Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
V., (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: V.

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: САЩ

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13356

История

  1. — Добавяне

Първа глава
В която Бени Профейн, неудачник и малко йо-йо, стига до апохир

I

На Бъдни вечер 1955 година Бени Профейн, — черни джинси ливайс, платненки, велурено сако и широкопола каубойска шапка, — случайно минаваше през Норфък, щата Вирджиния. Предразположен към сантиментални импулси, той реши да се отбие в Моряшки гроб на „Ист Мейн Стрийт“, любимото свърталище на матросите от ескадрения миноносец, на който бе служил. За да стигне до кръчмата, Бени трябваше да прекоси Аркадата, а точно на мястото, където тя излизаше на „Ист Мейн Стрийт“, бе седнал възрастен уличен певец с китара и празна кутия от „стърно“[1], за подаяния. Недалеч от него, заобиколен от пет-шест насърчаващи го моряци-новобранчета, един главен флотски писар опитваше да уринира в резервоара на „пакард патришън“, модел 54-та година. Старият уличен певец нареждаше с дълбок плътен баритон:

И моряци и дамите им палави

Веднага ще ти кажат, че

На Ист Мейн Стрийт винаги е Бъдни вечер,

Връщаш се от рейс и те посрещат

Шарени ярки неонови реклами

И осветяват примамливите сцени.

А чувалът на Дядо Коледа е пълен

С докрай сбъднати мечти:

Искряща като шампанско бира,

И ебливи-и-и барманки,

Ех, напомня ти всичко това,

Че е Бъдни вечер на Ист Мейн Стрийт.

— Давай шефе, наливай! — въодушевено изкрещя едно младо моряче ІІ клас.

Профейн сви зад ъгъла. С обичайната внезапност, срещу него без предупреждение зейна „Ист Мейн Стрийт“.

Откакто се уволни от флота, Бени намираше препитание с надничарство по пътищата, а в промеждутъците, когато нямаше работа, просто бродеше насам-натам по източното крайбрежие като йо-йо; и това продължаваше може би година и половина. След такъв дълъг период, отдаден на много повече наименувани паважи, отколкото би желал да изброи, Профейн бе започнал постепенно да изпитва леко подозрение към улиците, особено към улици наподобяващи тази. Всъщност, в неговото съзнание те всички бяха вече обединени в една абстрактна Улица, явяваща му се при пълнолуние като угнетително видение насън. „Ист Мейн Стрийт“, това гето за Никому Ненужни Пияни Моряци, връхлиташе нервите с цялата безцеремонност на обикновен, безобиден нощен сън, преминаващ в кошмар. Кучето се превръща във вълк, светлината в сумрак, празнотата в изпълнено с очакване присъствие. Можеш да видиш младо моряче да повръща на улицата; барманка с татуирани на бузите на задника й корабни витла; потенциален откаченяк съсредоточено обмислящ най-подходящата техника за скок през остъклена витрина (кога да изкрещи „Джеронимо!“[2], преди или след като разбие стъклото?); да чуеш как жестоко натаралянкан палубен матрос плаче някъде навътре в тясната алея, защото последният път, когато от бреговата полиция го хванали фиркан, тозчас го напъхали в усмирителна риза. Тротоарът под краката от време на време носи вибрациите, долетели от един отстоящ на много светофари брегови полицай, който с чукане на палката по уличния стълб дава сигнала „Хей, селяндур“[3]; а отгоре — отдалечаващи се в асиметрично V на изток, където е тъмно и няма повече барове — светлината на живачните лампи превръща всички лица в грозни зелени маски. С пристигането в Моряшки гроб, Профейн завари напълно развихрено побоище между зелени барети и моряци. Той остана за момент до вратата, за да наблюдава; после осъзна, че така и така вече е стъпил с единия крак в Гроба, отскочи настрана от лупаницата и се сгуши, колкото бе възможно по-близо, до месинговото перило на барплота.

— Защо да не може човек да живее в мир с ближните си? — въздъхна глас зад лявото ухо на Бени. Това беше сервитьорката Биатрис, любимка на 22-ра Морска Ескадрена Дивизия и особено на моряците от бившия кораб на Профейн, ескадрения миноносец „Ешафод“. — Бени! — радостно възкликна тя.

Виждайки се отново, след толкова дълго време, двамата изпаднаха в умиление. Профейн започна да рисува по дървените трици на пода прободени със стрели сърца и чайки понесли в клюновете флагчета, на които пишеше „Мила Биатрис“.

