на частно шосе №40, съставна част от неговия източен маршрут на придвижване; господин Мисисипи от Киельце, Полша, с невъзможно за произнасяне име — концентрационният лагер Освиенцим бе отнел съпругата му, откъснатият край на лебедния кабел от товарния кораб „Миколай Рей“ бе отнел едното му око, полицаите от Сан Диего бяха снели отпечатъци от пръстите му, когато през 1949 година бе опитал да избяга от кораба; номади от края на сезона за бране на фасул в някое екзотично място, толкова екзотично, че сигурно трябва да е било през миналото лято и някъде източно от Бабилон, Лонг Айланд, но сезонът, единственият им спомен, току-що бе приключил, отминаваше; скитници от Бауъри в долната част на Трето авеню, класическото за всички бродяги убежище — боклукчийски кофи пълни с износени мръсни ризи, училища за бръснари, странни бели петна в паметта.

Работеха по двойки. Единият държеше фенерчето, другият носеше 21 милиметрова ловна пушка с пълнител. Цайтсус знаеше, че повечето ловци гледат на използуването на подобно оръжие тъй, както въдичарите възприемат избиването на риба с динамит; обаче на него не му трябваха хвалебствени статии в списание „Лов и риболов“. Пушките с пълнител действуваха бързо и сигурно. След Големия Канализационен Скандал^[3] в 1955 година, Службата бе проявила особено пристрастие към почтеността. Бяха им нужни мъртви алигатори: плъхове също, ако попаднеха под огъня.

По идея на Цайтсус, всеки ловец получаваше лента, на която със зелени букви бе изписано АЛИГАТОРЕН ПАТРУЛ. В началото на програмата за избиване на алигатори, Цайтсус бе монтирал в своята канцелария голяма плексигласова чертожна дъска с гравирана карта на града, покрита с прозрачен лист, на който бе нанесена координационна мрежа. Цайтсус сядаше пред тази дъска, а един чертожник — В.А. („Храсторезачката“) Спюгоу, който твърдеше, че бил на осемдесет и пет години и също, че на 12 август 1922 година бил изклал с храсторезачка 47 плъха под горещите летни улици на Браунсвил^[4], — отбелязваше с жълт маслен молив новооткрити цели, предполагаеми местонахождения, преследвани в момента алигатори, убити животни. Всички съобщения идваха от подвижни контрольори, които обикаляха по маршрути, включващи определени канализационни шахти, с крясъци осъществяваха контакт с намиращия се долу екип и питаха как върви работата. Контрольорите бяха оборудвани с портативни радиопредаватели/приемници, свързани в обща мрежа с канцеларията на Цайтсус, на чийто таван бе монтиран 35-сантиметров високоговорител. В началото това бе много вълнуващо. Цайтсус изключваше всички светлини, освен разположените около картата и една настолна лампа на бюрото. Канцеларията изглеждаше като армейски команден пункт и всеки влязъл долавяше веднага напрежението, решителността, усещането за една голяма, разпростряна чак до покрайнините на града мрежа, чиито мозък и средоточие се намираха в тази стая. Тоест, поне докато не чуеше разговорите по радиостанциите.

… А тя вика: една хубава пита „проволоне“^[5].

— Купих й „проволоне“. Не може ли сама да си пазарува? По цял ден зяпа телевизия при госпожа Гросера.

— Хей, Анди, гледа ли снощи предаването на Ед Съливан? Имаше няколко маймунки, дето свиреха на пиано с…

От друга част на града:

— А Бързия Гонзалес^[6] казва: „Сеньор, ако обичате дръпнете си ръката от гъза ми“.

— Ха, ха.

И:

— Трябва да дойдеш при мен в Ист Сайд. Тук е пълно с гаджета за чукане.

— Ами-и-и, там в Ист Сайд всички момичета са дълбоко покрити.

… Толкова ли ти е малък?

— Не е важно колко ти е голям, а как го използуваш.

