Томас Пинчън
V. (29)

IV

Осмият етаж на „Пиаца дела Синьория“ №5 бе мрачен и вмирисан на пържен октопод. Задъхан от последните няколко стъпала, Евън трябваше да запали четири кибритени клечки, докато открие вратата на баща си. Вместо очакваната визитна картичка, на нея с кабарче бе забодена бележка върху неравно откъснато парче хартия, на която пишеше само „Евън“. Той я огледа любопитно, с присвити очи. В коридора бе тихо, чуваше се само поскърцването на къщата и дъждът навън. Евън сви рамене и натисна дръжката. Вратата се отвори. Той влезе опипом, намери газената лампа и я запали. Стаята бе оскъдно мебелирана. Върху облегалката на един стол небрежно бе захвърлен панталон; на леглото бе просната бяла риза с разперени ръкави. Никакви други признаци, че в стаята живее човек: нито куфари, нито документи. Озадачен, той седна на кревата и опита да измисли нещо. Извади от джоба телеграмата и отново я прочете. Вийсю. Единствената следа, която трябваше да поеме. Все пак, действително ли старият Годолфин вярваше, че такова място съществува?

Още от малък Евън бе досаждал на баща си за подробности. Той знаеше, че експедицията се е провалила, навярно бе доловил някакво чувство за лична вина или съпричастност в монотонния, ласкав глас, който разказваше тези истории. Но това бе всичко: не бе задавал въпроси, просто бе седял, слушал и сякаш бе очаквал, че все някога ще трябва да се отрече от Вийсю и щото едно такова отричане би било по-просто и по-лесно, ако своевременно той самият възприеме определена неангажираност. Добре, но последният път, когато Евън го бе видял, преди година, баща му бе спокоен; следователно, нещо трябва да се е случило в Антарктика. Или на връщане от там. Може би тук, във Флоренция. Защо му е на един старец да оставя бележка, на която е написано единствено името на сина му? Две възможности: (а) ако няма бележка, а само визитна картичка, и „Евън“ всъщност е първият псевдоним, хрумнал на капитан Хю, или (б) ако той е искал Евън да влезе в стаята. Може би и двете. Интуитивно Евън взе панталона, захвана да рови из джобовете. Откри три солди и табакера. Отвори табакерата и намери четири цигари, всичките свити на ръка. Почеса глава. Припомни си думите: „неблагоразумно е да пиша прекалено много в телеграма“. Въздъхна.

— Добре тогава, млади Евън — промърмори на себе си той. — Ще изиграем комедията докрай. Ето, влиза Годолфин, шпионинът-ветеран. — Внимателно огледа табакерата, за скрити пружини: опипа цялата подплата, да не би да имаше нещо пъхнато отдолу. Нищо. Започна да претърсва стаята, ръчкаше дюшека, съсредоточено го изучаваше за следи от скорошни шевове. Прерови шкафа, пали клечки в тъмните ъгли, провери дали не е залепено нещо под седалките на столовете. След двайсет минути все още не бе открил нищо и започваше да се чувствува напълно неподходящ за шпионин. Седна натъжен на стола, взе една от бащините цигари, драсна клечка кибрит. — Я чакай — промърмори той. Угаси клечката, придърпа по-близо масата, извади джобно ножче и внимателно започна да разрязва цигарите по дължина, като избръскваше тютюна на пода. При третия опит успя. От вътрешната страна на цигарената хартийка бе написано:

„Разкрит съм. «Шайсфогъл» в 10 часа. Бъди предпазлив. БАЩА ТИ.“

Евън погледна часовника си. Защо, по дяволите, бе всичко това? Защо толкова усложнено? На политика ли играеше старият, или караше второ детство? Следващите няколко часа Евън не можеше да направи нищо. Хранеше надеждата, че нещо ще започне, дори и само за да облекчи сивотата на неговото изгнание, но бе готов и за разочарование. Угаси лампата, излезе в коридора, затвори вратата, започна да слиза по стълбите. Недоумяваше къде ли може да е това Шайсфогъл, когато стъпалата внезапно поддадоха под него и той пропадна, отчаяно размахвайки ръце. Успя да хване перилото, което се разцепи в долния край и го отхвърли над стълбищната шахта. Под него зейна седеметажна бездна. Той висеше и силно изостреният му слух ясно долавяше бавното поскърцване на гвоздеите, които постепенно се измъкваха от горния край на перилото. Аз съм най-непохватният идиот на света, помисли Евън. Всеки момент това перило ще стане на парчета. Огледа наоколо. Недоумяваше какво би могъл да направи. Стъпалата му висяха с леко полюшване на два метра встрани и на десетина сантиметра по-високо от следващото перило. Продъненото стълбище бе на около трийсетина сантиметра от дясното му рамо. Перилото, на което бе увиснал, се клатеше опасно. Какво губя, помисли той. Сега ще разбера добра ли ми е координацията. Внимателно прегъна дясната ръка, протегна я нагоре, докато дланта му опря в страничната част на стълбището: после много силно и рязко я отблъсна. Прелетя над зейналата шахта и в крайната точка на размаха чу как гвоздеите с остро скърцане се изскубнаха от дървото над главата му, захвърли перилото, което държеше, тупна точно върху следващото перило и, възседнал го заднешком, с приплъзване надолу пристигна на седмия етаж в момента, когато счупеното перило изтрака на пода, седем етажа под него. Разтреперан слезе от перилото и седна на стъпалата. Превъзходно изчислено, отбеляза той. Браво, момче! Добър акробат ще стане от теб. Но секунда по-късно, осъзнал, че преди малко душата му кажи-речи бе отишла в петите, Евън помисли: всъщност, доколко случайно бе това? На идване стълбището бе съвсем здраво. Усмихна се нервно. Май започваше да откача, като стария Годолфин. Когато излезе на улицата, треперенето почти бе спряло. Постоя три-четири минути пред къщата, за ориентировка.

Докато осъзнае какво става, бе заобиколен от двама полицаи.

— Документите ви — подкани го единият.

Евън се опомни, машинално запротестира.

— Такива са заповедите ни, cavaliere^[1].

Евън долови лека нотка на неуважение в произнасянето на „cavaliere“. Извади паспорта си; когато прочетоха името му, полицаите кимнаха едновременно.

— Бихте ли ми казали… — започна Евън.

За съжаление не можели да му дадат никаква информация. Трябвало да ги придружи.

— Настоявам да говоря с британския генерален консул.

— Но cavaliere, откъде да знаем, че сте англичанин? Има вероятност този паспорт да е фалшив. Вие може да сте от всяка страна, която си пожелаете. Дори от такава, за която изобщо не сме чували.

Тръпки полазиха по врата му. Внезапно му хрумна безумната мисъл, че те имат предвид Вийсю.

— На ваше разположение съм, ако началниците ви успеят да ми дадат задоволително обяснение — заяви той.

— Разбира се, cavaliere. — Пресякоха площада и отидоха до чакащия ги зад ъгъла файтон. Един от полицаите любезно освободи Евън от чадъра му и започна внимателно да го разглежда. — Avanti^[2] — викна другият и файтонът полетя с пълна сила по „Борго ди Греки“.