Томас Пинчън
V. (58)

ІІ

Раздялата приближаваше неотвратимо.

Един следобед, Профейн случайно се озова в района на „Хюстън Стрийт“, в квартала, където бе прекарал своето детство и юношество. Беше малко преди отплаването за Малта, хладно, ранна есен. Притъмня рано и децата, които бяха играли бейзбол, вече се разотиваха. Без някаква особена причина, Бени реши да навести родителите си.

Две преки и нагоре по стълбите, покрай апартамента на полицая Базилиско, чиято жена редовно оставяше боклука в коридора; край госпожица Ангевайн, която имаше някакъв дребен бизнес; край семейство Винъсберг, чиято дебела дъщеря постоянно опитваше да завлече невръстния Профейн в банята; край пияницата Максайкс; край скулптора Флейк и неговото гадже; край старата, но активно практикуваща вещерство Мин Де Кошта, която гледаше осиротели мишки; покрай неговото собствено минало, въпреки че беше ли известно то някому? Във всеки случай не и на Профейн.

Бени спря пред тяхната врата и почука, макар да позна по звука (както предусещаме по звъна в телефонната слушалка дали Тя си е вкъщи или не), че нямаше никой у дома. Подир малко натисна дръжката: защо не, след като бе дошъл чак до тук. Родителите му нямаха навика да заключват вратите. Той влезе и автоматично се насочи към кухнята, да провери какво има на масата. Шунка, пуешко, печено говеждо. Плодове: грозде, портокали, сливи, ананас. Поднос с пирожки, купа с бадеми и бразилски орехи. Плитка чесън, захвърлена, като огърлица на богата дама, върху китки пресен розмарин, копър, естрагон. Две солена трески с вторачени безжизнени очи в голяма пита проволоне, бледожълт пармезан, и Бог знае колко от техните братовчеди — рибени кюфтета във ведърце с лед.

Не, майка му изобщо не притежаваше телепатични способности и не го очакваше. Не очакваше и съпруга си Джино, дъжд, бедност, или каквото и да е. Тя просто страдаше от натрапчивия импулс да храни някого. Профейн бе сигурен, че без такива майки светът би загубил много.

Остана в кухнята цял час, докато навън мръкваше. Разхождаше се из това поле, отрупано с неодушевена храна и одухотворяваше някои късчета от нея, обсебваше ги в своето тяло. Скоро бе вече съвсем тъмно и златисто-препечената повърхност на месата и лъскавите кори на плодовете заблестяха още по-силно на светлината от отсрещните прозорци. Заваля дъжд. Профейн излезе от апартамента.

Те щяха да се досетят, че е идвал.

 

 

Профейн, чиито нощи сега бяха свободни, реши, че може да си позволи да посещава по-често „Ръждивата лъжица“ и „Клонестият тис“, без да прави сериозни компромиси.

— Това ме унижава, Бени! — викаше Рейчъл. От деня, когато го уволниха от „Антрорисърч Асосиейтс“, той опитваше да я унижава по всички известни му начини. — Защо не искаш да ти намеря работа? Вече е септември, студентите се разотиват от града, пазарът на труда никога не е бил по-благоприятен.

— Приеми, че съм в отпуск — увещаваше я той. Но как можеш да си вземеш отпуск от две подопечни на теб жени?

Още преди да се усети, Профейн бе станал пълноправен член на Пасмината. Под опекунството на Каризма и Фу, той се научи да употребява собствени имена, да държи на пиене, да запазва невъзмутимо изражение на лицето, да пуши марихуана.

— Рейчъл, аз пуших трева — призна той след седмица, когато се бе отбил за малко в апартамента.

— Махай се оттук.

— ’Кво?

— Ти се превръщаш в марионетка — укори го Рейчъл.

— Поне малко не те ли интересува какво е усещането?

— Пушила съм трева, ако искаш да знаеш. Глупашко занимание, като мастурбацията. Щом се кефиш, добре. Но без мен.

— Беше само веднъж. Колкото да опитам.

— Аз пък ще ти кажа само веднъж: тази Пасмина не живее, а само опитва да съществува по някакъв начин. Пасмината не създава, а само одумва хората, които сътворяват нещо. Варезе, Йонеско, де Коонинг, Витгенщайн^[1], повдига ми се направо! Пасмината несъзнателно пародира себе си. А списание „Тайм“ напълно съзнателно приема всичко насериозно.

— Забавно е.

— А и това се отразява зле на потентността ти.

Той все още бе твърде замаян от марихуаната, за да спори. Нехайно развеселен излезе от апартамента, в компанията на Каризма и Фу.