Естествено, имаше неприятности с Федералната комисия по съобщенията, която бе пуснала из града малки коли с антени за радиопроследяване и търсеше точно такива хора. Първо пристигаха предупредителни писма, последваха телефонни обаждания, а накрая се появи човек с костюм от акулова кожа, още по-лъскав от този на Цайтсус. И съответно портативните радиостанции бяха иззети. А скоро след това началникът на Цайтсус го повика и му съобщи, съвсем бащински, че бюджетът на общината не достига за издръжката на патрулите и те вече няма да могат продължават да работят тъй, както са свикнали. В резултат Централата за проследяване и избиване на алигаторите премина на подчинение към един второстепенен филиал на финансовия отдел, а старият „Храсторезачката“ Спюгоу си отиде в Астория Куинс^[7] — пенсия, цветна градина с дива марихуана и преждевременна смърт.

Сега, на сбирките им за проверка пред сладкарницата, Цайтсус понякога отправяше към тях кратки окуражителни призиви. В деня, когато общината въведе ограничение за полагащите им се патрони, той застана гологлав под вледенения февруарски дъжд, за да им съобщи това. Не беше много ясно дали по лицето му се стичаха сълзи или разтопена суграшица.

— Момчета, някои от вас са тук още от самото създаване на този Патрул — започна Цайтсус. — Всяка сутрин виждам по десетина отдавна познати муцуни. Много от вас не се задържаха и това е добре. Ако питате мен, щом на някое друго място ще получавате повече, вие решавате. Нашата служба не е богата. Уверявам ви, че ако имаше профсъюз, доста от муцуните щяха да идват тук всеки ден. Вие, постоянните, прекарвате по осем часа дневно сред човешки лайна и алигаторска кръв, но не хленчите и аз се гордея с вас. За краткото време, откакто съществува нашият Патрул, станахме свидетели на всякакви съкращения на бюджета и досега не сме чули никой да надигне глас на протест, а това е направо шибана работа.

— И така, днес отново ни орязаха. На всеки екип вече се полагат само по пет патрона дневно, вместо десет. Началниците смятат, че вие, момчета, хабите мунициите. Аз знам, че не са прави, но как да обясня това на хора, които никога не слизат долу, защото ги е страх да не си изцапат стодоларовите костюми. Та, значи, единственото, което ще ви посъветвам, е да стреляте само на сигурно и да не губите време по предполагаеми цели. Просто продължавайте както досега. Гордея се с вас, момчета. Толкова се гордея с вас!

Всички запристъпваха смутено от крак на крак. Цайтсус не каза нищо повече, просто стоеше там полуизвърнат и гледаше как една възрастна пуерториканка с пазарска кошница куцука по отсрещния тротоар на „Кълъмбъс авеню“. Цайтсус все повтаряше колко се гордее с тях, и въпреки кресливостта, непостоянството и илюзиите му за някакво висше предопределение, всички го харесваха. Защото под костюма от акулова кожа и зад тъмните стъкла на очилата, той също бе скитник; единствено обстоятелствата (време и място) не позволяваха на всеки от тях да изпие по чаша вино с него. И защото го харесваха, неговата гордост от „нашия Патрул“, която никой от тях не подлагаше на съмнение, предизвикваше известна неловкост — при мисълта за сенките, по които бяха стреляли (сенки внушени може би от виното или от самотата); подрямването в работно време, облегнати на стените на бълбукащите резервоари край реките; ругатните, прошепнати толкова тихо, че даже съекипниците им не ги чуваха; плъховете, оставени да избягат, от съжаление. Те не бяха в състояние да споделят гордостта на шефа, но в замяна на това изпитваха чувството за вина, защото вършеха нещо, което според разбиранията на Цайтсус бе измама, защото бяха осъзнали, в резултат от не особено изненадваща или трудна школовка, че гордостта — от нашия Патрул, от себе си, дори като смъртен грях — фактически не може да бъде изразена по същия начин, както например при наличието на три празни бирени бутилки, които да върнеш в пункта за амбалаж и с депозита да купиш билет за метрото, да се постоплиш, да намериш подслон за известно време. Гордостта не притежава абсолютно никаква разменна стойност. Какво получаваше клетият наивник Цайтсус срещу своята гордост? Орязан бюджет, това бе всичко. Но те го харесваха и никой не желаеше да го изведе от заблуждението му.