В кръчмата нямаше никой от екипажа на „Ешафод“. Преди два дни миноносецът бе отплавал за Средиземно море, съпроводен от бурен моряшки ропот, стигнал чак до облачния Роудс[4] (както разправяха) под формата на гласове, долитащи от кораб-призрак; бил чут даже в Литъл Крийк[5]. Съответно тази вечер в баровете по цялата „Ист Мейн Стрийт“ имаше повече сервитьорки от обикновеното. Защото твърдят (и не без основание), че щом миноносец като „Ешафод“ отплава, някои моряшки жени веднага захвърлят домашните рокли, навличат сервитьорските униформи, започват да изпробват мускулите на ръцете носещи халбите с бира и да репетират сладки курвенски усмивки — всичко това още докато оркестърът на военноморската база свири Доброто старо време[6] и флотските комини засипват със сажди изпънатите в решителна стойка „мирно“ бъдещи рогоносци, които се сбогуват с криви усмивчици на мъжествено-скръбните физиономии.

Биатрис донесе бира. От една задна маса долетя пронизителен крясък, Биатрис трепна, бирата се разплиска.

— Господи! — въздъхна тя. — Това отново е Плой.

Плой бе механик на миночистача „Импулсивен“ и скандална личност по протежение на цялата „Ист Мейн Стрийт“. Беше висок точно 152 сантиметра с обувки и непрекъснато предизвикваше на бой най-едрите моряци на кораба, защото бе сигурен, че те никога няма да го вземат насериозно. Тъкмо навръх преместването на Плой от „Ешафод“, тоест преди девет месеца, Военноморският Флот на САЩ бе сметнал за нужно да му извади всичките зъби. Вбесен, Плой успя да си пробие с юмруци път през един главен санитар и двама зъболекари, и тогава стана ясно, че наистина е твърдо решен да опази своите зъби.

— Но помисли само какво те очаква! — подвикваха зъболекарите, които едва сдържаха смеха си, отбягвайки юмручетата му. — Оголване на зъбните корени, възпаление на венците…

— Не! — крещеше Плой.

Накрая бяха принудени да му ударят една инжекция пентотал в бицепса. Когато Плой отвори очи за първи път след упойката, привидя му се апокалипсис и той забълва дълги и разточителни сквернословия. Цели два месеца блуждаеше като призрак из „Ешафод“, подскачаше без предупреждение нагоре и, увиснал подобно на орангутан от таванските ръкохватки, правеше безразсъдно нагли и дръзновени опити да изрита някой офицер в зъбите.

Обикновено той се зареждаше някъде на кърмата и, фъфлейки през наболяващите го подпухнали венци, произнасяше хрипкави речи на всеки, който слушаше. Когато венците зараснаха, Военноморският Флот на САЩ връчи на Плой полагащите му се по устава лъскави изкуствени челюсти.

— О, Божичко! — ревна той и направи отчаян опит да скочи зад борда.

Ала бе спрян от грамадния негър Дауд.

— Хей, мъник, — измуча Дауд и вдигна Плой за главата, разглеждайки тази съставена от гащеризон и отчаяние конвулсия, чиито стъпала бъхтеха въздуха на метър от палубата, — защо искаш да се хвърлиш?

— Абе човек, искам да умра и това е всичко! — викаше Плой.

— Не знаеш ли, че животът е най-ценното, което имаш? — попита Дауд.

— Хи-хи — през сълзи се изкиска Плой. — И защо?

— Защото без него няма да си жив — отвърна Дауд.

— О! — възкликна Плой и размишлява за това цяла седмица.

Донякъде поуспокоен, той започна отново да излиза в градски отпуск. Издейства си да го преместят на „Импулсивен“. Но там, вечер, след сигнала за лягане, другите моряци започнаха често да дочуват странни звуци, идващи от койката на Плой. Това продължи две-три седмици, докато веднъж, към два часа през нощта, някой включи осветлението, и ето ти го Плой, седнал по турски на койката и си остри зъбите с пиличка. На следващата заплата, вечерта, много по-тих и кротък от обикновено, Плой се настани заедно с група матроси на една маса в Моряшки гроб. Към единайсет часа, поклащайки леко бедра, Биатрис мина край тях, вдигнала поднос с халби бира. Ликуващият Плой издаде глава напред, раззина широко челюсти и заби наскоро подострените си зъби в десния бут на келнерката. Биатрис изпищя, лъскавите халби изхвърчаха параболично от подноса и проблясвайки опръскаха целия Моряшки гроб с разводнена бира.

Това стана любимо забавление на Плой. Вестта обиколи дивизията, ескадрата, а може би и целия флот. Идваха да гледат даже и моряци, които не бяха от „Импулсивен“ и „Ешафод“. Тъй започваха много сбивания, подобни на настоящото, което бе в разгара си.