Рейчъл се заключи в банята с транзистора и поплака малко. По радиото някой пееше баналната стара песен: как винаги огорчаваш този, когото обичаш и когото изобщо не трябва да огорчаваш. „Точно така, — мислеше Рейчъл, — но обича ли ме изобщо Бени? Аз го обичам. Поне тъй мисля. А нямам абсолютно никаква причина, за да го обичам.“ И зарида още по-силно.

Около един през нощта тя се появи в „Лъжицата“ с разпусната коса, цялата в черно, без никаква козметика освен размазаните печални кръгове туш около очите, придаващи й сходство с енот. Приличаше на всички останали жени и момичета наоколо: т.е. на курва.

— Извинявай, Бени. Съжалявам — каза тя. И след малко:

— Можеш да ме обиждаш и огорчаваш колкото искаш. Само ела с мен у дома, в леглото… — И много по-късно, в нейния апартамент, извърната с лице към стената: — Дори не е нужно да бъдеш мъж с мен. Само се преструвай, че ме обичаш.

Думите й не спомагаха особено за подобряване на настроението му. Ала и не го накараха да спре да ходи в „Лъжицата“.

Една вечер в „Клонестият тис“ двамата със Стенсъл се напиха.

— Стенсъл напуска страната — обяви Стенсъл. Очевидно бе желанието му да намери събеседник.

— И аз искам да замина някъде.

Стенсъл Младши се оказа талантлив последовател на Макиавели. Много скоро Профейн вече му описваше своите проблеми с жените.

— Не проумявам какво й е скимнало на Паола. Ти я познаваш по-добре. Наясно ли си какво иска тя?

Неудобен въпрос за Стенсъл.

— Вие двамата не сте ли…? — почна да извърта той. — Как да го кажа?…

— Не — отвърна Профейн. — Не и не.

Но Стенсъл дойде и следващата вечер.

— Откровено казано и Стенсъл не е в състояние да се справи с нея — призна той. — Обаче ти можеш.

— Млъкни и пий — посъветва го Профейн.

След няколко часа и двамата бяха направили главите.

— Не ти ли е хрумвало да заминеш с тях? — поинтересува се Стенсъл.

— Веднъж съм бил на Малта. Защо ми е да се връщам там.

— Не те ли привлича Валета с нещичко, поне малко? Не събужда ли някакви чувства в теб?

— Направих кратка разходка из Търбуха^[2] и се накърках, както всеки друг. Прекалено пиян бях, за да усещам каквото и да е.

Което донесе известно успокоение за Стенсъл. Той изпитваше смъртен страх от Валета. Би се чувствал по-уверен на това пътуване, ако Профейн или който и да е друг: (а) поеме грижата за Паола, (б) прави компания на Стенсъл и не го оставя самичък.

Засрами се, укоряваше го съвестта му. Старият Сидни е отишъл там, въпреки че всички обстоятелства са били против него. Съвсем сам.

И как е свършило всичко това?, помисли Стенсъл, леко иронично и леко потиснато.

— Къде е твоето място, Бени? — премина в настъпление той.

— Там, където съм.

— Изтръгнат от корените си. Както и останалите от Пасмината. Всеки от тази Пасмина може още утре да си вдигне чукалата и да замине за Малта или на Луната. Попитай ги защо и ще ти отговорят: „А защо не?“

— Хич не ми пука за Валета. — Обаче има нещо все пак в тези сринати от бомбардировките сгради, в кафеникавите обломки, в трескаво многолюдната „Кингсуей“^[3]. Как бе нарекла Паола острова: люлка на живота. — Винаги съм искал да бъда погребан в морето — отбеляза Профейн.

Ако Стенсъл бе забелязал свързващото звено в тази асоциативната верига, сигурно би му се разкрило едно благосклонно, добронамерено и отзивчиво сърце. Но с Паола никога не бяха говорили за Профейн. Кой изобщо е този Профейн?

Във всеки случай, кой е бил той досега. Решиха да отидат на някакъв купон на „Джеферсън Стрийт“.

На другия ден беше събота. Още в ранното утро Стенсъл почна да навестява своите „контакти“ и да ги осведомява за предполагаемия трети участник в пътуването.

Предполагаемият трети участник междувременно страдаше от жесток махмурлук. А неговото Момиче се терзаеше от пренеприятни опасения.

— Бени, защо киснеш в „Лъжицата“?

— Защо не?

— За първи път ми отговаряш така — повдигна се тя на лакът.

— Всеки ден правим по нещо за първи път.