Цайтсус, доколкото бе известно, не знаеше кой е Бени, пък и не го бе грижа. Профейн би предпочел да е някоя от онези завръщащи се грозни муцуни, но какво в края на краищата бе той — само един новак. След речта за мунициите, той реши, че няма право да мисли нещо определено за Цайтсус. Бог му бе свидетел, че не изпитваше никаква колективна гордост. Това беше работа, а не Патрул. Той бе попривикнал да действува с ловната пушка — дори да я разглобява и почиства — и сега, след две седмици работа, почти започваше да усеща, че не е прекалено непохватен. Тоест нямаше случайно да простреля крака си или някоя по-важна част от тялото.

Анхел пееше: „Mi corazon, esta tan solo, mi corazon^[8]…“ Бени гледаше как собствените му ботуши се движат с ритъма на Анхеловата песен, следеше блуждаещите проблясъци на фенерчето по водата, лекото въртене на алигаторовата опашка отпред. Наближаваха отвор на канализационна шахта. Място за срещи. Хей, вие, от Алигаторния Патрул, отваряйте си очите. Анхел пееше и плачеше.

— Престани! — сряза го Профейн. — Ако бригадирът Бънг е там горе, спукана ни е работата. Дръж се по-трезво.

— Не мога да понасям бригадира Бънг^[9] — с кикот отвърна Анхел.

— По-тихо — изшътка Бени.

Преди забраната от страна на Федералната комисия по съобщенията, бригадирът Бънг се движеше с портативна радиостанция. Сега той носеше бележник и заедно с Цайтсус изготвяха ежедневни рапорти. Бънг не говореше много, отваряше уста само за да дава заповеди. Винаги използуваше една и съща фраза: „Аз съм бригадирът.“ Понякога „Аз съм бригадирът Бънг.“ Теорията на Анхел бе, че Бънг трябваше да повтаря това, за да не забравя кой е.

Алигаторът пред тях пълзеше отпуснато и тромаво. Забавяше ход, сякаш за да им позволи да го настигнат и убият. Стигнаха до канализационната шахта. Анхел изкачи стълбата и заудря с един къс лост по долната страна на люка. Профейн държеше фенерчето и не сваляше очи от кокодрилото. Отгоре прозвуча стържене и люкът бе рязко издърпан встрани. Появи се полумесец от розово неоново небе. Дъжд запръска в очите на Анхел. Насред полумесеца цъфна главата на бригадира Бънг.

— Chinga tu madre^[10] — любезно рече Анхел.

— Докладвай — нареди Бънг.

— Отдалечава се — извика отдолу Профейн.

— Сега преследваме един — поясни Анхел.

— Ти си пиян — установи Бънг.

— Не.

— Да — кресна Бънг. — Аз съм бригадирът.

— Анхел, хайде, че ще го изпуснем — подкани го Бени.

— Трезвен съм — заяви Анхел. Хрумна му, че ще бъде много хубаво, ако прасне един в зъбите на Бънг.

— Ще докладвам за теб — закани се Бънг. — Дъхът ти мирише на алкохол.

Анхел започна да се измъква навън.

— Бих искал да обсъдим това с теб.

— Какво правите бе, хора? — попита Профейн. — На дама ли играете?

— Ти продължавай — извика Бънг в шахтата. — Аз задържам твоя съекипник, за да предприема дисциплинарни действия спрямо него.

Полуизлязъл от шахтата, Анхел впи зъби в крака на Бънг, който изврещя. Профейн установи, че Анхел бе изчезнал и вече бе заменен от розовия полумесец. През отвора запръска дъжд и потече по старите тухлени стени на шахтата. От улицата горе долетя шум от боричкане.

— Сега пък какво става, по дяволите — въздъхна Бени. Завъртя фенерчето надолу към тунела точно навреме, за да види приплъзването на алигаторовата опашка покрай следващия завой, само върха й. Сви рамене. — Да продължавам, значи! Майната му!

