I
Изпотен от априлската жега, Профейн седеше на една пейка в малкия парк зад градската библиотека и биеше мухи с навитите на руло страници от „Ню Йорк Таймс“, съдържащи обявите за търсене на работна ръка. В резултат от мисловното съпоставяне на пресичащите се координати, той бе решил, че мястото, където седи в момента, представлява географският център на пояса, обхванат от бюрата по труда.
Странен район бе това. Почти цяла седмица Профейн бе чакал търпеливо в десетина бюра по труда, бе попълвал формуляри, водил разговори с длъжностни лица и наблюдавал другите хора, по-специално момичетата. Беше унесен в следната интересна и напълно завършена мечта: Ти си безработна, аз съм безработен, ето ни тук и двамата без работа, хайде да се чукаме. Беше възбуден, ебеше му се. Малкото пари, спестени от работата в канализацията, вече бяха на привършване и Бени мислеше за прелъстяване. Така по-бързо минаваше времето.
Засега нито едно от посетените от него бюра по труда не му бе предлагало работа. И бяха прави. За собствено забавление той бе прегледал в обявите под „Търси се“ на буквата Н. Никой не търсеше неудачник. Бяха нужни хора за работа извън града: Профейн искаше да остане в Манхатън, омръзнало му бе да скита из предградията. Трябваше му точно определен пункт, база за действие, място, където спокойно да се отдава на занимания със секс. Трудно бе да водиш момиче в нощен приют. Един брадат младеж с изтъркан дочен комбинезон бе опитал това, преди няколко вечери в приюта, където спеше Профейн. След като ги наблюдава известно време, публиката, съставена от клошари и скитници, реши да им направи серенада. Запяха „Ще те нарека любима“, и то в една тоналност. Някои от тях имаха хубави гласове, други пееха в съзвучие. Вероятно това напомняше за бармана в Горен Бродуей, който бе любезен с уличните момичета и техните клиенти. Съществува определен начин на поведение, когато се намираме в близост с възбудени един от друг млади хора, дори от известно време да не сме правили секс и скоро да не се очертава такава възможност. Донякъде цинично, самоокайващо и отчуждено поведение; но същевременно изразяващо искреното желание да видим как двама млади се събират. Въпреки че произлиза от егоцентрична загриженост, в повечето случаи това е максималното, което един млад мъж като Профейн изобщо може да изтръгне от себе си, за да прояви интерес към непознати хора. Което вероятно е по-добре от нищо.
Профейн въздъхна. Очите на нюйоркчанките не виждат скитниците или бездомните младежи. В централната бразда на Профейновото съзнание, материалното благополучие и сексът вървяха ръка за ръка. Ако беше от хората, които за собствено забавление създават исторически теории, той би казал, че същото се отнася до всички политически събития: в корена на войните, правителствата и въстанията бе желанието за секс; защото историята се разгръща в съответствие с икономическите сили и най-сериозният стимул, обуславящ стремежа към забогатяване, е за да можеш да чукаш редовно, както и когото искаш. В настоящия момент, седнал на пейката зад библиотеката, Профейн бе убеден единствено в това, че ако някой работи и получава неодушевени пари, само за да купува още повече неодушевени предмети, значи е луд. Предназначението на неодушевените пари е получиш за тях жива топлина, уморени нокти забити в живи плещи, накъсани стонове във възглавницата, разчорлена коса, притворени очи, гънещи се слабини…
От тези мисли се надърви. Прикри ерекцията с поместените в „Ню Йорк Таймс“ обяви за търсене на работна ръка и я зачака да спадне. Няколко гълъба го наблюдаваха любопитно. Минаваше пладне и слънцето бе горещо. Трябва да продължавам да търся, мислеше той, денят не е свършил. Какво да прави? Казваха му, че няма специалност. Всички други бяха на ти с някоя машина. А за Профейн дори кирката и лопатата не гарантираха безопасност.
Случайно сведе поглед. Ерекцията му бе направила кръстообразна гънка на вестника, която вървеше ред по ред надолу по страницата, докато издутината постепенно се смаляваше. Това бе списък на бюра по труда. Добре, каза си Профейн, просто за опит ще затворя очи, ще преброя до три, ще ги отворя и върху което бюро се падне гънката, там ще отида. Все едно че хвърлям ези-тура: неодушевен кур, неодушевена хартия, чиста случайност. Отвори очи на Бюро по труда „Пространство/Време“, чийто адрес бе в Долни Бродуей, близо до „Фултън Стрийт“. Лош избор, помисли Бени. Това означаваше 15 цента за метрото. Но сделката си е сделка. Във влака, който хвана от „Лексингтън Авеню“ към центъра на града, Бени видя един скитник, проснат диагонално на седалката, запречил прохода. Никой не искаше да седне до него. Той бе кралят на метрото. Изглежда бе прекарал там цялата нощ и подобно на йо-йо бе навивал километри до Бруклин и обратно, над главата му бълбукали тонове вода и навярно е сънувал своята индивидуална подводна страна, населена с морски сирени и дълбоководни същества, отдадени на спокоен живот сред скалите и потъналите галеони; сигурно е проспал наплива на всякакви костюмирани господа и зозички с високи токове, изпепеляващи го със свирепи погледи, защото заемаше три места, но никой от тях не е посмял да го събуди. Ако пространството под улицата и това под морето са еднакви, значи той бе владетел и на двете. Бени помнеше, че веднъж през февруари бе заспал в метрото, и се запита как ли е изглеждал в очите на Кук и Фина. Определено не им е приличал на крал: по скоро на мухльо, на слуга.