— Ами любовта? — без да се замисля попита тя. — Кога ще ти се случа за първи път, Бен?

В отговор Бени се изтърколи от леглото, допълзя до банята и прегърна тоалетната чиния, с единствената мисъл да повърне. Рейчъл стисна ръце върху лявата си гръд, като оперна певица по време на концерт. „И това е моят мъж“. Бени се отказа от идеята за повръщане и почна да криви лице пред огледалото.

Тя приближи до него изотзад, с разчорлена от съня коса, и притисна буза в гърба му, също както Паола в онзи зимен ден миналата година на ферибота за Нюпорт Нюз. Профейн изучаваше старателно зъбите си.

— Дръпни се от гърба ми — измърмори той.

— Виж го ти! — без да помръдва от него, започна Рейчъл. — Изпушил една цигара марихуана и вече е пристрастен. Или това го каза маймунката, дето те е яхнала?

— Казвам го аз. Дръпни се от мен.

— Достатъчно ли е толкова? — отстъпи назад тя. — Или да се отместя още, а Бен? — Последва дълга пауза.

— Ако съм пристрастен към нещо, това си ти, Рейчъл А. — почти шепнешком отвърна Профейн, с разкаяние в тона, следейки с шарещ поглед отражението й.

— Пристрастен си към жените — заяви тя. — Пристрастен си към онова, което смяташ за любов: да получаваш и да получаваш. Но не и към мен.

Бени започна яростно да търка зъбите си с четката. Тя видя в огледалото как от устата му разцъфна грамаден цвят от прокажено-розова пяна и започна да се стича надолу от двете страни на брадата му.

— Ако искаш да ме зарежеш, махай се! — изкрещя Рейчъл. — Да те няма!

Той отвърна нещо, обаче нито един от двамата не разбра думите му, които преминаваха през четката за зъби и пяната.

— Страх те е от любовта, значи си имаш някоя друга — заключи тя. — Разбира се, можеш да говориш за любов, стига да не ти се наложи да даваш нещо, да бъдеш привързан към нещо. Но, каквото и да кажеш, все ще бъде неистинско. Ще бъде само фасада, начин за самоутвърждаване. И за унижаване на тези, които опитват да те разберат, тоест мен.

Профейн издаваше гълголещи звуци в мивката — отпиваше вода от крана и плакнеше устата си.

— Сега разбираш ли за какво ти говорех? — откъсвайки се от крана, за да поеме въздух. — Нали те предупредих?

— Хората се променят. Не можеш ли да опиташ поне, да направиш някакво усилие? — Тя по-скоро би се удавила, но нямаше да заплаче.

— Аз не се променям. Неудачниците не се променят.

— О, направо ми се повдига от такива приказки. Кога ще престанеш да се самосъжаляваш? Ти въздигаш своята безволева, непохватна и страхлива душа до безусловността на Вселенски Принцип.

— Ами ти и твоето „МГ“.

— Каква връзка има това с…

— Знаеш ли какво съм мислил винаги? Че ти си придатък, аксесоар към някой автомобил. Че ти, твоята плът, ще се разпаднеш по-бързо от колата. Че колата ще продължи живота си дори и в автоморгата и пак ще изглежда така, както винаги е изглеждала и ще минат хиляда години, за да ръждяса тя до неузнаваемост. Но тогава нашата Рейчъл отдавна няма да я има на този свят. Ти си аксесоар, някаква жалка прогнила част, като радио, перо за чистачка или радиатор.

Рейчъл изглеждаше силно разстроена. Той продължи още по-настъпателно:

— Знаеш ли, едва след като те видях насаме с твоето „МГ“, започнах да смятам себе си за мухльо и неудачник, на когото е наложително да изпитва страх от света на вещите. В момента дори не ми идваше на ум, че ставам свидетел на някакво извращение. Просто се уплаших.

— Това само показва колко малко познаваш жените.

Бени подхвана да чеше глава, разпращайки люспици пърхот из цялата баня.

— Слаб беше първият мъж в живота ми. Обаче никой от множеството изтупани лъскави свалячи в ресторант „Трокадеро“ не е стигал по-далеч от целуване на ръката ми. Нима не разбираш, горкички ми Бен, че така или иначе момичето трябва да се отърве от девствеността с нечия помощ — на домашния папагал или на автомобила, но в повечето случаи за тази цел използва собствените си пръсти.

— Не — заяви той. Кичури слепнала се коса стърчаха на всички страни, ноктите му леко жълтееха от полепналите по тях частици от мъртвия скалп. — Това не е всичко. Има още нещо. Няма защо да извърташ.

