Томас Пинчън
V. (27)

II

Синьор Мантиса и неговият съучастник по престъпление, мрачният калабриец Чезаре, седяха пред една винарна на Понте Векио. Двамата пиеха „бролио“ и се чувствуваха нещастни. Преди време, докато навън валеше, на Чезаре му бе хрумнало, че е параход. Но вече само ръмеше, английските туристи отново започваха да излизат от магазините по двете страни на моста и Чезаре обявяваше своето откритие на онези, които приближаваха достатъчно, за да могат да го чуят. За подсилване на илюзията, той духаше в гърлото на бутилката, което издаваше звуци наподобяващи параходна сирена.

— Toot, toot — подвикваше Чезаре. — Vaporetto, io^[1].

Синьор Мантиса не му обръщаше внимание. Неговите сто и шейсет сантиметра бяха положени сковано върху сгъваемия стол, дребно, добре оформено и някак изящно тяло, като отдавна забравено творение на ювелир — може би дори Челини^[2], — сега покрито с тъмен шевиот и очакващо да бъде изложено на аукцион. Очите му бяха нашарени с жилки и оградени с розовината на нещо, което предполагаше дълги години тъга. Слънчевата светлина, отразена от Арно и околните витрини, пречупена в различни спектри от ръмящия дъжд, като че ли се заплиташе или прилепваше в русите му коси, вежди и мустаци, превръщайки това лице в маска на недосегаем екстаз, несъответствуваща на очите, уморени и внушаващи печал. Колкото и да задържаш поглед върху останалата част от лицето му, неизбежно биваш привлечен отново от тези очи: всеки туристически пътеводител за синьор Мантиса би трябвало да ги отбележи със звездичка, означаваща особен интерес. Обаче не би могъл да предложи обяснение за тяхната загадъчност; защото те отразяваха тъга, изменчива, неадресирана, неопределена: жена, ще помисли отначало случайният турист, ще бъде почти убеден в това, докато не го разколебае някаква по-ясно изразена католическа светлина, излъчвана и поглъщана от мрежата капиляри. Какво тогава? Вероятно политика. Припомняйки си нежноокия Мадзини^[3] и кротките му фантазии, наблюдателят ще долови деликатност, един поет-либерал. Но ако той гледа достатъчно дълго, плазмата зад тези очи скоро ще премине през всичките светски разновидности на скръбта — финансови затруднения, влошено здраве, убита вяра, измяна, импотентност, поражение, — докато накрая нашият турист ще осъзнае, че все пак не присъствува на бдение над мъртвец: по-скоро на панаир на тъгата, разпрострян по протежение на цяла улица, където няма две еднакви сергии и никой експонат не предлага нещо достатъчно солидно или задържащо погледа.

Причината бе очевидна и разочароваща: просто синьор Мантиса бе минал през всички тях, всяка отделна сергия представляваше един постоянен експонат в спомена за някой етап от живота, когато е имало една руса шивачка в Лион или несполучлив план за контрабанда на тютюн през Пиренеите или незначителен опит за убийство в Белград. Всичките му провали бяха се случили, бяха регистрирани: синьор Мантиса бе определил поотделно на всеки един от тях еднакво значение, не бе научил от тях нищо, освен това, че ще го сполетяват отново. Подобно на Макиавели, той бе изгнаник, навестяван от сенки на ритми и разруха. Синьор Мантиса размишляваше, неосквернен от тихата река на италианския песимизъм, и всички хора бяха нечестни: историята щеше да продължи да повтаря същите примери. Където и по света да бяха стъпвали миниатюрните му, пъргави крака, там едва ли имаше досие за него. Като че ли никой от облечените във власт лица не проявяваше интерес към синьор Мантиса. Той принадлежеше към онзи тесен кръг изтръгнати от корените си пророци, чийто взор можеше да бъде замъглен единствено от случайни сълзи и чийто краен хоризонт се простираше до пределите ограничаващи английските и френски декаденти и испанското поколение от 1898 година^[4], за които европейският континент наподобяваше добре позната, но отдавна омръзнала покрита улица, вече изпълняваща само функцията на убежище от дъжда или от някоя неопределена зараза.

