Томас Пинчън
V. (26)

I

Бе април 1899 година, когато младият Евън Годолфин, опиянен от пролетта и натъкмен в твърде Естетски за едно толкова дебело момче костюм, наперено влезе във Флоренция. Лицето му — замаскирано от великолепния блясък на слънцето, което неочаквано бе изгряло над града в три следобед — имаше цвета на току-що изпечен месен пирог и бе също тъй невъзмутимо. Когато слезе на Стационе Централе^[1], той размаха вишневочервения копринен чадър, спря един открит файтон, изкрещя на отговарящия за багажа служител на агенцията „Кук“ адреса на своя хотел, с тромав подскок и неадресирано жизнерадостно подвикване се метна на файтона и бе откаран надолу по „Виа дей Пандзани“. Бе дошъл във Флоренция да види стария си баща, капитан Хю, член на кралското географско дружество и антарктически изследовател: поне такъв бе привидният повод. Евън обаче бе от онези безделници, на които изобщо не бе необходим повод за нещо, привиден или не. В семейството му казваха Простака Евън. За отплата, в своите по-весели моменти Евън наричаше всички останали от семейство Годолфин „върхушката“. Но, както и в другите му реплики, в тази нямаше злоба: в ранното юношество той бе възприемал с ужас дикенсовия Дебеланко^[2] като предизвикателство към убеждението, че всички дебели момчета са по рождение Добри Хора, и впоследствие бе положил също толкова много усилия за опровергаването на този оскърбителен епитет, колкото и за да поддържа своето положение на безделник. Защото, въпреки обвиненията на „върхушката“, че е мързел, това не му се удаваше лесно. Все пак, макар и да обичаше своя баща, той не бе особено консервативен; понеже, откакто се помнеше, за Евън бе извънредно мъчително да остава в сянката на имперския герой капитан Хю и с усилие да превъзмогва всеки натрапчив импулс към славата, която името Годолфин би могло да предполага за него самия. Но това бе характерна черта, придобита от епохата, а Евън бе твърде добър младеж, за да не се промени заедно с века. Известно време той бе флиртувал с идеята да получи офицерски чин и да отплува в морето; не за да поеме по бащиния път, а просто за да намери спасение от „върхушката“. По време на семейни кризи, неговите юношески дърдорения бяха изцяло запълнени с молитвени, екзотични срички: Самаранг, Бахрейн, Дар ес Салаам. Но през втората му година в Дартмутския кралски морски колеж, той бе изключен като водач на нихилистката групировка Съюз на Червения Изгрев, чийто метод за ускоряване на революцията всъщност представляваше организирането на пиянски сборища под прозореца на ескадрения командир. Вдигайки колективно ръце от него, семейството го изпрати на заточение в континентална Европа, вероятно с надеждата, че там Евън ще организира някоя достатъчно неприятна за обществото лудория, за да бъде натикан в чуждоземен затвор.

В Довил, възстановявайки се след здравословен двумесечен разврат из парижките вертепи, една вечер при завръщането в хотела (17000 франка печалба от хиподрума, благодарение на червеникавата кобила Шер Балон) той бе намерил телеграма от капитан Хю, която гласеше:

„Разбрах, че са те изгонили. Ако имаш нужда от някой, с когото да поговориш, аз съм на «Пиаца де ла Синьория» №5, осми етаж. Ще ми бъде приятно да те видя, синко. Неблагоразумно е да пиша прекалено много в телеграма. Вийсю^[3]. Смятам, че разбираш. БАЩА ТИ.“