— Ти не си неудачник. Ти си обикновен. Всеки човек е донякъде неудачник. Ще се увериш в това, стига да излезеш от своята черупка.

Бени стоеше, напълно разколебан и отчаян — крушоподобна фигура, торбички под очите.

— Какво искаш? Колко си решила да поискаш? Това не ти ли е достатъчно? — размаха той пред нея неодушевения си пенис.

— Не е достатъчно. Нито на мен, нито на Паола.

— Нея пък от къде на къде я намесваш…

— Където и да отидеш, все ще се намери жена за Бени. Нека това поне малко те утеши. Винаги ще се намери дупка, в която да влезеш без страх, че ще изгубиш дори частица от твоето скъпоценно неудачничество. — Рейчъл затрополи из стаята. — Добре де. Курви сме. Цената ни е твърдо фиксирана и е еднаква, независимо от предпочитанията на клиента: отпред, свирка, задна шморца или пълна програма. Готов ли си да я платиш, миличък? Как ще постъпиш? Разума ли ще послушаш, или сърцето?

— Ако мислиш, че ние с Паола…

— С която и да е. Докато това нещо клюмне съвсем. Те са цяла върволица, някои по-хубави от мен, но без изключение са глупави поне колкото мен. И много лесно можем да бъдем измамени, защото всяка от нас има по една от тези — докосвайки междукрачието си. — А когато тя надигне глас, ние се вслушваме в зова й. — Рейчъл бе вече на леглото. — Хайде, бебчо, — подкани го тя, почти разплакана, — този път е безплатно. В името на любовта. Качвай се. Хем приятно, хем безплатно.

Колкото и да бе нелепо, Бени си припомни, съвсем не на място, радиотехника Хирошима, цитиращ от някакво мнемоническо ръководство за цветова маркировка на резистори.

Лоши момчета изнасилват нашите момичета зад стените на частни зеленчукови градини (или „но Вайълет е винаги съгласна“). Хем приятно, хем безплатно.

Възможно ли е някои от техните съпротивления да бъдат измерени в омове? Един ден, ако е рекъл Господ, ще бъде създадена изцяло електронна жена-робот. Сигурно ще се казва Вайълет. Изникне ли някакво затруднение с нея, веднага се консултираш с инструкцията за употреба и поддръжка. Ще бъде приложена модулната концепция: например дебелината и дължината на пръстите или сърдечната температура или размерът на устата не отговарят на посочените от теб в спецификацията? Демонтираш съответните модули и ги заменяш с други, това е всичко.

Независимо от тези размисли, Профейн се покатери върху Рейчъл.

 

 

Въпреки че Мафия бе в затвора, а няколкото членове на Пасмината, които бяха пуснати на свобода под парична гаранция, трябваше да демонстрират благоприлично поведение, същата вечер в „Лъжицата“ бе по-шумно от обикновено. Все пак бе събота в края на августовските горещини.

Малко преди затварянето на бара, Стенсъл отиде при Бени, който бе пил цяла вечер, ала неизвестно защо бе напълно трезвен.

— Стенсъл разбра, че имате някакви проблеми с Рейчъл.

— Не започвай и ти.

— Паола му каза.

— Изглежда Рейчъл е споделила с нея. Добре. Поръчай ми една бира.

— Паола те обича, Префейн.

— Да не мислиш, че това ме впечатлява? Що за номер ми кроиш, хитрец такъв?

Стенсъл Младши въздъхна. Едновременно с това прозвуча викът на помощник-бармана: „Време е, господа, ако обичате“. Всяка подобна, типично английска реплика, биваше посрещана с одобрение от Цялата Шантава Пасмина.

— За какво е време? — размишляваше гласно Стенсъл. — За повече думи, за още бира. За следващия купон, за ново момиче. Изобщо, време е за всякакви глупости, само не и за нещо важно. Профейн. Стенсъл има проблем. Една жена.

— Сериозно! — саркастично изсумтя Профейн. — Не може да бъде! Много странно. Подобно нещо не съм чувал в живота си.

— Хайде. Да вървим.

— Не мога да ти помогна.

— Ще слушаш. Нищо повече не му е нужно. — След като излязоха и тръгнаха по „Хъдзън Стрийт“: — Стенсъл не иска да ходи на Малта. Просто го е страх. Разбираш ли, той още от 1945 година преследва по лични причини една персона. Или може би жена, не е много сигурно.

— Защо? — попита Бени.

