Томас Пинчън
V. (60)

ІІ

На другия ден още от сутринта над града бяха надвиснали същите облаци, но дъжд не идваше. Мелани се пробуди в костюма на Су Фен и щом очите й разпознаха изображението в огледалото, почувства трескаво възбуждение, осъзнавайки, че още не е валяло. Първи дойде Порцепич, с китара. Седна на сцената и започна да пее сантиментални руски балади за плачещи върби, пияни студенти, надбягвания с шейни и удавена любима, чието тяло плава с корема нагоре по Дон. (Около самовара се събираха дузина младежи и четяха на глас романи. О, къде отлетя младостта?) Обхванат от носталгия, Порцепич гъгнеше над китарата.

Мелани, с вид на току-що старателно изкъпана и облечена във вчерашната рокля, с която бе пристигнала, стоеше зад него, закрила с длани очите му и припяваше в тон с него. Така ги завари Итагю. Двете фигури, очертани от жълтата светлина в рамката на сцената, наподобяваха живописно платно, което бе виждал някога, някъде. Или, може би, го облъхна нещо познато от печалните звуци на китарата и кротките изражения на случайна радост по лицата им. Приличаха на млада любовна двойка, постигнала мимолетно относително примирие в жарките летни дни. Той отиде зад стойката на бара и започна да кърти с шило от голям леден блок, после напъха парченцата лед в празна бутилка от шампанско и я допълни с вода.

По обед танцьорите бяха пристигнали. Балерините, съдейки по всичко, бяха страстни почитателки на Айседора Дънкан^[1]. Движеха се по сцената като изнурени пеперуди и прозрачните им туники се полюшваха вяло. Итагю предполагаше, че половината от балетистите са хомосексуалисти. Другата половина бяха нагиздени като такива. Той седна до бара и загледа как Сатин почна да маркира стъпките и движенията на танцьорите.

— Коя от тях? — Отново тази жена. На Монмартър в 1913 година хората се появяваха внезапно, като призраци.

— Ето онази там, с Порцепич.

Дамата побърза нататък, за да бъде представена. Тя е вулгарна, помисли Итагю и веднага се поправи: „неудържима“. Може би? Донякъде. Ла Жартиер стоеше неподвижно и наблюдаваше учудено. Порцепич изглеждаше разстроен, сякаш те двамата се бяха скарали. Горкичката, съвсем млада, преследвана, осиротяла. Какво би направил от нея Жерфо? Блудница. Би я развратил физически, ако е възможно, а на страниците на своя роман би го направил с абсолютна сигурност. За писателите не е характерно придържането към етични или нравствени принципи.

На пианото Порцепич свиреше полиритмичното танго „Поклонение пред слънцето“. Сатин бе измислил почти неизпълними движения към музиката.

— Това е невъзможно за танцуване — войнствено извика един млад балетист, скочи от сцената и застана пред Сатин.

Мелани бе изтичала да се преоблече в костюма на Су Фен. Завързвайки лентите на пачките си, тя вдигна поглед и видя дамата, застанала на вратата.

— Ти не си истинска.

— Аз… — Ръцете безволно се отпуснаха край бедрата й.

— Знаеш ли какво е фетиш? Това не е самата жена, а дадена вещ, която има някакво отношение към нея и доставя удоволствие сама по себе си. Обувка, медальон, жартиер… Ето такава си ти, не истинска, а фетиш, предмет доставящ наслада.

Мелани бе изгубила дар слово.

— Какво представляваш съблечена? Хаос от плът. Обаче на сцената, като Су Фен, осветявана от водородни и кислородни лампи и Друмондови прожектори, ще се клатушкаш като механична кукла, в сковаващия движенията ти костюм… Ще подлудиш цял Париж. И жени и мъже.

