Томас Пинчън
V. (14)

VI

Три часа след полунощ, съвсем притихнали улици. Време е фокусникът Гиргиз да се заеме със своя нощен занаят, обирите.

Ветрец в акациите: това бе всичко. Гиргиз се сви в храстите зад хотел „Шепърдс“. Преди залез-слънце той, заедно с група сирийски акробати и едно музикално трио от Порт Саид (цитра, нубийски барабан, пищялка) изнесоха представление на празното място до Канал Исмаилие. Панаир! Имаше люлки и страховита парна въртележка за децата; укротители на змии и продавачи на всякакви вкусотии: печени семки от абделави, лимони, пържен захарен петмез, портокалова вода, сироп от лакрица, суджук. Негови клиенти бяха каирските деца и онези възрастни европейски деца, туристите.

Взимаш от тях денем, взимаш от тях нощем. Но костите му вече не бяха същите. Изпълнението на фокусническите номера (с копринени кърпички, сгъващи се кутии, загадъчно изчезващата мантия, изрисувана отвън с йероглифни рала, скиптъри, хранещи се ибиси, лилии и слънца), жонгльорството и кражбите по домовете изискваха лека ръка и гумени кости.

Но клоунството си отмъщаваше. Втвърдяваше костите (които трябваше да бъдат гъвкави и пъргави) и ги превръщаше в някакви подобия на каменни пръчки под плътта. Хвърляне от върха на шарена пирамида от сирийци, изпълнение на скока така, че да изглежда почти смъртоносен, какъвто всъщност беше; или подхващане, заедно с най-долния човек, на поредица от шутовщини, толкова бесни, че цялата конструкция се залюлява и разклаща; престорен ужас сковава лицата на другите. В същото време децата се смееха, пищяха, затваряха очи и изпитваха върховно удоволствие от неизвестността. Ето кое бе единственото истинско възнаграждение, според него — Бог му бе свидетел, че не се занимаваше с това за парите, — откликът на децата; богатството на палячото.

Достатъчно, достатъчно. Най-добре е да забравя, реши той, и да лягам по-скоро. Някой ден щеше да се покатери по тази пирамида, толкова уморен и с тъй отслабнали рефлекси, че опасният номер няма да бъде наужким. Гиргиз потрепери от същия ветрец, който разхлаждаше акациите. Нагоре, заповяда той на тялото си, нагоре. Онзи прозорец.

Вече бе полуизправен, когато видя своя конкурент. Втори комик-акробат излизаше от един прозорец на около три метра над храстите, където допреди минута се бе свил Гиргиз.

Тогава, търпение. Да огледаме неговата техника. Никога не е късно да научим нещо ново. Обърнатото в профил лице на другия изглеждаше някак странно, но това се дължеше само на уличното осветление. Вече стъпил на тесния корниз, човекът започна да напредва бавно като рак към ъгъла на сградата. След няколко стъпки спря; започна да чопли лицето си. Надолу към храстите плавно и леко полетя нещо бяло и съвсем тънко.

Кожа? Гиргиз потрепери отново. Той си имаше начин да заглушава мисълта за болест.

Очевидно корнизът ставаше по-тесен към ъгъла. Крадецът се притискаше по-плътно до стената. Стигна ъгъла. Както стоеше с по един крак на различните страни на ъгъла, разполовен от веждите до корема от ръба на сградата, той загуби равновесие и падна. Летейки надолу, крадецът изкрещя на английски език някаква псувня. После удари с трясък храсталака, претърколи се, остана неподвижен известно време. Кибритена клечка пламна и угасна, оставяйки само пулсиращото огънче на цигара.

Гиргиз бе преизпълнен целият със съчувствие. Някой ден същото можеше да сполети и него самия, пред очите на деца, на стари и млади. Ако вярваше в поличби, би трябвало да зареже начинанието, поне за тази нощ, и да се прибере в палатката до кланицата, която всички те споделяха. Но как би могъл да преживява от няколкото подхвърлени му през деня милема? „Шарлатанството е отмираща професия“, мислеше понякога той, в моменти на просветление. „Всички добри мошеници се насочиха към политиката.“

Англичанинът угаси цигарата, стана и започна да се катери по близкото дърво. Гиргиз лежеше и мърмореше стари ругатни. Чуваше как англичанинът хрипти и говори на себе си, докато пълзеше нагоре, после той стигна до един клон, възседна го и надникна в прозореца отпред.

След пауза от петнайсет секунди Гиргиз ясно чу от дървото думите: „Дебеличък ти идва малко, нали.“ Появи се ново огънче от цигара, което секунда по-късно рязко полетя в краткотрайна дъга надолу и спря на два метра под клона. Англичанинът висеше на една ръка от клона.

Смешна работа, каза си Гиргиз.

Тряс. Англичанинът отново падна в храстите. Гиргиз предпазливо се изправи и тръгна към него.

— Бонго-Шафтсбери? — въпросително прошепна англичанинът, дочувайки приближаването на Гиргиз. Той лежеше по гръб, загледан нагоре в беззвездното небе и разсеяно чоплеше люспи мъртва кожа. Гиргиз спря на два метра от него. — Не, още не сте ме хванали натясно — продължи другият. — Те са там горе, на моето легло, Гудфелоу и момичето. Вече две години сме заедно с него и просто не мога да преброя всичките момичета, с които ми е правил този номер. Сякаш всяка европейска столица му е Маргейт^[1], а „стъргалото“ е дълго цял континент. — Той запя:

Това не е момичето, с което те видях в Брайтън,

Коя е, коя е, коя е твоята приятелка?

Луд, помисли Гиргиз със съжаление. Слънцето не беше се задоволило само с лицето на горкия човек, а бе проникнало и в мозъка му.

— Тя ще се „влюби“ в него, каквото и да означава тази дума. Той ще я изостави. Мислите ли, че ме е грижа? Човек приема партньора си така, както приема който и да е инструмент, с всичките му особености. Чел съм досието на Гудфелоу и знаех какво получавам… Но вероятно слънцето и онова, което ставаше по Нил, и неочаквания комутатор в ръката ви; и уплашеното дете, и сега това — англичанинът посочи към прозореца, от който бе тупнал, — ме изкараха от равновесие. Всеки има своя предел. Махнете револвера, добри ми човече Бонго-Шафтсбери и чакайте, само чакайте. Тя все още е безлика, все още може да бъде заменена. Господи, кой знае колко от нас ще трябва да бъдат принесени в жертва през следващата седмица? Тя е последната ми грижа. Тя и Гудфелоу.

Как би могъл да го утеши Гиргиз? Английският му не беше добър, той бе разбрал само половината думи. Лудият не бе помръднал, само бе продължил да се блещи към небето. Гиргиз отвори уста да каже нещо, размисли и започна да отстъпва назад. Внезапно осъзна колко бе уморен, сякаш изпълнените с акробатика дни го бяха изцедили докрай. Нямаше ли един ден и самият Гиргиз да изпадне в същото положение, като този обезумял човек, проснат сред храстите?

Остарявам, помисли Гиргиз. Видях собствения си призрак. Обаче, все пак ще трябва да намина към хотел „Нил“. Туристите там не са богати. Но нали всички ние правим каквото можем.