— Защо не? — отвърна Стенсъл. — Ако Стенсъл изтъкне някакво безспорно, убедително основание за преследването, това ще означава, че е намерил вече тази жена. Защо човек решава да предпочете едно момиче пред друго в бара. Ако знае защо, момичето изобщо не би представлявало проблем за него. Защо започват войните: ако знаем причината, би настъпил вечен мир. Значи в това издирване подбудителният мотив се явява съставна част от обекта на преследване.

— Бащата на Стенсъл я споменава в своите дневници: било е на границата между стария и новия век. Стенсъл започна да проявява интерес към нея в 1945 година. Може би от скука или защото старият Сидни така и не бе доверил нищо полезно на сина си; или понеже дълбоко в душата на сина бе притулена потребността от тайна, от загадъчност, от смътното усещане за преследване, което да поддържа определено ниво на междуклетъчния метаболизъм? Стенсъл вероятно се храни със загадки.

— Но Стенсъл отбягваше всячески Малта. Той разполагаше с отделни късчета от нишки: указания, следи. Стенсъл Младши мина през всички градове, където е била тя, преследва я, докато не се загуби сред лъжливи спомени и отдавна изчезнали здания. Той беше във всички нейни градове, с изключение на Валета. Баща му бе умрял във Валета. Стенсъл опитваше да убеди себе си, че срещата на Сидни с V. и неговата смърт представляват две отделни, изобщо несвързани събития.

— Не беше съвсем така. Защото — започвайки още от най-първата нишка, от египетската операция (осъществена по юношески-нескопосано в стил бъдеща Мата Хари), в която тя е участвала, работейки, както винаги, изключително само за себе си, докато в същите тези дни Фашода е пръскала обилно искри наоколо в търсене на фитил; и до 1913 година, когато V. осъзнала, че е постигнала всичко възможно и си наложила известно прекъсване, за да се отдаде на любовни занимания — през цялото това време е било подготвяно нещо чудовищно. Нямам предвид Световната война, нито социалистическия прилив, който ни е довлякъл Съветска Русия. Това са само симптоми и нищо повече.

Двамата излязоха на 14^-та Улица и тръгнаха на изток. Колкото повече наближаваха Трето Авеню, толкова по-многобройни ставаха разминаващите се с тях бродяги. В някои вечери 14^-та Улица може да бъде най-широката и най-ветровита улица на света.

— Едва ли V. е била някаква причина за тези катаклизми или действаща сила в тях. Просто е била там. Но самото й присъствие е било достатъчно, дори и като симптом. Стенсъл, разбира се, би могъл да предпочете да насочи своите издирвания към периода на Първата Световна война или към Русия. Но той не разполага с толкова много време. Стенсъл е търсач.

— И очакваш да намериш тази жена на Малта? — попита Бени. — Или да разбереш как е умрял баща ти? Или нещо друго? Кажи.

— Откъде да знае Стенсъл! — изкрещя Стенсъл. — Може ли да знае какво ще направи, когато я открие. А и всъщност той действително ли иска да я намери? Глупави въпроси. Стенсъл трябва да отиде на Малта. За предпочитане със спътник. С теб.

— Пак ли? Омръзна ми вече.

— Той се бои. Защото ако е отишла на Малта, за да отложи прекратяването на една донякъде очаквана от нея война, с която, — макар да нямала участие в избухването й, — все пак е имала определена причинна връзка, значи навярно V. е била там и по времето на Първата световна. И в края на тази война се запознава със стария Сидни. Париж за любов, Малта за война. Ако е така, значи всеки момент можем да очакваме…

— Мислиш, че ще има война?

— Много е вероятно. Нали четеш вестниците.

За Профейн запознаването с пресата се свеждаше до един повърхностен поглед на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. Ако не видеше заглавие с големи букви, за него това означаваше, че светът се намира в добра форма.

— Близкият Изток, люлка на цивилизацията, може да се превърне в нейна гробница.

— Ако Стенсъл трябва да отиде на Малта, той не може да пътува само с Паола. Той няма доверие в нея. Нужен му е още един човек: да я занимава, тъй да се каже да изпълнява ролята на буфер.

— Можеш да вземеш когото поискаш. Нали ме уверяваше, че Пасмината се чувства навсякъде като у дома си. Защо не Раул, или Слаб или Мелвин?

— Паола обича теб. Защо не ти?

— А защо аз?

— Бени, ти не си член на Пасмината. През целия август ти беше чужд на тази машина и стоя настрана.

— Не, не. Просто бях с Рейчъл.

— Ти се отчужди и от нея — с иронична усмивка добави Стенсъл.

Профейн извърна поглед.