Очите на Мелани не проявяваха абсолютно никакъв интерес да откликнат, не показваха нищо. В тях не се долавяше страх, желание или очакване. Единствено онази Мелани от огледалото би могла да им придаде някакво изражение, да ги накара да отвърнат. Жената бе доближила кревата и сложи отрупаната с пръстени ръка върху тялото на манекена. Мелани хукна покрай нея, продължи на пръсти, зави при кулисите и изскочи на сцената, импровизирайки танцови стъпки под съпровода осигуряван от Порцепич, който атакуваше вяло пианото. Отвън долиташе тътен от гръмотевици, накъсващи музиката на неравномерни интервали.

Като че ли изобщо нямаше да завали.

Руското влияние върху музиката на Порцепич обикновено биваше обяснявано с това, че на времето майка му е била модистка в Санкт Петербург. Понастоящем, в интервалите между хашишовите сънища и яростните атаки върху рояла у дома в Батиньол, той общуваше с чудновата колекция от руски емигранти, предвождани от някой си Холски, огромен шивач с подчертана склонност към убийство. Всички те се занимаваха с тайна политическа, тоест революционна, дейност и непрекъснато разсъждаваха и спореха за Бакунин, Маркс, Улянов.

Холски се появи, когато слънцето залязваше, скрито от жълти облаци. Той веднага въвлече Порцепич в спор. Танцьорите се разпръснаха, а на сцената останаха само Мелани и жената. Сатин измъкна отнякъде китарата, Порцепич седна на пианото и те запяха революционни песни.

— Порцепич, очаква ви голяма изненада в недалечното бъдеще, когато ще станете свидетел на делата ни — усмихна се шивачът.

— Нищо не може да ме изненада или удиви — отвърна Порцепич. — Ако за историята е характерно цикличното развитие, значи сега се намираме в период на декаданс, нали?, и вашата предполагаема революция е само един от неговите симптоми.

— Декадансът е регрес, а ние сме във възход — възрази Холски.

— Декадансът представлява упадък на човешкото у нас и колкото по-дълбока е нашата развала, толкова по-малко остава от хуманността в нас — намеси се Итагю. — И, бидейки по-малко човечни, ние приписваме и пробутваме това изгубено качество на неодушевените предмети и абстрактните теории.

Момичето и жената бяха излезли от жълтото петно на осветяващия сцената единствен прожектор. Фигурите им бяха едва различими в полумрака. От мястото, където се намираха, не идваше никакъв звук. Итагю допи остатъка от ледената вода.

— Вашият мироглед е просто нечовешки — заяви той. — Вие говорите по такъв начин за хората, сякаш те са точки или криви от диаграма.

— Прав сте — някак унесено отвърна Холски, със замечтан поглед. — Има вероятност аз, Порцепич и Сатин да не стигнем до финала, да паднем в борбата. Но това е без значение. Социалистическите Идеи и Убеждения са в подем, вълната е неудържима и необратима. Живеем в мрачен свят, господин Итагю: сблъсък на атоми, амортизиране на мозъчни клетки, крушение на икономики, на чието място възникват нови, и всичко това в такт с първичния ритъм на Историята. Може би тя, Историята, е жена, а за мен жените са загадка. Но нейният ход поне е предсказуем.

— Ритъм ли! — изпръхтя Итагю. — Човек може да помисли, че се вслушвате в скърцането на пружините на някакъв метафизичен креват.

Шивачът се изсмя, възхитен, като голямо лошо дете. Акустиката на залата придаде на смеха му гробовен тон. Сцената бе празна.

— Хайде да отидем в „Уганда“ — предложи Порцепич.

Покачен на една маса, Сатин танцуваше на себе си, разсеяно.

На улицата задминаха жената и Мелани, които вървяха мълчаливо към спирката на метрото. Жената стискаше здраво ръката на Мелани. Итагю спря до един павилион да купи „Ла Патри“^[2], единственият що-годе антисемитски вестник, който можеше да бъде намерен вечер. Скоро жената и момичето изчезнаха под земята на булевард „Клиши“.

Докато слизаха с ескалатора, жената отбеляза:

— Страх те е.

