Томас Пинчън
V. (24)

II

Съвсем скоро опасенията на Профейн за Фина бяха потвърдени по напълно реален и отблъскващ начин. Пролетта настъпи тихо, незабележимо и след много фалстартове: бури с градушки и яростни ветрове, примесени с топли безветрени дни. Обитаващите канализацията алигатори бяха силно оредели. Цайтсус вече разполагаше с повече ловци, отколкото имаше нужда. Бени, Херонимо и Анхел преминаха на половин работен ден.

Профейн започваше все по-силно да охладнява към подземния свят, което навярно бе станало тъй неусетно, както и намаляването на популацията на алигаторите; ала кой знае защо в резултат като че ли губеше връзката с определен кръг от приятели. Какво съм аз, безмълвно крещеше той на себе си, да не би да съм Свети Франциск за алигаторите? Аз не им говоря, те дори не са ми приятни. Аз ги убивам.

Ти си гъз, отговаряше му неговият вътрешен защитник на неправото дело. Колко пъти са излизали от тъмнината и приближавали до теб с поклащане, като приятели, търсели са те? Идвало ли ти е изобщо на ум, че те искат да бъдат застреляни?

Бени се върна мислено към алигатора, който бе преследвал сам по протежение на цялата Енория на Феъринг, почти до Ист Ривър. Той бе пълзял едва-едва и му бе позволил да го настигне. Бе търсил своята смърт. На Бени му хрумна, че някъде (когато е бил пиян, уморен, прекалено възбуден сексуално, за да мисли нормално) бе подписал договор над отпечатъците от лапите на това, което сега бяха привидения на алигатори. Сякаш почти се бе стигнало до такова споразумение или договор: Бени да предлага смърт, алигаторите да му осигуряват работа — услуга за услуга. Профейн имаше нужда от алигаторите и ако той изобщо им бе потребен, това бе, защото животните знаеха, че в някой предисторически цикъл на алигаторовия мозък, като съвсем малки, те са представлявали просто още един предмет за консумация, заедно с портфейлите и чантичките — изработени вероятно от кожите на техни родители или роднини, — и всичките непотребни вещи от всемирния универсален магазин. А потъването на душата в тоалетната чиния и след това в преизподнята бе само едно краткотрайно примирие посред напрежението, взето назаем време, докато настъпеше моментът на завръщане към тяхното битие на изкуствено съживени детски играчки. Което, естествено, нямаше да им бъде приятно. Щяха да пожелаят да възстановят своето предишно състояние; а най-съвършената форма за това бе да са мъртви, — какво друго? — за да бъдат оглозгани до изящно рококо от плъхове-занаятчии, да бъдат излъскани до древен костен блясък от светената вода на Енорията, да бъдат обагрени до фосфоресцентно сияние от нещото, което онази вечер тъй ярко бе озарило смъртта на алигатора.

Когато слизаше под земята за своите вече четиричасови смени, той им говореше от време на време. Това дразнеше колегите му. Веднъж щеше сериозно да пострада: един алигатор се обърна и го нападна. Опашката му закачи левия крак на съекипника на Бени, който му извика да се отстрани и с поредица от кънтящи трясъци наниза всичките пет куршума право в зъбите на алигатора.

— Няма нищо — рече съекипникът му. — Не ме боли чак толкова. Мога да ходя.

Бени не го слушаше. Той стоеше до обезглавения труп и гледаше как равномерния поток канални нечистотии отмиваше душата му навън към една от реките — бе загубил чувството за ориентация.

— Ти не игра честно, драги — подхвърли Бени на трупа. — Не трябваше да оказваш съпротива. Това го няма в договора.

Два-три пъти бригадирът Бънг го укоряваше за тези разговори с алигаторите. Така бил давал лош пример на Патрула. Разбира се, отвръщаше Бени, добре, като после не забравяше да процеди онова, което бе започнал да осъзнава, че трябваше да казва само шепнешком.

В края на краищата една вечер в средата на април Бени призна вътрешно това, за което вече цяла седмица опитваше да не мисли: че той и Патрулът вече не могат да действуват като функционални звена на Управление „В и К“.

Фина бе наясно, че нямаше много алигатори и тримата скоро щяха да останат без работа. Една вечер завари пред телевизора Профейн, който гледаше повторение на „Големият влаков обир“.

— Бенито, трябва да започнеш да си търсиш друга работа — посъветва го тя.

Профейн бе съгласен. Фина му каза, че нейният шеф, Уинсъм от Необичайни Звукозаписи, търси да назначи един чиновник и тя би могла да издействува на Бени събеседване с него.

— Не ставам за чиновник — заяви Профейн. — Не съм достатъчно умен и не ми е особено приятно да работя на закрито.

Тя го увери, че и далеч по-глупави от него хора работят като чиновници. Добави, че той ще има възможност да се издигне, да осъществи нещо в личен план.