Така вървяха двамата по Трето Авеню. Силният вятър на Улицата ги блъскаше от всички посоки, отвред се развяваха триъгълни ирландски знамена, плющяха навеси. Стенсъл задърдори. Разправи на Профейн за един публичен дом в Ница, с огледален таван, където веднъж му се сторило, че е намерил своята V. Разказа му за мистичното изживяване, което изпитал пред посмъртната гипсова отливка от ръката на Шопен в музея „Селда“ на остров Майорка.

— Абсолютно никаква разлика — весело пропя той и двама бродяги наблизо се разсмяха. — Съвсем като жива. Изглежда Шопен е имал гипсова ръка!

Профейн сви рамене. Бродягите тръгнаха с тях.

— V. отвлякла един аероплан: стар раздрънкан „Спад“, като този, на който се разбил Годолфин Младши. Господи, що за полет е било! От Хавър през Бискайския залив до някъде в дълбоката провинция на южна Испания. Дежурният офицер помни единствено разярения „хусар“, тъй я нарече, с червено полево наметало, който минал бързо покрай него, отправяйки му свиреп поглед от изкуствено око във формата на часовник: „и сякаш ме прободе гибелното урочасващо око на самата епоха“.

— Едно от характерните й качества е умението да променя външността си. Прекарала е на Майорка поне година, предрешена като стар рибар, който всяка вечер пушел лула с изсушени водорасли и разправял на децата истории за контрабанда на оръжие през Червено море.

— Като Рембо^[4] — вметна единият от придружаващите ги бродяги.

— Дали е познавала в детството си Рембо? Навярно като три-четири годишно момиченце е минавала през онези места, където дърветата били окичени с гирлянди сиво-червени трупове на разпънати англичани? Или се е подвизавала като жив талисман, носещ късмет на махдистите? Или след като навършила пълнолетие се установила в Кайро и станала любовница на сър Аластеър Рен?

— Кой знае. За документирането на своята история Стенсъл би предпочел да се осланя на субективното мнение на отделни личности, запазили в паметта си неясни спомени. Правителствените отчети, диаграмите и масовите движения са, меко казано, прекалено несигурни и не заслужават доверие.

— Стенсъл, ти си здравата фиркан — обяви Профейн.

Вярно. Настъпващата есен бе достатъчно прохладна, за да отрезви Профейн. Стенсъл обаче изглеждаше пиян, ала не от алкохола.

V. в Испания, V. на остров Крит: V. осакатена на остров Корфу, V. фанатичка в Мала Азия. По времето, когато преподавала уроци по танго в Ротердам, V. заповядала на дъжда да спре — и той наистина спрял. Цяло едно лято в Римска Кампания, пременена в трико с два извезани китайски дракони и необременявана от похотливи мисли, тя подавала балони, саби и шарени кърпички на посредствения фокусник Уго Медикеволе. Усвоявайки скоростно професията, намерила време за разработката на собствени трикове и фокуси, в резултат от което една сутрин открили Медикеволе на полето да беседва с овцете за цветовите нюанси и полусенки на облаците. Косата му напълно побеляла, а умственото му равнище се доближавало до това на пет годишно дете. V. била изчезнала.

И така процесията на четиримата стигна чак до пресечката със 70^–та Улица. Логореята на Стенсъл не спираше, но останалите го слушаха с интерес, въпреки че Трето Авеню общо взето не предразполагаше особено към пиянски изповеди и словоизлияния. Не изпитваше ли Стенсъл, подобно на баща си, някаква общо взето болезнена подозрителност към Валета — предвиждаше ли той, че ще му бъде наложено принудително, да затъне дълбоко в една твърде стара за него история, или най-малкото прекалено различна от онова, което му бе известно? Вероятно не; просто той чувстваше приближаването на едно знаменателно сбогуване. На мястото на Профейн и двамата бродяги можеше да се окаже който и да е: полицай, барман, жена. По този начин Стенсъл оставяше частици от себе си — и от V. — из целия западен свят.

На този етап V. представляваше една удивително фрагментарна концепция.

— Стенсъл отива на Малта, като изтерзан и неспокоен жених на сватба. Това е брак по сметка, уговорен от Съдбата, която в известен смисъл е майка и баща на всекиго. Вероятно на Съдбата не й е безразлично благополучието на един такъв съюз: нали все пак й е нужен човек, който да я наглежда на стари години.

Това последното според Бени бе чиста глупост. Неусетно четиримата бяха стигнали до Парк Авеню. Двамата бродяги, вече усетили, че навлизат в непозната територия, смениха посоката и тръгнаха на запад към Парк Авеню. Среща ли имаха уговорена там?