Чезаре отпи от бутилката и запя:

Il piove, dolor mia

Ed anch’io piango…^[5]

— Не — рече синьор Мантиса, отказвайки бутилката с вино. — Няма да пия, докато той не пристигне.

— Ето две англичанки — извика Чезаре. — На тях ще пея.

— За Бога…

Vedi, donna vezzosa, questo poveretto,

Sempre cantante d’amore come…^[6]

— Няма ли да млъкнеш?

— … un vaporetto^[7] — Чезаре тържествуващо изстреля стохерцов крясък през Понте Векио. Англичанките се свиха уплашено и отминаха.

След малко синьор Мантиса пъхна ръка под своя стол и измъкна нова бутилка вино.

— Ето го Гаучото — отбеляза той.

Пред тях щръкна любопитно премигващ, едър и тромав индивид с широпола шапка.

Синьор Мантиса ядосано показа кукиш на Чезаре и потърси тирбушон; стисна бутилката между колената си и извади тапата. Гаучото възседна на обратно един стол и отпи голяма глътка от бутилката.

— Бролио — поясни синьор Мантиса. — От най-хубавото.

Гаучото разсеяно опипа периферията на шапката си. После избухна:

— Синьор, аз съм човек на действието и бих предпочел да не губя време, моето и вашето. Allora^[8]. На въпроса. Аз обмислих вашия план. Снощи не разпитвах за подробности. Не обичам подробностите. Всъщност, онези, които ми съобщихте, бяха излишни. Съжалявам, но имам много възражения. Планът е прекалено изпипан. Твърде много неща могат да се объркат. Колко души има включени в него? Вие, аз и този простак. — Чезаре засия. — Двама в повече. Трябваше да го направите съвсем сам. Споменахте, че сте искали да подкупите един от прислужниците. Стават четирима. Още на колко души ще трябва да бъде платено, за успокоение на съвестта? Така нараства вероятността някой да ни предаде на пазачите, още преди да бъде завършено това окаяно дело.

Синьор Мантиса отпи и изтри мустаци с огорчена усмивка.

— Чезаре може да установи необходимите връзки — възрази той, — защото е извън подозрение, никой не го забелязва. Шлепът до Пиза, корабчето от там до Ница, кой би могъл да уреди това, ако не…

— Вие, приятелю — заплашително изрече Гаучото и мушна с тирбушона синьор Мантиса в ребрата. — Вие, сам. Нужно ли е да водите пазарлъци с капитаните на шлепове и корабчета? Не! Трябва просто да скокнете на борда, да се спотаите. Оттам нататък, отстоявайте личното си достойнство. Бъдете мъж. Ако отговорното лице възразява… — Гаучо яростно завъртя тирбушона, усуквайки около него няколко квадратни сантиметра от бялата ленена риза на синьор Мантиса. — Capisci?^[9]

Нанизаният като пеперуда синьор Мантиса размаха ръце, направи гримаса, поклати русата си глава.

— Certo io^[10] — най-после успя да отвърне той. — Естествено, signor commendatore^[11], за човек с военна настройка… открити действия, разбира се… но за една толкова деликатна работа…

— Пфу! — Гаучото дръпна тирбушона, седна и впери свиреп поглед в синьор Мантиса.

Дъждът бе спрял, слънцето залязваше. Мостът бе препълнен с туристи, които се връщаха в хотелите на Лунгарно. Чезаре ги зяпаше добродушно. Тримата седяха безмълвно, докато Гаучото не заговори, спокойно, но с едва прикрит гняв.

— Миналата година във Венесуела не беше така. В Америка изобщо нямаше такова нещо. Никакви усуквания, никакви сложни маневри. Борбата беше проста: ние искахме свобода, те не желаеха да ни я дадат. Свобода или робство, мой езуитски приятелю, само две думи. Нямахме нужда от вашето многословие, вашите трактати, вашето морализиране, никакви съчинения на тема политическа справедливост. Знаехме къде сме и къде ще бъдем някой ден. И когато настъпи часът за борба, ние действувахме също така открито. А вие си въобразявате, че сте макиавелианец, с тази ваша хитра тактика. Прочели сте веднъж какво е писал той за лъва и лисицата, и сега в непочтения ви мозък се върти единствено мисълта за лисицата^[12]. Къде изчезнаха силата, агресивността и вроденото благородство на лъва? Що за времена са това, когато човек става враг на човека, само когато другият е с гръб към него?