— Кого захапа? — попита Профейн. — Аз не гледах.

— Биатрис — отвърна Биатрис.

Биатрис беше друга келнерка. Собственичката на Моряшки гроб, госпожа Буфо, чието първо име бе пак Биатрис, развиваше теорията, че, подобно на малките деца, които се обръщат с „мамо“ към всяка жена, и моряците, също тъй безпомощни, трябва да наричат всички келнерки Биатрис. За да приложи на дело тази своя майчинска философия, тя бе инсталирала в кръчмата изработени по поръчка каучукови кранове за бира във формата на големи женски гърди. В заплатните дни, от осем до девет вечерта, в Моряшки гроб се провеждаше мероприятие, което госпожа Буфо напълно уместно бе кръстила „Цицателен час“. Натъкмена в избродирано с дракони кимоно (подарено й от един обожател от Седмия Флот), тя излизаше с тържествена стъпка от задната стая и обявяваше старта, като надигаше боцманска свирка и подхващаше „за храна“. При този сигнал всички хукваха напред и ако някой бе достатъчно късметлия да стигне до гърдите, имаше възможността да суче бира. Крановете бяха седем, а обикновено за тези забавления се събираха по двеста и петдесет моряци средно.

Главата на Плой изникна иззад ъгъла на барплота. Той изщрака със зъби към Профейн.

— Това тука е моят приятел Дюи Гланд, съвсем нов е на кораба — обяви Плой и посочи високия мрачен бунтар с огромен клюноподобен нос, който го бе последвал, влачейки китара по триците на пода.

— Поздрав — рече Дюи Гланд. — Искам да ти изпея една песенчица.

— За да ознаменуваме повишението ти в чин редник първи клас — отбеляза Плой. — Дюи я пее на всеки.

— Това беше миналата година — поясни Профейн.

Но Дюи Гланд опря крак на месинговата стъпенка на барплота, сложи китарата на коляно и започна да подрънква. След осем такта той запя във валсов ритъм:

Клети, окаян, цивилен нещастник,

Толкова много ще ни липсваш.

Всички плачат за теб,

Даже и гадният мичман.

Обаче правиш голяма грешка,

Защото ще ти скъсат гъза от бачкане,

И наказания ще имаш до милион на брой.

По-добре да бъдеш двайсет години моряк,

Отколкото Клет Окаян Цивилен.

— Хубава песен — отбеляза Профейн на своята халба с бира.

— Има още — добави Дюи Гланд.

— О! — въздъхна отчаяно Бени.

Внезапно зъл миазъм обгърна Профейн изотзад. Върху раменете му като чувал с картофи тупна нечия ръка и в обхвата на периферното му зрение се плъзна халба бира, стисната в голям маншон, нескопосано ушит от прогнила кожа на песоглавец.

— Бени, как върви сутеньорството, хйъ, хйъ?

Този смях можеше да идва само от Пиг Бодайн, бивш съкорабник на Бени, който извърна глава. Точно така. Хйъ хйъ наподобява смеха, получаващ се, когато сложиш върха на езика под централните предни зъби и изтръгваш от устата гърлени звуци. Това, според Пиг, беше ужасно гадно.

— О, приятелю Пиг! Май си пропуснал отплаването?

— Вързах го. Зам.-боцманът Папи Ход ме принуди да дезертирам.

Най-добрият начин да избегне човек бреговата полиция е да стои трезвен и със своите хора. И затова Пиг бе отишъл в Моряшки гроб.

— Как е Папи?

Пиг му разказа, че Папи Ход и келнерката, която бе взел за жена, се били разделили. Тя го напуснала и дошла да работи в Моряшки Гроб.

Интересна личност бе тази млада съпруга, Паола. Твърдеше, че е шестнайсетгодишна, ала нямаше начин да разбере човек дали казваше истината, защото зданието на архива, съдържащ нейното кръщелно, бе разрушено, както повечето други сгради на остров Малта.

Профейн бе присъствувал на запознаването им: Метро Бар на „Страйт Стрийт“ или „Търбухът“, както наричаха тази улица. Ла Валета, остров Малта.

— Чикаго! — бе изръмжал Папи Ход с гангстерска интонация. — Чувала ли си за Чикаго? — Междувременно пъхайки със злокобен вид ръка в моряшката блуза, стандартен за Папи Ход жест из цялото средиземноморско крайбрежие.