— Не трябва ли да занесем някакъв умилостивяващ подарък? — попита Стенсъл.

— Например ’кво? Шоколадови бонбони или цветя, а?

— Стенсъл знае какво — заяви Стенсъл. Те стояха пред сградата, където се помещаваше офисът на Айгенвалю. Случайност ли бе това или предумишленост. — Почакай тук, на улицата — нареди Стенсъл. — Той ще се върне след минута. — И изчезна във фоайето.

В същия момент няколко пресечки по-нагоре излезе една полицейска кола, зави по Парк Авеню и се отправи към центъра. Профейн също тръгна към центъра. Колата го задмина, без да спира. Профейн стигна до ъгъла и продължи на запад. Когато той вече бе обиколил цялата пресечка, Стенсъл се показа от един прозорец на последния етаж.

— Ела тук — изкрещя Стенсъл. — Трябва да ми помогнеш.

— Да ти помог…? Ти си луд.

— Качи се тук, — нетърпеливо го подкани Стенсъл, — преди да е дошла полицията.

Профейн стоя вън още цяла минута, броейки етажите. Девет. Сви рамене, влезе във фоайето и взе асансьора.

— Ще можеш ли да отвориш една ключалка? — попита Стенсъл.

Профейн се изсмя.

— Добре тогава. Значи ще се наложи да влезеш през прозореца. — Стенсъл разтършува из килера на чистачките и се върна с дълго въже в ръка.

— За мен ли е? — попита Профейн. Двамата излязоха на покрива.

— Това е важно — започна да го умолява Стенсъл. — Представи си, че враждуваш с някого. Но трябва да се срещнеш с врага, с него или с нея. В такъв случай няма ли да се постараеш срещата да премине колкото е възможно по-безболезнено?

По покрива двамата стигнаха точно над офиса на Айгенвалю. Бени хвърли поглед надолу към улицата.

— Искаш да ме спуснеш надолу по голата стена, където даже няма пожарна стълба, чак до онзи прозорец и да го отворя, така ли? — попита Бени, жестикулирайки преувеличено изразително.

Стенсъл кимна. Ясно. Профейн трябваше пак да виси като маймуна. Обаче сега Пиг отсъстваше, значи нямаше кого да спасява и съответно бе изключено да разчита на отплата или доброжелателно отношение. От Стенсъл не можеше да очаква благодарност, защото взломаджиите (без значение на втори или девети етаж) чест нямат. И защото Стенсъл беше още по-окаян скитник от него самия.

Овързаха Профейн с въжето около пояса. Безформеното му телосложение силно затрудняваше намирането на какъвто и да е център на тежестта. Стенсъл омота няколко пъти въжето около стойката на близката телевизионна антена. Профейн допълзя до корниза на покрива и спускането започна.

— Как е положението? — попита след малко Стенсъл.

— Като изключим тримата полицаи долу, които ме гледат някак подозрително…

Рязко придръпване на въжето.

— Ха, ха — изсмя се Профейн. — Привлякох ти вниманието, нали? — Настроението му тази вечер изобщо не бе самоубийствено. Но, имайки предвид неодушевеното въже, антената, сградата и улицата девет етажа по-долу, можеше ли да се твърди, че го ръководи някакъв здрав смисъл?

Оказа се, че центърът на тежестта е изчислен твърде неточно. Докато висящият Бени приближаваше сантиметър по сантиметър до прозореца на Айгенвалю, положението на тялото му бавно се изменяше и от почти вертикално вече бе станало напълно хоризонтално, успоредно на улицата и с лице към нея. Тъй както бе увиснал, на Профейн му хрумна да размаха ръце, имитирайки австралийски кроул.

— Мили Боже! — промърмори Стенсъл и нетърпеливо подръпна въжето.

Скоро Профейн, чийто смътен силует наподобяваше октопод с четири ампутирани пипала, спря да се клати и замря неподвижен във въздуха, дълбоко умислен.

— Хей — извика той след малко.

Стенсъл попита какво.

— Издърпай ме горе. По-бързо.

Усещайки твърде явно своята зряла възраст, Стенсъл започна да изтегля въжето, като съпровождаше всяко дръпване с хриптене или пъшкане. Това му отне десет минути. Накрая изникна Профейн и провеси нос над корниза на покрива.

— Какво има?

— Не ми каза какво да направя, когато вляза.

Стенсъл гледаше Профейн, изгубил дар слово.

— О, значи искаше да ти отворя вратата…

… и да я затвориш, когато излизаш — довършиха в един глас двамата.