Вийсю, естествено. Вийсю, това бе призив, който Евън не можеше да пренебрегне. Той разбираше. Не беше ли открай време гореспоменатото название единствената им връзка; не бе ли стояло то на най-видно място в неговия каталог на необичайни територии, където „върхушката“ нямаше власт? Това бе нещо, което, доколкото му бе известно, баща му споделяше единствено с него, макар самият Евън, още шестнайсетгодишен, да бе престанал да вярва, че то съществува. Първото му впечатление при прочитането на телеграмата — че капитан Хю най-после е изкуфял, или бълнува, или двете заедно — скоро бе заменено от по-доброжелателно мнение. Навярно, помисли Евън, неотдавнашната експедиция на юг се е оказала твърде тежка за стария. На път за Пиза обаче, Евън все пак бе започнал да изпитва безпокойство от тона на телеграмата. Напоследък той с пределно внимание търсеше литературни достойнства във всичко, поднесено му в печатна форма: ресторантски менюта, железопътни разписания, получени по пощата реклами. Евън принадлежеше към едно поколение младежи, които вече не наричаха бащите си патер, поради разбираемата конфузия с автора на „Ренесансът“^[4], и бе чувствителен към такива неща като тон на изразяване. А в текста на телеграмата се долавяха злокобни интонации, които препращаха приятни тръпки към гръбначния му стълб и развихряха неговото въображение. Неблагоразумно е да пише прекалено много в телеграма: намеци за заговор, за огромна и тайнствена конспирация: съчетани с онова позоваване на единственото за тях двамата общо притежание. И първото и второто поотделно биха могли да предизвикат конфуз в Евън: да се свени от подобни типични за шпионски роман халюцинации, да изпитва дори още по-мъчителен срам, заради покушението върху нещо, което би трябвало да съществува, но не съществуваше, и чийто първоизточник бе само една приспивна история, споделена много отдавна с момчето. Но двете заедно бяха сходни на конски тандем, създаден в резултат от някакъв процес, по-различен от простото съчетаване на отделни части и способен да осъществи едно съвместно, цялостно постижение.

Напук на екстравагантния си костюм, скитническото сърце и вишневочервения чадър, той непременно щеше види своя баща. Бунтуваше ли се кръвта му? Евън никога не бе изпитвал достатъчно сериозно безпокойство, че да възникват в главата му въпроси за това. Съюзът на Червения Изгрев бе просто една весела лудория; той все още не можеше да възприеме някакво по-задълбочено, по-зряло отношение към политиката. Обаче изобщо не понасяше по-старото поколение, а това представляваше почти открит бунт. И колкото по-нагоре стигаше в съпроводеното с усилия измъкване от тресавището на юношеството, толкова повече го отегчаваха разговорите за империята; отбягваше, като от дрънкалка на прокажен, всякакъв намек за слава. Китай, Индия, Судан, Индокитай и Вийсю бяха изпълнили своето предназначение: бяха му дали сфера на влияние, общо взето сходна с тази на собствения му череп, лично негови колонии на въображението, чиито граници бяха надеждно защитени от набезите или разрушителните въздействия на „върхушката“. Той искаше да бъде оставен на мира, да безделничи по свой собствен начин, и бе готов да брани тази глупашка неприкосновеност до последния мързелив удар на сърцето си.

Файтонът зави наляво, пресече с две жестоки разтърсвания трамвайната линия и после отново пое надясно по „Виа дей Векиети“. Евън размаха юмрук и изруга кочияша, който отправи разсеяна усмивка към него. Един трамвай доближи с весело подрънкване и продължи успоредно на тях. Евън извърна глава и видя момиче с памучно манто, което примигваше с огромни очи към него.

— Signorina! — извика той. — Ah, brava fanciulla, sei tu inglesa?^[5]

Тя поруменя и захвана внимателно да разглежда бродерията на чадъра си. Евън скочи върху седалката на файтона, зае поза, намигна и запя Deh, vieni alla finestra^[6] от „Дон Жуан“. Независимо дали момичето разбираше италиански или не, арията имаше отрицателно въздействие: то отстъпи от прозореца и потъна между тълпата италианци в средата на трамвая. Кочияшът на Евън избра точно този момент, за да шибне конете, които хукнаха в галоп, отново кривнаха и пресякоха релсите, точно пред трамвая. Все още пеейки, Евън изгуби равновесие и почти се изсули през задницата на файтона. Успя с една отчаяно размахана ръка да хване издадената част на багажника и, след продължително непохватно опипване, се изкатери обратно горе. По това време вече бяха на „Виа Пекори“. Той погледна назад и видя, че момичето слиза от трамвая. Докато файтонът заобикаляше Камбанарията на Джото с подрусване, Евън въздъхна — все още му бе любопитно дали тя е англичанка.