Тъй както бе затънал в самосъжаление, едва не пропусна спирката на „Фултън Стрийт“. Затварящите се врати защипаха пеша на велуреното му сако; замалко щеше да бъде отнесен така чак до Бруклин. Намери Бюро по труда „Пространство/Време“ в дъното на улицата и на десетия етаж. Когато пристигна там, чакалнята бе препълнена. Бързият оглед не показа достойни за съзерцание момичета, всъщност изобщо нямаше кого да гледа, освен едно семейство, което сякаш бе преминало през спуснатата завеса на времето, направо от Голямата Депресия; бе пропътувало на пикап „плаймут“ от тяхната прашна земя до Ню Йорк; мъж, жена и тъща, които яростно се надвикваха. Само тъщата проявяваше истински интерес към някаква работа и изправена солидно насред чакалнята, тя им обясняваше как да попълнят формулярите, докато провисналата от устните цигара заплашваше да прогори червилото й.
Профейн попълни молбата, остави я на бюрото на секретарката и седна да чака. Скоро от външния коридор долетя забързаното и възбуждащо почукване на високи токчета. Главата му се завъртя като привлечена от магнит и той видя на вратата дребничко момиче, издигнато от токчетата чак до 155 сантиметра. Брей, брей, помисли Бени, готина е. Обаче тя не търсеше работа, а бе от персонала, и мястото й бе от другата страна на преградата. Поздравявайки с усмивка и махване с ръка всеки от своя район, тя с елегантно-грациозно почукване на токчетата отиде до нейното бюро. Бени чуваше тихото потъркване на бедрата й, които се целуваха през найлоновите чорапи. Охо, охо, мислено възкликна той, я виж какво се надига отново. Сведи глава бе, копеле такова!
Ерекцията се заинати и отказваше да спадне. Тилът му пламна и порозовя. Секретарката, стройно слабо момиче, което сякаш бе цялото стегнато — плътно прилепващо бельо и чорапи, опънати сухожилия, стиснати устни, истинска жена на пружина, — крачеше отмерено сред бюрата и като машина за автоматично раздаване на карти подхвърляше върху тях молби. Шест интервюиращи, преброи ги той. Шансът тя да изтегли мен е едно от шест. Като руска рулетка. Но защо така? Ще го унищожи ли това момиче, което изглежда тъй крехко, с толкова нежни, хубави крака? Приведена, тя разглеждаше молбите в ръката си. Вдигна глава, той видя очите й, еднакво полегати и двете.
— Профейн — извика тя. Гледаше го леко намръщена.
О, Господи, помисли Бени, зареденото гнездо. Късметът на неудачника, който, в съответствие със здравия смисъл, би трябвало да загуби в тази игра. Руска рулетка е само едно от названията й, безмълвно изпъшка той, а я виж как съм надървен. Тя извика отново името му. Препъвайки се в стола, Бени скочи и, превит на две, прикривайки с вестника издутината в панталона, мина зад преградата и стигна до нейното бюро. На табелката пишеше РЕЙЧЪЛ АУЛГЛАС. Профейн седна бързо.
— Най-после — отбеляза тя и запали цигара, като междувременно огледа горната половина на тялото му.
Бени затършува нервно из джобовете за цигара. Тя побутна към него кибрита с нокът и Профейн вече усещаше по гърба си неговото приплъзване, паузата, преди да се забие неудържимо, когато тя стига до оргазъм.
А ще се случи ли това някога? Двамата вече бяха в леглото; Профейн не виждаше нищо друго, освен една нова импровизирана фантазия, в която само това тъжно лице с влажни полуотворени очи се изпъва бавно в неговата сянка, бледо под него. Господи, той бе в нейна власт.
Удивително, ерекцията започна да спада, кожата на врата му да избледнява. И новото и повреденото йо-йо навярно се чувствуват така след кратък период на неподвижност, търкаляне, спускане: пъпната му връв внезапно бива развързана и то разбира, че другият й край е в ръце, от които не може, а и не желае да избегне. Знае, че сам по себе си простият механизъм вече няма нужда от симптомите на безполезността, самотата и безпосочността, защото сега за него е предначертан път, от който не може да се отклони. Ето какво би усещало то, ако изобщо имаше такова нещо, като одушевено йо-йо. В очакване на настъпването на някоя подобна деформация в познатия му свят, Профейн се чувствуваше почти като йо-йо и под нейния поглед започна изпитва съмнения в собствената си одушевеност.
— Какво ще кажеш за нощен пазач? — попита тя най-после.
„Теб ли да пазя?“ мислено се учуди той.
— Къде? — попита Бени.
Тя спомена някакъв адрес, наблизо, в Мейдън Лейн.
— „Антрорисърч Асосиейтс“. — Профейн бе сигурен, че не би могъл да го изрече толкова бързо, колкото нея. На обратната страна на една визитна картичка тя надраска адреса и името: Оли Бергомаск. — Той търси човек. — Подаде му картичката, бързо докосване на ноктите й. — Ела тук, щом разбереш какво е положението. Бергомаск ще ти каже веднага, той не си губи времето. Ако не стане, ще видим какво друго имаме.
На вратата Профейн погледна назад. Целувка ли му изпращаше тя или се прозяваше?