Отдалечи се от шахтата, стиснал под едната ръка пушката със спуснат предпазител и фенерчето в другата ръка. За първи път щеше да ловува соло. Не изпитваше страх. Когато дойдеше време за стрелба, щеше да намери на какво да опре фенерчето. Доколкото можеше да определи приблизително, намираше се в Ист Сайд, някъде под жилищната част. Бе излязъл извън своята територия. Господи, нима в преследване на алигатора бе прекосил целия град? Бени сви на завоя, светлината от розовото небе угасна: сега се движеше само една бавна елипса, фокусирана върху него и алигатора и свързващата ги тънка светлинна ос.

Завиха наляво. Бяха стигнали някъде почти под средата на жилищната част на града. Водата започна да става малко по-дълбока. Навлизаха в Енорията на Феъринг, наречена така на името на един свещеник, който преди около четвърт век бе живял горе. По време на икономическата криза през 30^-те години, в момент на апокалиптично благополучие, той решил, че след смъртта на Ню Йорк, плъховете ще превземат града. Осемнайсет часа дневно обхождал опашките за помощи и църковните мисии, където ободрявал и кърпел одрипавелите души. Не предвиждал нищо друго освен един град пълен с трупове на умрели от глад хора, които щели да покрият тротоарите и тревните площи в парковете, изпружени с коремите нагоре сред фонтаните, висящи с изкривени шии по уличните стълбове. Още преди края на годината, градът (а може би и цяла Америка, но все пак хоризонтите на Феъринг не се простирали чак толкова далеч) щял да принадлежи на плъховете. Отец Феъринг смятал, че в такъв случай най-добре щяло да бъде плъховете да получат преднина — което означавало приобщаване към римокатолическата църква. Една вечер в началото на първия президентски мандат на Рузвелт, той слязъл в най-близката канализационна шахта. Като четиво взел Балтиморския Катехизис^[11], своя молитвеник и, по никому неизвестни причини, екземпляр от „Съвременно мореходство“ от Найт^[12]. Първото, което направил, според неговите дневници (открити няколко месеца след смъртта му), било да благослови вовеки веков всичката вода, течаща в каналите между „Лексингтън Авеню“ — „Ист Ривър“ и между 86^-та-79^-та улици, и да прогони духовете от нея. Това бил районът, известен по-късно като Енорията на Феъринг. Споменатите благословии осигурявали достатъчен запас от светена вода, а също му спестявали грижите по индивидуалното кръщаване, след като окончателно покръстил всички плъхове в енорията. Освен това Феъринг очаквал други плъхове да подочуят какво става под Ист Сайд и също да дойдат, за да бъдат покръстени. Не след дълго той щял да бъде признат за духовен предводител на наследниците на земята. Според Феъринг, ако в замяна на духовната храна, която им давал, плъховете му осигурявали по трима свои представители дневно за неговото физическо поддържане, това би била една съвсем незначителна жертва от тяхна страна.

И така, Феъринг си построил малко убежище на единия бряг на канала. Расо за легло, молитвеник за възглавница. Всяка сутрин наклаждал огънче от плавеи, събрани и оставени да съхнат през нощта. Наблизо имало вдлъбнатина в бетона, разположена под един улук за дъждовна вода. Там Феъринг утолявал своята жажда и се миел. След закуската с печен плъх („Черният дроб — пише Феъринг, — е необикновено сочен.“), той пристъпвал към изпълнението на своята първа задача: да придобие умението да общува с плъховете. Както можем да предполагаме, справил се е с нея. Един запис от 23 ноември 1934 година гласи:

Игнатий наистина се оказва много труден ученик. Днес спорихме с него за същността на индулгенциите. Вартоломей и Тереза го подкрепяха. Прочетох им от катехизиса: „Посредством индулгенциите църквата опрощава временното наказание за греха, насочвайки към нас, от нейната духовна съкровищница, част от безкрайното задоволство на Иисус Христос и от преизобилното задоволство на Дева Мария и светците.“

— А какво представлява това преизобилно задоволство? — попита Игнатий.