Синьор Мантиса бе възвърнал донякъде сдържаната си кротост.

— Нужно е по малко и от двете, разбира се — успокояващо рече той. — Ето затова ви избрах за сътрудник, commendatore. Вие сте лъвът, а аз… — скромно — една мъничка лисица.

— А той е прасето — гръмогласно се изсмя Гаучото и тупна Чезаре по рамото. — Браво! Прекрасни кадри, няма що!

— Прасе — доволно повтори Чезаре и посегна към бутилката.

— Никакво пиене повече — отсече Гаучото. — Синьорът е положил усилия да построи за всички нас една картонена кула. Колкото и да ми е неприятно да живея в нея, аз няма да позволя на пияната ти уста да я разруши с недискретното си дърдорене. — Обърна се към синьор Мантиса и продължи: — Не, вие не сте истински макиавелианец. Той е бил апостол на свободата за всички хора. Възможно ли е някой да прочете последната глава на „Владетелят“^[13] и да изпитва съмнение относно неговото желание да види една републиканска и обединена Италия? Точно тук е живял той, страдал е под гнета на Медичите. Те са били лисиците и Макиавели ги е мразел. Последният му призив е бил в Италия да се появи един лъв, въплъщение на силата, който да прогони завинаги в дупките им всички лисици. Неговият морал е бил също тъй скромен и честен, както моят и този на другарите ми в Южна Америка. А сега, под неговото знаме, вие искате да увековечите ненавистното лукавство на Медичите, които толкова дълго са потъпквали свободата именно в този град. Дори само общуването с вас ме позори безвъзвратно.

— Ако… — отново огорчената усмивка — … ако commendatore има алтернативен план, ние ще се радваме да…

— Разбира се, че имам друг план — язвително отвърна Гаучото. — Единственият възможен план. Разполагате ли с карта? — Синьор Мантиса нетърпеливо извади от вътрешния си джоб неколкократно прегъната скица, направена с молив. Гаучото надзърна пренебрежително в нея. — Значи това е галерията Уфици — изръмжа той. — Никога не съм влизал там. Предполагам, трябва да отида, за да добия представа за терена. А къде е целта?

— Зала Лоренцо ди Монако — синьор Мантиса посочи долния ляв ъгъл. — Ето тук. Вече имам ключ от главния вход. Три главни коридора: източен, западен и един къс южен, който ги свързва. От западния коридор, номер три, влизаме в един малък, ето тук, отбелязан с „Ritratti diversi“^[14]. В края, вдясно, има единичен вход към коридора. Тя е окачена на западната стена.

— Единичен вход, който е също и единичният изход — отбеляза Гаучо. — Лошо! Глуха линия. И за да излезе човек от сградата, трябва да измине обратно цялото това разстояние по източния коридор, до стълбите, водещи към „Пиаца дела Синьория“.

— Има асансьор до един пасаж, който извежда на Палацо Векио — поясни синьор Мантиса.

— Асансьор! — насмешливо възкликна Гаучо. — Точно каквото очаквах от вас. — Той издаде глава напред и оголи зъби. — Значи предлагате да извършим върховната идиотщина да изминем цял коридор, след това друг и наполовина трети, към още едно задънено място и после обратно по същия път, по който сме дошли. Разстояние от… — Гаучо изчисли набързо, — … около шестстотин метра. И пазачи, готови да скочат върху нас иззад ъгъла или всеки път, когато минаваме по някой коридор. Но дори и това не е достатъчно, за да ви разтревожи и смути. Искате да използувате асансьор.

— Отгоре на всичко, тя е толкова голяма — вметна Чезаре.

— Колко голяма? — сви юмрук Гаучото.

— 175 на 279 сантиметра — призна синьор Мантиса.