Момичето не отговори. Мелани все още носеше танцувалния костюм, наметнат отгоре с манто с широки ръкави, на вид, а и в действителност скъпо, при това одобрено от жената, която взе билети за вагон първа класа и за двете. Когато седнаха уединени във внезапно материализиралия се влак, жената попита:

— Значи ти просто лежиш безучастно, като предмет? Разбира се. Точно това си ти, предмет. Фетиш. — Тя произнасяше отчетливо и напевно безгласните „е“^-та. Въздухът в метрото бе също тъй спарен, както и навън. Мелани изучаваше опашката на дракона върху крака си.

След известно време влакът излезе на повърхността. Мелани остана с неясното впечатление, че изглежда прекосиха реката. Съвсем близо отляво видя Айфеловата кула. Влакът минаваше по моста „Де Паси“. На първата спирка на левия бряг, жената стана. Тя все още стискаше ръката на Мелани. Когато слязоха от влака, двете продължиха пеша в посока югозапад и навлязоха в промишления район Гренел: химически заводи, фабрики, чугунолеярни. На улицата освен тях нямаше жива душа. Нима тази жена живее в такъв фабричен район, помисли Мелани.

Вървяха близо два километра и накрая стигнаха до висока складова сграда, където единственият друг наемател бе някакъв сарач на третия етаж. Много дълго се изкачваха по тясното стълбище. Жената обитаваше мансардата. Въпреки че Мелани имаше силни крака на танцьорка, в края на изкачването вече бе леко уморена. Когато влязоха в квартирата на жената, Мелани без покана веднага се просна върху големия пуф в средата на стаята. Апартаментът бе декориран в афро-ориенталски стил: примитивни черни скулптури, лампа във формата на дракон, пурпурни драперии от китайска коприна. Огромен креват с балдахин. Мантото на Мелани се бе изхлузило: кремаворозовите й, украсени с дракони крака лежаха неподвижно, опрени на пуфа и върху ориенталския килим. Жената седна до момичето, внимателно сложи ръка на рамото му и заговори.

Ако все още не сме отгатнали, „жената“ е отново лейди V., неизясненият обект на безумните разновременни търсения на Стенсъл. В Париж никой не знаеше името й.

Тя бе не просто V., а влюбената V. Хърбърт Стенсъл нямаше нищо против ключовата фигура в неговата конспирация да притежава някои човешки страсти. В настоящия все още фройдистки период от историята, сме склонни да мислим, че лесбийството произтича от самовлюбеността, прехвърлена върху някой друг човешки обект. Ако момичето е предразположено към нарцисизъм, то рано или късно ще стигне до идеята, че жените като социална прослойка, към която то принадлежи, всъщност не са чак толкова лоши. Навярно такъв бе случаят с Мелани, но кой знае — може би витаещото в Сер Шод очарование от кръвосмешението беше знак, че нейните предпочитания са просто извън сферата на преобладаващия в 1913 година екзогамно-хетеросексуален^[3] тип на поведение.

Но що се отнася до V. — влюбената V. — скритите мотиви, ако изобщо имаше такива, оставаха загадка за околните. Всички ангажирани около постановката бяха наясно какво става, но тъй като информацията за тази връзка бе само за вътрешно ползване сред кръг от хора, и без това предразположени към садизъм, кощунствен разврат, ендогамия^[4], сквернословие и хомосексуализъм, а те не проявяваха особен интерес или загриженост, и двойката бе оставена на спокойствие, като млади любовници. Мелани ходеше най-старателно на всички репетиции и щом жената не я отклоняваше от постановката, — а тя, в качеството си на спонсор, очевидно нямаше абсолютно никакво намерение да прави това, — Итагю също не се тревожеше по въпроса.