Аз зачетох отново: „Придобитото от тях през целия им живот, от което те нямат нужда и което Църквата предоставя на своите ближни членове от общността на светците.“

— Аха! — изписука Игнатий. — Тогава не разбирам по какво се различава това от марксисткия комунизъм, за който ти ни каза, че е безбожен. От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите.

Опитах да му обясня, че съществуват различни видове комунизъм: че ранната християнска църква наистина е имала за основа общите подаяния и съвместното ползуване на вещите. В същия момент Вартоломей ме прекъсна със забележката, че може би тази доктрина за духовната съкровищница е възникнала в резултат от икономическите и социалните условия, в които е функционирала църквата в нейния най-ранен период. Тереза веднага обвини Бартоломей, че той изповядва марксистки възгледи и последва ужасно сбиване, при което едното око на Тереза бе извадено. За да й спестя нови болки я сложих да спи и малко след шест часа си приготвих възхитително ястие от нейните останки. Открих, че добре сварени, опашките са доста приятни на вкус.

Очевидно той е приобщил към правата вяра поне една групичка. По-нататък в дневниците изобщо не е споменато нищо повече за скептично настроения Игнатий: навярно е загинал в друга битка или е напуснал общността и се отправил към езическите канализационни участъци в центъра на града. След първото покръстване, желаещите започнали да намаляват: но всички са оптимистично настроени, а понякога дори обхванати от еуфория. Те описват Енорията като един малък анклав от светлина сред огромното мрачно средновековие на невежество и варварщина.

В края на краищата, месото от плъх не понесло на отеца. Навярно е прихванал някаква зараза. Вероятно, също, марксистките тенденции на неговото паство му напомняли твърде много за видяното и чутото на този свят, край леглата на болните и родилките, на опашките за помощи, дори в изповедалнята; и така благодушието, отразено в тези късни записи, всъщност представлявало просто едно необходимо самозаблуждение, защита от нерадостната истина, че неговите пъргави сивкави енориаши може да се окажат не по-добри от животните, чиито имоти наследявали. Последният му запис загатва за подобно настроение:

Когато Августин стане кмет на града (защото е прекрасно същество и е спечелил предаността на другите), ще си спомни ли той, или неговият синедрион, за един стар свещеник? Не с някаква синекурна длъжност или тлъста пенсия, а с истинско добросърдечно великодушие? Защото, въпреки че посвещаването на Бога бива възнаградено в Рая и със същата абсолютна сигурност остава невъзнаградено на този свят, аз вярвам, че в Новия Град, чиито устои полагаме тук, в този Йонов търбух под старите основи, ще бъде намерено някакво духовно изкупление. Ако това не стане, аз все пак ще намеря покой, насаме с Бога. Ето коя е най-висшата награда. По-голямата част от живота си, аз бях един класически Стар Свещеник — с не особено добро здраве, никога състоятелен. Може би…

Дневникът свършва тук. Все още той е запазен в един недостъпен сектор на Ватиканската библиотека и в главите на няколко стари служители на нюйоркската служба „В и К“, свидетели на откриването му. Дневникът бил положен на върха на пирамидка от тухли, камъни и клони (достатъчно голяма, за да може да покрие човешки труп), издигната в един тръбен отсек с диаметър 90 сантиметра, близо до границата на Енорията. До него лежал молитвеникът. Нямало никаква следа от катехизиса, нито от „Съвременно мореходство“ на Найт.

— Изглежда са проучвали кой е най-добрият начин за измъкване от потъващ кораб — бе отбелязал след прочитането на дневника Манфред Кац, предшественикът на Цайтсус.

По времето, когато Профейн ги слушаше, тези истории звучаха почти апокрифно и съдържаха повече фантазия, отколкото даваше основания самият документ. В нито един момент от двайсетината години, през които легендата се бе предавала, не бе хрумвало някому да подлага на съмнение здравия разсъдък на стария свещеник. Така е с канализационните истории. Те просто съществуват. За тях понятия като лъжа или истина са неприложими.