— Capo di minghe!^[15] — Гаучото се отпусна на стола, поклащайки глава. После, с явно усилие да сдържи своя гняв, обърна очи към синьор Мантиса. — Аз не съм дребен — търпеливо започна да обяснява. — Всъщност съм доста едър. И широкоплещест. Имам телосложение на лъв. Това навярно е расов белег. Аз съм северняк и в тези вени сигурно има известна доза немска кръв. Немците са по-високи от латинските раси. По-високи и по-широкоплещести. Може би някога това тяло ще затлъстее, но сега то е само мускули. Тъй че аз съм едър, non e vero?^[16] Добре. Тогава нека ви осведомя — гласът му се извиси в кресчендо, — че под вашия отвратителен Ботичели ще има достатъчно място за мен и за най-дебелата флорентинска курва, и ще остане даже и за придружаващата я шишкава като слоница майка! За Бога, как смятате да вървите 300 метра с картината? В джоба си ли ще я скриете?

— Спокойствие, commendatore — помоли го синьор Мантиса. — Могат да ни чуят. Това е подробност, за която сме взели съответните мерки, уверявам ви. Цветарят, при когото снощи отиде Чезаре…

— Цветар? Цветар! Вие сте се доверили на един цветар. Нямаше ли да е по-добре да обявите за вашите намерения във вечерните вестници?

— Но той е сигурен човек. Той само ще достави дървото.

— Какво дърво?

— Див рожков. Малък: не повече от четири метра. Чезаре работи цяла сутрин, издълбаваше ствола. Така че ще трябва да изпълним плана бързо, преди да са увехнали червените цветове.

— Простете ужасната ми глупост, — започна Гаучото, — но, доколкото разбирам, вие имате намерението да навиете на руло „Раждането на Венера“, да я пъхнете в кухия ствол на рожкова и да я носите около 300 метра, преминавайки край армия от пазачи, които много скоро ще разберат за кражбата, и да излезете на „Пиаца дела Синьория“, където, може да се предположи, ще изчезнете сред тълпата?

— Точно така. Най-подходящото време ще бъде привечер…

— A rivederci.^[17]

— Моля ви, commendatore — извика синьор Мантиса, скачайки на крака. — Aspetti^[18]. Ние с Чезаре ще бъдем предрешени като работници. Галерия Уфици е в ремонт и в това няма да има нищо необичайно…

— Простете ми. Вие двамата сте безумци — заяви Гаучото.

— Но вашето сътрудничество е крайно необходимо. Ние имаме нужда от лъв, човек опитен във военната тактика, в стратегията…

— Отлично. — Гаучото се върна и застана извисен пред синьор Мантиса. — Предлагам следното: зала Лоренцо ди Монако има прозорци, нали?

— Със солидни решетки.

— Това е без значение. Една бомба, малка бомба, която аз ще осигуря. Опита ли някой да се намеси, ще бъде отстранен със сила. Прозорецът ще ни изведе близо до Posta Centrale^[19]. Къде имате среща с шлепа?

— Под моста Сан Тринита.

— Четири-петстотин метра от Лонгарно. Можем да задигнем някоя кола. Уговорете се шлепът да чака довечера, в полунощ. Това е предложението ми. Решавайте. Аз ще бъда в Уфици, докато стане време за вечеря. Ще проуча обстановката там. От тогава до девет ще бъда у дома, ще правя бомбата. След това, в бирария Шайсфогел. До десет трябва да ми съобщите за решението си.

— Ами дървото, comendatore? То струва почти 200 лири.

— Майната му на вашето дърво. — Гаучото се обърна с елегантно кръгом и закрачи в посока към десния бряг.

Слънцето бе надвиснало над Арно. Слабите му лъчи обагриха влажните очи на синьор Мантиса в светлочервено, сякаш изпитото от него вино преливаше, разводнено от сълзи.

Ръката на Чезаре утешително обгърна слабичките рамене на синьор Мантиса.

— Всичко ще бъде наред — рече той. — Гаучото е варварин. Прекалено дълго е бил в джунглите. Нищо не разбира.

— Тя е толкова прекрасна — прошепна синьор Мантиса.

— Davvero^[20]. Аз също я обичам. Ние сме другари в любовта.

Синьор Мантиса не отговори. След малко протегна ръка към бутилката.