Веднъж съпровождано от жената, момичето пристигна в „Нерв“, облечено като ученичка: плътно прилепващи черни панталони, бяла блуза и къс черен жакет. Освен това главата й — дългата чак до бедрата коса — бе остригана почти до голо и ако не беше телосложението й на балерина, което никакви дрехи не бяха в състояние да прикрият, напълно би могла да мине за избягало от училище момче. За щастие в сандъка с костюми се намери дълга черна перука. Сатин приветства идеята с ентусиазъм. В първо действие Су Фен щеше да се появи с коса, а във второто, вече преминала през мъченията на монголците — без. Това щеше да шокира преситената, според него, публика.

Жената присъстваше на всяка репетиция, седеше безмълвна зад една маса в дъното на залата и не сваляше поглед от сцената. Вниманието й бе изцяло съсредоточено върху момичето. В началото Итагю опита няколко пъти да завърже разговор с нея, ала безуспешно и бе принуден да се задоволи с прелистването на „La Vie Heureuse“, „Le Rire“, „Le Charivari“^[5]. Когато трупата се премести в театър „Венсан Кастор“, жената я последва като вярна и предана любовница. Мелани продължи да се облича като травеститка. В трупата се разпространи мнението, че е настъпила странна метаморфоза: тъй като връзка от подобно естество обикновено предполага, че едната страна е доминираща/активна, а другата подчинена/пасивна, и в дадения случай бе напълно очевидно кой какъв е, то жената по презумпция би трябвало да бъде облечена като агресивен мъж. Веднъж, за развлечение на събралите се в „Уганда“ членове на трупата, Порцепич демонстрира таблица с възможните комбинации в отношенията между жената и момичето. Получиха се 64 различни варианта, разпределени по отделни групи, като „начин на обличане“, „социална роля“, „сексуална роля“. Да речем, двете биха могли да носят мъжки дрехи, да изпълняват доминиращи социални роли и да се стремят към сексуално превъзходство. Те биха могли например да обличат дрехите на противоположния пол и да демонстрират напълно пасивно поведение — в този случай същността на играта се състои в принуждаването на съответната партньорка да наложи активна позиция и да предприеме агресивен ход. Или която и да е от останалите 62 комбинации. Има вероятност, както допускаше Сатин, да бъдат включени и специфични неодушевени механични средства. Всички се съгласиха, че това би объркало и усложнило значително картината. В един момент някой изказа догадката, че жената, освен всичко друго, може всъщност да се окаже поначало травестит и тогава положението става дори още по-забавно.

Но в действителност какви епизоди произтичаха в мансардата в Гренел? Всеки от посетителите на кафене „Уганда“ и от трупата в театър „Венсан Кастор“ поотделно си представяше различна сцена: уреди за изискани мъчения, ексцентрични облекла, причудливо-отблъскваща игра на мускулите под кожата.

Колко разочаровани щяха да останат всички те. Ако бяха видели полата на дребната скулпторка-сподвижничка от Вожирар, ако бяха чули прозвището дадено на Мелани от жената, или ако бяха запознати — както Итагю — с модерната наука за душата, щеше да им бъде известно, че постигането на пълно удовлетворение налага определени фетиши изобщо да не бъдат докосвани или манипулирани, а само гледани. Що се отнася до Мелани, нейната любовница й подаряваше огледала, дузини огледала. Където и да погледнеше човек, мансардата бе окичена и украсена най-различни огледала: с дръжки, в резбовани рамки, в цял ръст, джобни.