В края на краищата, той обикновено изваждаше носна кърпа, а не пистолет, изсекваше се, а после ухилен вторачваше поглед в седналото срещу него момиче, което и да бе то. Американските филми бяха дали на всички тях клишета, всекиму, с изключение на Паола Мистрал, която тогава продължи да го наблюдава със стиснати ноздри и сбрани в мъртва точка по средата на челото вежди.

Като завършек на операцията Папи Ход успя да получи 500 долара заем при 40% лихва, от фонд „покупки“ на готвача Мак, за да отведе Паола в Съединените Щати.

Навярно за нея това бе просто един начин да стигне до Америка — обектът на неистов копнеж на всички келнерки от Средиземноморието — където имаше предостатъчно храна, дрехи, постоянно отопление и много събрани на едно място сгради. Папи сполучи да я вкара в Щатите, но бе принуден да излъже за годините й. Тя можеше да бъде на всяка възраст, която пожелаеше. А и от всяка националност, защото Паола като че ли знаеше по малко от всички езици.

Долу, в помощник-боцманската каюта, за всеобщо забавление на моряците от „Ешафод“, Папи Ход бе описал Паола. Все пак през цялото време бе говорил със странна нежност, сякаш постепенно, навярно още докато им разказваше, той осъзнаваше, че сексът вероятно е дори още по-голяма загадка, отколкото бе предполагал и в края на краищата не би могъл да установи какъв е резултатът, защото такъв резултат не се отбелязва с цифри. Което бе изобщо непостижимо за ума на разхайтения Папи Ход, вече минаващ четиридесет и петте.

— Хубаво парче — отбеляза Пиг встрани.

Профейн погледна към дъното на Моряшки гроб и през напластените за вечерта валма тютюнев дим зърна приближаващата Паола. Видът й бе като на всяка друга келнерка от „Ист Мейн Стрийт“. Каква е мимикрията на белия прериен заек в снега или на тигъра сред огряната от слънцето висока пожълтяла трева? Тя се усмихна на Профейн: печално, с усилие.

— Значи реши да се върнеш във флота, а? — отбеляза Пиг.

— Просто минавах оттук — поясни Профейн.

— Ела с мен на западното крайбрежие — покани го Пиг. — Още не се е намерила полицейска кола, дето ще настигне моя „Харли Дейвидсън“.

— Вижте, вижте — извика дребният Плой, подскачайки на един крак. — Не сега бе, хора. Гледайте — посочи той.

Госпожа Буфо се появи до барплота, облечена в кимоно. В кръчмата възцари тишина. Настъпи краткотрайно примирие между зелените барети и моряците, които бяха препречили входа.

— Момчета, Бъдни вечер е — обяви госпожа Буфо, извади боцманската свирка и я наду. Първите ноти се понесоха тремолиращо, като извлечени от флейта, над широко отворени очи и зяпнали усти. Всички в Моряшки гроб слушаха благоговейно, постепенно осъзнавайки, че тя изпълняваше коледната песен „В безмълвна ясна полунощ“[7] в ограничения диапазон на боцманската свирка. Някъде отзад започна тихо да приглася един млад запасняк, който навремето бе участвувал в програми на нощен клуб във Филаделфия.

— Ангелски глас — прошепна Плой с блеснали очи.

Бяха стигнали до „… слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!…[8], когато войнствуващият атеист Пиг реши, че повече не може да търпи.

— Това ми звучи като „За храна“ — гръмко обяви той.

Госпожа Буфо и запаснякът млъкнаха. Измина цяла секунда, преди някой да разбере сигнала.

— Цицателен час! — изкрещя Плой.

Което сякаш развали заклинанието. Схватливите матроси от „Импулсивен“, кой знае как, бързо се събраха накуп сред веселата блъсканица, вдигнаха Пиг като таран и начело с него препуснаха към най-близката цица.

Когато първата вълна моряци връхлетя през бар плота, застаналата подобно на краковски тръбач насред своя бастион[9], госпожа Буфо пое яростния напор на атаката и се катурна назад във ваната с лед. Широко разперилият ръце Плой бе избутан напред. Той хвана една ръчка на бирен кран и в същия момент неговите съкорабници го пуснаха. Теглото му повлече него самия и ръчката на крана в извита надолу дъга: от зърното на каучуковата гръд бликна златист, пенлив бирен водопад и заля Плой, госпожа Буфо и двайсетина моряци, които бяха проникнали зад барплота във флангова атака и се блъскаха един друг до припадък. Групата, пренесла Плой, вече бе разпръсната и сега всеки поединично опитваше да стигне до някой от останалите бирени кранове. Старшината на Плой бе коленичил зад него, хванал краката му, готов да ги дръпне и да заеме неговата ударна позиция, веднага след като Плой излочеше достатъчно бира. В своята атака моряците от „Импулсивен“ бяха образували летящ клин. След тях в пробива навлязоха поне още шейсетина разлигавени матроси, които ритаха, дращеха, блъскаха, пердашеха и ревяха гръмогласно; а някои от тях размахваха бирени бутилки, за да си пробият път.