Профейн бе пресякъл границата, а кокодрилото все още бе напред. На места по стените бяха надраскани цитати от евангелия, латински фрази (Agnus Dei, qui tollis peccata mundi, dona nobis pacem — Агнец Божи, който изкупваш прегрешенията на света, дари ни покой). Покой. Тук бе имало покой някога, през един кризисно-застоен сезон, смазан бавно, гладно-нервно навън на улицата, от мъртвото тегло на собственото си небе. Профейн бе доловил основната идея, въпреки деформациите на времето в разказа на отец Феъринг. Отлъчен от църквата, най-вероятно поради самия факт на своята мисионерска дейност тук, скелет в шкафа на римокатолическата църква и в свещеническата дупка на своето расо и легло, старецът бе проповядвал на паството си от плъхове с имена на светци, и всичко това с намерението да постигне покой.

Бени насочи лъча на фенерчето към старите надписи, видя едно петно с формата на разпятие и го полазиха тръпки. За първи път, откакто се бе отдалечил от канализационната шахта, осъзнаваше, че е съвсем сам. Алигаторът, който бе някъде напред, нямаше да му помогне, защото скоро щеше да бъде мъртъв. Щеше да се присъедини към други привидения.

Най-силно бяха привлекли вниманието му пасажите, имащи отношение към Вероника: единствената спомената в дневника женска, освен Тереза. Един от апокрифите, съчинен от канализационните работници с характерното за тях мръсно подсъзнание (любима фраза: „Умът ти е все в каналите“), разказваше за противоестествената връзка между свещеника и младата плъхиня, описана като някакво подобие на сластолюбива Магдалена. Съдейки от това, което Профейн бе чул за нея, Вероника била единственият член на паството, чиято душа, според отец Феъринг, заслужавала да бъде спасена. Тя го посещавала нощем, не като сукуба, а за да получава наставления, — които навярно е отнасяла обратно в своето свърталище, където и да е било разположено то в Енорията, — и някакви доказателства за желанието на отец Феъринг да я приобщи към Христос: пришито към презраменника отличие, запомнена глава от Новия Завет, частично опрощение, покаяние. Нещо, което да съхрани. Вероника определено не е била някаква си непрокопсаница и/или развейпрах.

Моята невинна шега изглежда не е била далеч от истината. Когато те стъпят достатъчно здраво на краката си и почнат да размишляват за канонизацията, уверен съм, че Вероника ще оглави списъка. И безсъмнено някой потомък на Игнатий ще играе ролята на изтъкващ доводите против предложената канонизация.

Тази вечер V. дойде при мен много разстроена. Отново блудствали с Павел. Толкова е тежко бремето на вината върху нея. Тя почти я вижда: като огромен, бял, тежко пристъпващ звяр, който я преследва, иска да я погълне. Няколко часа говорихме за сатаната и неговите лукавства. V. изрази желание да се покалугери. Обясних й, че засега все още не съществува официално признат религиозен орден, в който да бъде приета. Тя ще говори с някои от момичетата, за да разбере дали е налице достатъчно широк интерес, който да налага действия от моя страна. Това ще означава писмо до епископа. А латинският ми е толкова окаян…

Агнец Божи, помисли си Профейн. Учил ли ги е свещеникът на „Плъх Божи“? Как е оправдавал избиването им, по три на ден? Какво би било отношението му към мен или към Алигаторния Патрул? Бени провери механизма на пушката. Тук в енорията тунелите се виеха като в раннохристиянска катакомба. Нямаше смисъл да рискува да стреля, не и тук. А само това ли беше?