Трийсет и три годишната V. (според изчисленията на Стенсъл) най-после бе открила любовта в своите пътешествия из един свят (нека бъдем честни), ако не създаден, то поне описан възможно най-подробно от лайпцигчанина Карл Бедекер. Това е една чудновата страна, населена изключително с породата наречена „туристи“. Нейният ландшафт е съставен от неодушевени паметници и здания, почти неодушевени бармани, шофьори на таксита, хотелски пиколи, екскурзоводи: те винаги са насреща, готови да изпълняват, с различна степен на ефективност, всякакви прищевки на туриста, разбира се срещу съответното предварително получено възнаграждение, baksheesh, pourboire, mancia, Trinkgeld, tip^[6]. Нещо повече, този свят е двуизмерен, както и самата Улица, каквито са и отделните страници, илюстрации и карти в червените джобни пътеводители. Докато са отворени филиалите на Бюро „Вагон Ли-Кук“, Клубовете на Пътешественика^[7] и различните банки, докато разписанията биват спазвани стриктно, докато санитарната техника в хотела функционира изрядно („Нито един хотел — пише Карл Бедекер, — не може да бъде обозначен като първокласен, ако не отговаря на санитарните норми, които, освен другите неща, предполагат достатъчно количество вода за миене и качествена тоалетна хартия“), туристът може преспокойно да обикаля навсякъде из тази координатна система. За него войната в най-лошия случай се свежда до ограничени на брой схватки с джебчии, представители на „огромната армия от крадци… които моментално разпознават чужденеца и ловко се възползват от неосведомеността му“; единствено обменният курс на валутите отразява икономическа криза или процъфтяване; политиката, естествено, изобщо не подлежи на обсъждане с местното население. С други думи, подобно на римокатолическата църква, туризмът е наднационален и представлява може би най-съвършената форма на вероизповедание на света: защото независимо дали неговите членове са американци, италианци, немци и т.н., Айфеловата кула, Пирамидите и Кампаниле^[8] неизменно предизвикват у тях абсолютно еднаква реакция, тяхната Библия е написана безупречно ясно и не допуска произволни тълкувания; те съзерцават едни и същи пейзажи, страдат от едни и същи неудобства, живеят по един и същ прецизен график. Туристите са верноподаници на Улицата.

Лейди V., принадлежала тъй дълго към гореописаната категория, внезапно се бе оказала отлъчена от това общество, най-безцеремонно изритана в недействителния стадий на човешката любов; и бе успяла да осъзнае точния момент като такъв, едва когато Мелани бе влязла през страничния вход на „Нерв“, опряна на ръката на Порцепич и времето — за миг — бе спряло. В събраното от Стенсъл досие е цитиран самия Порцепич, комуто V. бе разказала много за своите отношения с Мелани. Тогава Порцепич не бе споделил с никого откровенията на V., нито в „Уганда“, нито другаде: това бе станало години по-късно и то само на Стенсъл. Навярно бе изпитвал известни угризения на съвестта, заради предложената от него таблица на вариантите и комбинациите, но общо взето се бе държал като джентълмен, поне в дадения случай. Неговото описание на тази двойка е отлично композиран и неостаряващ натюрморт на любовта в една от множеството й крайности: полуизлегналата се на пуфа V. наблюдава разположената на кревата Мелани, която съзерцава в огледалото себе си и отражението й може би отправя от време на време нерешително-мечтателни погледи към V. Никакво движение, минимално триене. И заедно с това един вариант за решение на най-древния парадокс на любовта: същевременно пълна независимост и взаимно сливане. Принципите на превъзходство и подчинение бяха неприложими тук: схемата от трима участници бе единствената взаимноприемлива симбиоза. На V. й бе потребен нейния фетиш, Мелани имаше нужда от огледало, от временен покой, от удоволствието да бъде гледана от друг, да има свидетел на своето наслаждение. Защото самовлюбеността на младите е такава, че в нея неизбежно присъства и социалния аспект: девойка, чието съществуване е толкова видимо, наблюдава в огледалото своята двойница и тази двойница става воайор. Чувството на безсилие при невъзможността да се раздели на хиляди частици и разтвори в достатъчно многобройна публика, само разгаря още повече сексуалната й възбуда. Изглежда й е нужен истински воайор, който да довърши илюзията, че нейните отражения действително представляват такава публика. С появата на тази алтернативна особа — вероятно също умножена стократно от огледалата — бива постигната кулминацията, защото другата личност в допълнение е и собствената й двойница. В дадения случай Мелани наподобява жена, която се гизди и конти само за да бъде оглеждана и обсъждана от другите жени: тяхната завист, ревнивите им погледи, прошепнатите забележки, неохотното им възхищение й принадлежат. Те олицетворяват нея.