Мухльото винаги си остава мухльо. Какво можеш да „направиш“ от един смотаняк? Какво може да „направи“ той от себе си? Стигаш до определен етап, а Профейн бе наясно, че е стигнал до него, когато знаеш кое е по силите ти и кое — не. Ала все пак от време на време го обхващаха пристъпи на силен оптимизъм.

— Ще опитам — обеща той. — И благодаря.

Фина бе състрадателно доволна: беше я изгонил от ваната, а сега тя обръщаше другата буза. Започнаха да го налягат похотливи мисли.

На другия ден тя се обади по телефона. Херонимо и Анхел бяха редовна смяна, Профейн щеше да почива до петък. Той лежеше на пода и играеше на карти с Кук, който бе избягал от училище.

— Сложи костюм — нареди Фина. — Събеседването ти е в един часа.

— ’Кво? — учуди се Профейн. През изминалите седмици бе надебелял от манджите на госпожа Мендоса. Костюмът на Анхел вече не му ставаше.

— Вземи един от костюмите на татко — отсече тя и затвори.

Старият Мендоса нямаше нищо против. Най-широкият костюм в гардероба бе в стил „Джордж Рафт“^[1], от средата на 30^-те години, двуреден, от тъмносин шевиот, с подплънки на рамената. Бени го облече и нахлузи чифт обувки на Анхел. В метрото, на път към центъра на града, той реши, че всеки без изключение страда от временна остра носталгия по десетилетието, в което е роден. Защото в момента имаше усещането, сякаш живееше в някакви лично свои собствени, индивидуални кризисни дни: костюмът, работата в града, която най-много след две седмици вече нямаше да съществува. Около него повсеместно щъкаха хора в нови костюми, всяка седмица биваха произвеждани милиони чисто нови неодушевени предмети, нови модели коли по улиците, навред из предградията, които не бе посещавал от месеци, изникваха хиляди нови къщи. Къде беше кризата? В коремната област и черепа на Профейн, оптимистично прикрити от стегнатото тъмносиньо шевиотено сако и многообещаващото лице на един неудачник.

Офисът на Необичайни Звукозаписи се намираше на седемнайсетия етаж на една сграда в района на универсалния магазин „Гранд Сентрал“. Бени седеше в пълната с оранжерийни тропически растения чакалня, докато вятърът свистеше остро край прозорците и изсмукваше топлината. Секретарката му даде да попълни една молба. Фина я нямаше.

Когато подаваше попълнената молба на момичето зад бюрото, в чакалнята влезе куриер: негър със старо велурено яке. Той остави на бюрото купчина пликове вътрешна поща и за секунда погледите им с Профейн се срещнаха.

Профейн вероятно го бе виждал под улицата или на някоя от сбирките пред сладкарницата. Но възникна едва доловима усмивчица и нещо като полутелепатия, сякаш този куриер бе донесъл известие също и на Профейн, скрито за всички други, освен за тях двамата, в плик от преплетени бързи погледи, което гласеше: Кого опитваш да измамиш? Слушай вятъра.

Профейн се заслуша във вятъра. Куриерът излезе.

— Господин Уинсъм ще ви приеме след малко — обяви секретарката.

Бени отиде при прозореца и погледна надолу към 42^-ра улица. Все едно че можеше да види и вятъра. Не се чувствуваше добре с официалните дрехи — в края на краищата костюмът вероятно изобщо не бе в състояние да прикрие тази странна депресия, която не излизаше наяве в никой борсов или годишен отчет.

— Хей, къде отивате? — извика секретарката.

— Размислих — отвърна Профейн. Навън в коридора и докато слизаше с асансьора, а после във фоайето и на улицата, той търсеше куриера, ала не можа да го открие. Разкопча сакото на стария Мендоса и тътрейки крака потегли бавно по 42^-ра улица, с увиснала глава, право срещу вятъра.

На петъчната проверка Цайтсус, почти разплакан им съобщи новината. Отсега нататък само два работни дни седмично, само пет екипа за прочесване на каналите под Бруклин. Същата вечер на връщане Анхел, Профейн и Херонимо се отбиха в един съседен бар на „Бродуей“.

Стояха там до девет и половина-десет, когато влязоха няколко проститутки. Барът бе разположен в края на „Бродуей“, където номерата на сградите бяха над 80^-те, а това не е „Бродуей“ на шоубизнеса или даже не е разбито сърце за всяка улична лампа по нея. По-нататък се простираше безлична, гола местност, където едно сърце изобщо не би могло да прави нещо кой знае колко страстно или безвъзвратно, като например да се пръсне: просто с всеки изминат ден разпъването, повишеното вътрешно налягане и общото натоварване се натрупват все повече в него, докато накрая комбинираното въздействие на тези фактори, плюс собствените му тръпки, го изтощават напълно.