— Давай! — изкозирува Профейн. Стенсъл започна до го спуска отново. Когато Профейн стигна до прозореца, извика: — Хей, Стенсъл. Прозорецът не се отваря.

Стенсъл уви въжето около антената в няколко моряшки полувъзли.

— Разбий го — процеди той.

Внезапно още една полицейска кола профуча по Парк Авеню с вой на сирената и бясно мигащ буркан на покрива. Стенсъл приклекна зад ниския зидан парапет на покрива. Колата продължи. Стенсъл изчака, докато тя се отдалечи към центъра и съвсем заглъхна. И допълнително още една-две минути. После се надигна внимателно и погледна надолу, да види как е Профейн.

Профейн отново бе в хоризонтално положение. Беше покрил глава с велурено си яке си и не помръдваше.

— Какво правиш там? — попита Стенсъл.

— Крия се — отвърна Бени. — Хайде, завърти малко.

Стенсъл разклати въжето и главата на Профейн започна бавно да се отдалечава от стената на сградата. Когато се завъртя на 180 градуса с гръб към стената, наподобявайки скулптурна фигура на чудовище-водоливник, Профейн изрита с двата крака прозореца и ужасяващият трясък на разбито стъкло прозвуча оглушително в нощната тишина.

— А сега ме завърти обратно.

Той стигна до прозореца, влезе вътре и отвори вратата на Стенсъл. Без да губи време, Стенсъл прекоси анфиладата от стаи, влезе в музея, разби витрината, грабна изработената от благородни метали изкуствена челюст и я напъха в джоба си. От съседната стая отново долетя звън от строшено стъкло.

— Какво става, по дяволите?

Профейн разучаваше спокойно обстановката.

— Ако питаш мен, такава единична поразия е нещо много банално и нескопосано — обясни той. — И прилича на кражба с взлом. Затова потроших още няколко, та да не изглежда твърде подозрително.

Отново на улицата, невредими, Профейн и Стенсъл тръгнаха по следите на двамата бродяги, към Сентрал Парк. Беше два след полунощ.

Навлязоха сред дебрите на тесния парков правоъгълник и до едно поточе откриха подходящ по размери камък. Стенсъл седна и извади от джоба си изкуствената челюст.

— Плячката — обяви той.

— Твоя е. Повече зъби не ми трябват. — И особено тези, още по-мъртви от полуживите кастанети в устата му.

— Извънредно благородно от твоя страна, Профейн. Много помагаш на Стенсъл по този начин.

— Да — съгласи се Профейн.

Част от луната надникна иззад облаците. Зъбите, положени върху наклонената повърхност на камъка, се усмихваха на своето отражение във водата.

Пресъхващият храсталак наоколо бъкаше от най-разнообразни форми на живот.

— Нийл ли се казваш? — попита мъжки глас.

— Да.

— Прочетох твоята обява. В мъжката тоалетна на пристанищното управление, третата кабинка от…

Охо, това е цивилно ченге, помисли Профейн.

— Заедно с рисунката на члена ти. В естествени размери, мащаб едно към едно.

— Единственото нещо, което обичам повече от ебането в гъз, е да скъсвам от бой такива хитреещи полицаи като теб — изръмжа Нийл. Чу се приглушен тежък удар, последван от сгромолясването на цивилен агент в храсталака.

— Какъв ден сме днес? — попита някой. — Светни ме какъв ден сме?

Нещо се бе случило, може би някакво атмосферно явление. Във всеки случай луната заблестя по-ярко. Броят на предметите и сенките в парка изглежда се умножаваше: топло бели, топло черни.

Банда пеещи малолетни престъпници мина с маршова стъпка покрай Бени и Стенсъл.

— Вижте луната! — извика един от тях.

В ручея плаваше употребен презерватив. Подир него със сведена глава тежко крачеше момиче с телосложение на гюлетласкач, повлякло след себе си мокър сутиен. Някъде далеч портативен будилник удари седем часа.

— Вторник сме — обяви полусънен старчески глас. Беше събота.

Но почти безлюдният и студен нощен парк създаваше някак усещането за пренаселеност, топлина и ранен следобед. Поточето ромолеше причудливо с тихо бълбукане и полузвън — като висулките на полилей в хладна гостна, където отоплението е било изключено, внезапно и безвъзвратно. Луната потрепваше, невъзможно ярка.

— Каква тишина — въздъхна Стенсъл.

— Тихо. Като в метрото в пет следобед.

— Не. Тук абсолютно нищо не се случва.

— Та коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин и тринайсета — отвърна Стенсъл.

— Защо не — съгласи се Профейн.