Що се отнася до V., тя, навярно осъзнавайки собственото приближаване към неодушевеността, разбираше, че е също такъв фетиш, както и Мелани. По подобен начин за жертвите на неодушевения свят всички предмети са еднакви. Това бе вариация на Порпънтайновата тема, на темата за Тристан и Изолда, дори ако се вярва на някои познавачи, на единствения, банален и дразнещ лайтмотив, характерен още от средновековието за целия романтизъм: „актът на любовта и актът на смъртта са едно и също“. Едва след смъртта влюбените най-после се съединяват с неодушевената природа и един с друг. Дотогава любовната игра представлява въплъщение на неодушевения свят, травестизъм не между различните полове, а между живото и мъртвото, между човешкото същество и фетиша. Какви дрехи носят двете е без значение. Косата, остригана от главата на Мелани, е несъществена, тя представлява само някакъв неясен личен символ, имащ смисъл единствено за лейди V.: може би във връзка с нейното послушничество в манастира, ако тя действително беше Виктория Рен.

Ако тя беше Виктория Рен, дори Стенсъл не би могъл да остане равнодушен при мисълта за ироничния провал, към който в този предвоенен август главоломно и необратимо се бе устремил нейния живот. В далечната флорентинска пролет младата бизнес дама бе хранила огромна надежда в своята любов към изкуството и най-искрено, по момичешки бе вярвала, че ще може да подчини Съдбата (ако не я подведяха умението и чувството за избор на подходящ момент). Онази Виктория биваше постепенно измествана от V., от нещо съвсем различно, за което младият век все още не бе открил название. Всички ние до известна степен сме съпричастни към политиката на бавната смърт, но горката Виктория бе запозната също и с нейните задкулисни тайни.

Ако V. подозираше изобщо, че нейният фетишизъм представлява компонент от някакъв заговор срещу одушевения свят или прибързано установяване тук на колония на Царството на Смъртта, това би могло да послужи като потвърждение на преобладаващото в „Ръждивата лъжица“ мнение, че Стенсъл иска да открие във V. своето собствено „аз“. Но V. бе изпаднала в такъв възторг от факта, че Мелани бе потърсила и намерила своята идентичност в нея и в бездушното блещукане на огледалото, щото продължаваше да тъне в сладко неведение сякаш любовта я бе извадила от равновесие, и дори напълно бе забравила, че макар главата „Разпределение на времето“ да не се отнасяше за нейния апартамент, леглото, пуфа и огледалата, тяхната любов бе посвоему просто друга разновидност на туризма: понеже тъй както туристите привнасят част от един друг свят във вече съществуващата и развита донякъде среда и в края на краищата създават във всеки град свое собствено паралелно съобщество, така и Царството на Смъртта е обслужвано от фетишистки структури като V., представляващи своего рода проникване в тил.