Профейн седеше в края на барплота и наблюдаваше самоделни моряшки обувки, клоширани панталони, навити ръкави на ризи ливайс; от време на време някое олигавено лице, увенчаващо паднало тяло; строшени бирени бутилки, миниатюрни талашени бури.

Скоро той вдигна очи; Паола бе там, обхванала с ръце крака му, притиснала буза в черните джинси.

— Това е ужасно — рече Паола.

— О! — Бени погали главата й.

— Спокойствие! — въздъхна тя. — Нали всички ние искаме това, Бени? Само малко спокойствие. Никой да не ти скача и да не те хапе по дупето.

— Шшт — успокои я Профейн. − Я виж, някой току-що прасна Дюи Гланд в корема със собствената му китара.

Паола прошепна нещо до крака му. Двамата стояха кротко и неподвижно, без да гледат продължаващата около тях яростна блъсканица. Госпожа Буфо бе изпаднала в пиянска истерия. Иззад стария барплот от имитация на махагон се примесваха и долитаха нечовешки вопли.

Пиг бе насмел двайсетина празни бирени халби и се бе настанил на един рафт зад тезгяха. В кризисни моменти той предпочиташе да заема позата на наблюдател и сега зяпаше с жаден поглед, докато съкорабниците му се блъскаха като нерези около седемте гейзера под него. Бирата бе заляла по-голямата част от дървените трици по пода зад барплота; схватки и аматьорски танцови стъпки оставяха върху тях драсканиците на непознати йероглифи.

Отвън завиха сирени, запищяха полицейски свирки, дочу се тропот на тичащи крака.

— Уф — изпъшка Пиг, слезе от рафта, заобиколи тезгяха и отиде при Бени и Паола. — Хей, приятел, ченгетата идват — невъзмутимо обяви той, присвивайки очи, сякаш в тях духаше вятър.

— Да се чупим оттука — предложи Бени.

— Вземи момичето — разпореди Пиг.

Тримата преминаха на бегом през мелето от тела. Пътьом вдигнаха от пода Дюи Гланд. Когато бреговите полицаи, размахали палки нахлуха в Моряшки гроб, четиримата вече тичаха по една алея успоредна на „Ист Мейн Стрийт“.

— Къде отиваме? — попита Профейн.

— Там, закъдето сме тръгнали — отвърна Пиг. — Хайде, размърдай си задника.

Бележки

[1] Марка желиран денатуриран спирт за горене.

[2] Джеронимо (1829–1909) — прославен вожд на апачите, известен със своите набези в мексиканските провинции. Самото му име навявало панически ужас сред белите жители на Мексико и южните американски щати Аризона, Ню Мексико и западен Тексас. Извикването на името му имало въздействие сходно на вика „Пожар!“ или „Земетресение!“ (Тук и по-нататък всички бележки са на преводача.)

[3] Т.е. полицаят отправя сигнал за помощ при уличен бой. „Хей, селяндур“ — първоначално означавало препирня или размяна на юмруци между циркови работници/актьори и зрителите. С призива „Хей, селяндур“ цирковите актьори предупреждавали своите „подставени зрители“ за възможни спорове и сбивания с местната публика.

[4] Кросроудс (The Cross Roads) отстои на 6 км. северозападно от Норфък.

[5] Литъл Крийк (Little Creek) отстои на 18 км. по земя или 12 км. по въздуха от Норфък.

[6] Доброто старо време (Auld Lang Syne) — шотландска песен по текст на Роберт Бърнс, по традиция изпълнявана в края на празненства.

[7] „В безмълвна ясна (полу)нощ“ (It Came Upon a Midnight Clear) — традиционен английски коледен химн. Текст Едмънд Сиърс, музика Ричард Сторс Уилис.

[8] Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение! — петият стих на химна „В безмълвна ясна (полу)нощ“ и същевременно — евангелски цитат (От Лука свето евангелие 2:14). Едно от най-популярните в САЩ пожелания, изписвано на коледните поздравителни картички.

[9] От началото на XVI в. камбанарията на църквата Дева Мария в Краков е използвана като стражева кула. Впоследствие на всеки кръгъл час там свири тръбач и внезапно прекъсва мелодията, в памет на загиналия от татарска стрела часовой.