Нахлу първата вълна от улични момичета, да се преоблекат за вечерните клиенти. Не бяха хубави и барманът казваше на всяка от тях по нещо. Някои щяха да се върнат малко преди затварянето на бара, да ударят по едно питие преди лягане, независимо дали работата им бе вървяла или не. Ако имаха клиенти — обикновено от дребните квартални гангстери — барманът се държеше учтиво и приветливо, все едно че бяха млади влюбени, каквито, в известен смисъл, те бяха. Влезеше ли момиче, което цялата нощ не бе имало късмет, барманът му наливаше кафе, добавяше към него солидна порция бренди и подхвърляше нещо в смисъл, че навън е много студено или вали и според него времето не е особено подходящо за клиентите. Проститутката обикновено правеше последен опит да хване за клиент някой от бара.

След като поговориха с момичетата и направиха пет-шест игри на кегелбана, Профейн, Херонимо и Анхел си тръгнаха. На излизане срещнаха госпожа Мендоса.

— Виждал ли си Фина? — попита тя Анхел. — Трябваше след работа да дойде и да ми помогне с пазаруването. Никога не е правила такова нещо, Анхелито. Тревожа се.

Дотича Кук.

— Долорес каза, че Фина е излязла с Плейбойс, но не знае къде е отишла. Фина току-що се била обадила по телефона и, според Долорес, гласът й звучал странно.

Госпожа Мендоса хвана за главата малкия Кук и попита откъде се е обадила Фина. Той отвърна, че както вече й е казал, никой не знае откъде. Профейн се завъртя към Анхел и улови погледа му. След като госпожа Мендоса тръгна, Анхел рече:

— Не ми се ще да мисля за това. Собствената ми сестра… Но ако някой от онези недорасли курчета опита да направи нещо…

Профейн се въздържа да добави, че е на същото мнение. И без това Анхел беше достатъчно разтревожен. Но той знаеше, че Профейн също има предвид групово изнасилване. И двамата бяха наясно що за момиче е Фина.

— Трябва да я намерим — заяви Профейн.

— Те са пръснати из целия град — поясни Херонимо. — Знам две-три от свърталищата им.

Решиха да започнат от клуба на „Мот Стрийт“. До полунощ обикаляха с метрото из целия град, ала намираха само празни клубове и заключени врати. Но докато вървяха по „Амстердам Авеню“, някъде около 60^-ти номер, чуха врява иззад един ъгъл.

— Господи! — възкликна Херонимо.

Тупаникът бушуваше с пълна сила. Виждаха се няколко пистолета, но останалото бяха предимно ножове, тръби, войнишки колани. Тримата заобиколиха откъм паркираните коли и съгледаха скрит зад един „линкълн“ човек в туидов костюм, който бърникаше по копчетата на магнетофон. На близкото дърво се бе покатерил звукотехник и окачаше микрофони. Нощта бе станала ветровита и студена.

— Поздрав — долетя от туидовия костюм. — Казвам се Уинсъм.

— Шефът на сестра ми — прошепна Анхел.

От далечния край на улицата Профейн чу писък, който можеше да е на Фина. Хукна натам. Прозвучаха изстрели и крясъци. На три-четири метра пред тях от една странична уличка изскочиха тичешком петима Крале на Би Бопа. Херонимо и Анхел бяха точно зад Профейн. Някой бе паркирал посред улицата една кола, чието усилено докрай радио предаваше от станция ГСВОБ^[2]. Наблизо чуха изсвистяване на колан и вик от болка: но черната сянка на едно голямо дърво скриваше от тях случилото се, каквото и да бе то.

Започнаха да оглеждат улицата, да търсят клубове. Скоро откриха надпис Пивница и надраскана с тебешир на тротоара стрелка, сочеща към сграда от кафяв камък. Изтичаха нагоре по стълбите и видяха врата, на която с тебешир бе изписано „Пивница“. Вратата не се отваряше. Анхел я изрита два-три пъти и строши ключалката. Зад тях на улицата цареше хаос. До тротоара лежаха проснати няколко тела. Анхел връхлетя в залата, Профейн и Херонимо го последваха. Около мястото на побоя започнаха да се съсредоточават полицейски сирени от всички посоки на града.

Анхел отвори една врата в дъното на залата и през пролуката Профейн за секунда зърна Фина, изпъната на старо армейско легло, гола, разчорлена, усмихната. Очите й бяха празни, като на Лусил в онази вечер, върху билярдната маса. Анхел се обърна и всичките му зъби проблеснаха.

— Няма да влизате — нареди им той. — Изчакайте. — Вратата хлопна зад него и след малко го чуха да удря Фина.

Анхел навярно бе в състояние да я убие. Профейн не знаеше докъде се простира действието на кодекса на честта. Не можеше да влезе там и да го спре; не бе сигурен дали искаше да го направи. Воят на полицейските сирени бе стигнал до кресчендо и после внезапно бе замлъкнал. Сбиването бе приключило. И нещо повече от това бе приключило, според Профейн. Пожела лека нощ на Херонимо, излезе навън и тръгна, без да обръща глава да види какво става на улицата, зад гърба си.

Реши да не се прибира при семейство Мендоса. Вече нямаше работа под улицата. Свършено бе с покоя там. Трябваше да се върне на повърхността, на улицата на илюзиите. Скоро намери станцията на метрото, двайсет минути по-късно бе в центъра на града и започна да търси евтин подслон.