Каква ли щеше да бъде реакцията й, ако знаеше? Отново не може да бъде даден точен и ясен отговор. В края на краищата това би означавало смърт за V.: в едно набързо установено тук бездушно Царство, въпреки всички положени усилия за предотвратяването й. Достатъчно е било да й загатнат само, на който и да е стадий, в Кайро, Флоренция или Париж, че е въвлечена в един по-широкомащабен заговор, впоследствие водещ към личното й унищожение, и тя е можела да се оттегли и с течение на времето да установи толкова много самоограничения и правила, щото да се превърне — от която и да е гледна точка, фройдистка, поведенческа или религиозна — в един напълно предсказуем организъм, автомат, механична кукла, изработена, само за благоприличие, от човешка плът. Или обратното, можела е да отхвърли гореописаното, което на настоящия етап сме приели да назоваваме пуританство, и да навлезе още по-дълбоко в страната на фетишите, докато се превърне напълно и абсолютно в неодушевен обект на желанието, при това наистина, а не просто заради играта на любов с някаква си Мелани. Стенсъл дори временно бе пренебрегнал своите всекидневни мъчително-блуждателни издирвания, за да си представи как би изглеждала тя сега на възраст седемдесет и шест години: сияйно чиста и гладка кожа с блясъка на някаква съвсем нова пластмаса; стъклени очи, но вече с фотоклетки свързани чрез сребърни електроди с изработените от високопробна медна тел оптически нерви, водещи към мозъка, който представлява филигранно-изящна полупроводникова матрица. Вместо нервни възли V. ще има соленоидни релета, серводвигатели ще задвижват безупречните й полиамидни крайници, платинена сърдечна помпа ще изтласква работна течност по бутиратните вени и артерии. А може би — подобно на другите членове на Пасмината, от време на време Стенсъл демонстрираше твърде развинтено и злобно въображение — дори една прелестна полиетиленова вагина с вградена сложна система от датчици за налягане; техните резисторни мостове ще бъдат включени към главен сребърен кабел, подаващ възникналото от удоволствието напрежение пряко към съответния регистър на разположения в черепа й компютър. И всеки път, когато тя се усмихва или крещи от екстаз, лицето й ще бъде озарявано от блясъка на най-съвършения негов елемент — скъпоценната изкуствена челюст на Айгенвалю.

Защо бе доверила толкова много на Порцепич? Според думите й, бояла се, че връзката им ще бъде недълготрайна и Мелани ще я напусне. Лъскавият и ярък сценичен свят, популярността, славата, ролята й на масово предпочитана участница в болезнено-мръснишките сцени обсебващи въображението на мъжката аудитория: това е проклятието на много любовни съюзи. Порцепич бе опитал да я утеши, доколкото бе в състояние. Той по принцип не хранеше никакви илюзии, наясно бе, че обич и страст могат да бъдат само преходни, и оставяше всякакви мечти за вечната любов на своя съотечественик Сатин, който така или иначе беше идиот. Съчувстваше й с меланхолично-жалостив поглед: какво друго би могъл да направи? Да й чете морализаторски наставления? Любовта, както и да я погледнеш, е любов. Неведоми и странни са нейните пътища и капризи. Тази клета жена страдаше от любовна мъка. Реакцията на Стенсъл обаче се бе изразила само в презрително свиване на рамена. Нека бъде лесбийка, нека се превърне във фетиш, нека умре: V. е похотлива хищница и той няма да хаби сълзи за нея.

 

 

Настъпи денят на премиерата. Случилото се в онази вечер бе известно на Стенсъл от полицейските протоколи, а възрастните жители на Монмартър навярно и досега продължават да разказват за въпросното събитие. Яростните спорове бяха подхванати още с влизането на публиката в залата и не спряха дори когато оркестрантите започнаха да настройват инструментите си. Неизвестно как, постановката бе приела политическа окраска. Ориентализмът — който в онзи период бе необикновено популярен в Париж и се проявяваше в модата, театъра, музиката, — освен с Русия, бе свързван и с някакво международно движение, стремящо се към отхвърляне на западната цивилизация. Само шест години преди това един вестник бе успял да спонсорира провеждането на автомобилно рали Пекин — Париж и да получи охотното съдействие на всички страни между Китай и Франция. Но по време на премиерата политическото положение бе доста по-мрачно, в резултат от което бе възникнала бъркотията онази вечер в театър „Венсан Кастор“.

Още от началото на първото действие антипорцепистката клика започна да изразява негодуванието си с подсвирквания и непристойни жестове. Привържениците на композитора, вече приели названието „порцепиетисти“, полагаха сериозни усилия да ги укротят. Сред публиката присъстваше и трета сила — онези, които просто искаха достатъчно тишина, за да се насладят спокойно на представлението и, напълно естествено, опитваха да заглушат, предотвратят или уредят всички спорове. Разрази се неудържима тристранна полемика. До настъпването на първия антракт тя бе ескалирала в своя апогей, близък до пълен хаос.