Бени усещаше умора, гърбът му бе изтръпнал. Започваше да недоумява още колко трябваше да продължава това. Никога досега не бе преследвал толкова дълго алигатор. Спря за малко и наостри уши. Никакъв звук, освен приглушеното стичане на водата. Анхел нямаше да дойде. Бени въздъхна и отново закрачи бавно към реката. Алигаторът гълголеше в каналните нечистотии, пускаше мехури и ръмжеше незлобливо. Казва ли нещо, запита се Профейн. На мен? Бени продължи да лъкатуши из тунела, усещайки, че скоро ще започне да мисли за това как в даден момент ще рухне и просто ще се остави на течението да го понесе, заедно с порнографските снимки, утайката от кафе, презервативите (употребени и неупотребени) и лайната, нагоре през прочиствателния водоем към Ист Ривър и през прилива, та чак до каменните гори на Куинс. И да вървят по дяволите този алигатор и преследването му, тук, сред изписаните с тебешир стени като от древни легенди. Това място не бе подходящо за убийство. Бени усети върху себе си очите на плъховете-призраци, насочи поглед далеко напред, без да го отклонява, от страх да не би в периферното му зрение да попадне широката 90 сантиметра тръба, която представляваше гробницата на отец Феъринг, и опита да държи ушите си затворени за долитащите изпод прага писукания на Вероника, старата любов на свещеника.

Внезапно — тъй внезапно, че това стресна и уплаши Бени — иззад един ъгъл по-напред изникна светлина. Ала не светлината на дъждовна градска вечер, а по-бледа, по-неопределена. Тръгнаха да завиват. Профейн забеляза, че крушката на фенерчето започна да примигва; за момент изгуби алигатора от поглед. После заобиколи ъгъла и се озова в широко като църковен неф пространство със сводест покрив и фосфоресцентна светлина, излъчвана от неопределено разположени стени.

— ’Кво! — гръмко възкликна той.

Отражение от реката? Морската вода понякога свети на тъмно; същото тревожно сияние е забележимо в оставената от кораб диря. Но не и тук. Алигаторът бе обърнат с лице към него. Целта бе ясно видима и лесна за поразяване. Бени спря. Очакваше някакво събитие. Нещо трансцендентно, разбира се. Той беше сантиментален и суеверен. Алигаторът положително щеше да придобие езикова дарба, тялото на отец Феъринг щеше да възкръсне, сексапилната V. щеше с помощта и въздействието на своите прелести да разубеди свещеника да я убива. Бени усещаше, че е готов да полети във въздуха и му бе невъзможно да определи къде всъщност е попаднал. В костница, в гробница.

— Ах, какъв съм загубеняк — прошепна той на фосфоресценцията. Предразположен към злополуки, хронически неудачник. Пушката ще гръмне в ръцете му. Сърцето на алигатора ще продължи да тупти, а неговото собствено ще се пръсне, главната пружина и интервалният механизъм ще ръждясват в дълбоките до коляно мръсотии, на тази отвратителна светлина. — Не мога ли просто да те пусна да си отидеш? — Бригадирът Бънг знаеше, че Профейн преследва сигурна цел. Това бе записано в бележника му. И тогава Бени видя, че алигаторът нямаше къде по-нататък да продължи. Той бе приклекнал на бутовете си и чакаше, много добре знаеше, че ще бъде застрелян.

Във филаделфийската Зала на независимостта, след ремонтите работи бяха оставили част от оригиналния под, един квадратен метър, която да показват на туристите. „Навярно Бенджамин Франклин е стоял точно тук“, обясняваше екскурзоводът, „или дори Джордж Вашингтон“. Профейн, по онова време осмокласник, на екскурзия, бе съответно впечатлен. Същото чувство изпита и сега. Тук, в това помещение въпросният старец бе убил и сварил своята послушница, бе извършил содомия с плъх, бе обсъждал с V., бъдеща светица (в зависимост чия версия слуша човек), каква е възможността един женски гризач да се покалугери.

— Съжалявам — прошепна Бени на алигатора. Винаги така казваше. Шаблонна фраза на един неудачник. Вдигна пушката до рамото си и дръпна предпазителя. — Съжалявам — повтори Бени. Отец Феъринг бе разговарял с плъхове. Профейн разговаряше с алигатори. Той натисна спусъка. Алигаторът се разтресе и преобърна, и след десетсекундни конвулсии замря неподвижен. Шурна амебоподобна кръв и, съчетана със слабите водни отблясъци, започна да образува извивки с променливи форми. Фенерчето изведнъж угасна.