Зад кулисите Итагю и Сатин се надвикваха, ала не чуваха нищо, поради силния шум в залата. Порцепич седеше в един ъгъл и пиеше кафе, невъзмутим. От гримьорната излезе една млада балерина и спря да поговори с него.

— Чувате ли музиката?

Не много ясно, призна тя.

— Domage^[9]. Как е Ла Жартиер?

Мелани знае своя танц наизуст, отлично чувства ритъма и с примера си вдъхновява цялата трупа. Балерината не скъпеше възторжените похвали: „новата Айседора Дънкан!“ Порцепич сви рамене и лицето му се изкриви в недоволна гримаса.

— Ако някога ми паднат отново пари, ще наема оркестър и балетна трупа, за да поставя „Похищението“ изключително за мое удоволствие — промърмори той, по-скоро на себе си, отколкото на своята събеседница. — Само за да оценя както следва това произведение. Може би аз също ще дюдюкам и освирквам.

Двамата се усмихнаха печално един на друг и балерината изприпка на сцената.

Второто действие бе дори още по-шумно. Едва към финала му вниманието на няколко сериозни зрители бе завладяно напълно от Ла Жартиер. Когато направляваните от диригентската палка изнервени и потни музиканти подхванаха заключителната част, озаглавена „Принасяне в жертва на девицата“ — мощно, с постепенно нарастващи интензивност и темпо седемминутно кресчендо, което в своя край навярно обхващаше всички допустими и недопустими тонални оттенъци и достигаше всички възможни предели на дисонанса и (както на другата сутрин бе отбелязал музикалният критик на Фигаро) „оркестровата варварщина“, — в овлажнелите очи на Мелани сякаш изведнъж оживя светлината и тя отново се превърна в онази екзалтирана нормандска девойка, каквато я помнеше Порцепич. Той приближи сцената, загледан почти влюбено в Мелани. Според един апокрифен преразказ, именно в този момент Порцепич се бе заклел никога повече да не докосва наркотици и в бъдеще изобщо да не посещава Черна литургия.

Двама от танцьорите, които Итагю винаги наричаше „монголизирани педерасти“, измъкнаха отнякъде дълга върлина, зловещо заострена в единия край. Музиката, почти тройно форте, сега неутрализираше и превишаваше по сила неясния рев на зрителите. Влезлите през задния вход жандарми опитваха безуспешно да възстановят порядъка в залата. Сатин, чиято ръка бе положена на рамото на Порцепич, се приведе напред, разтреперан от вълнение. Следваше хореографски най-сложният и труден епизод от неговата балетна постановка. Идеята бе заимствал от описанието на масово избиване на индианци в Америка. Други двама монголци издърпаха на авансцената бясно извиваща се, остригана Су Фен, а останалите мъже от трупата забиха кола в нейното междукрачие и бавно я издигнаха над главите на ридаещите жени. Внезапно една от механичните кукли-прислужници се замята като обезумяла из сцената.

— Дяволите го взели немеца — изстена Сатин и заскърца със зъби. — Тази идиотщина ще отвлече вниманието на зрителите.

Според неговия замисъл, нанизаната и вдигната на кола Су Фен трябваше да продължи своя танц, съсредоточавайки всички движения в една-единствена точка в пространството — извисен връх, фокус, кулминация.

Колът вече бе изправен вертикално, до финала на балета оставаха само четири такта. Зловеща тишина скова публиката. Жандармите и враждуващите страни се втренчиха като хипнотизирани в сцената. Движенията на Ла Жартиер станаха все по-конвулсивни, агонизиращи: лицето й, обикновено мъртвешки застинало, сега възприе изражение, което дълги години занапред щеше да тревожи сънищата на зрителите от първите редове. Музиката на Порцепич вече достигна оглушителна сила: нито следа от тоналност, всички звуци се сливаха в неистова какофония, едновременно и наслуки във всевъзможни и невъзможни посоки с безумен вой летяха ноти като бомбени шрапнели: духовите, струнните и ударните инструменти се размесиха в анархистична бъркотия, докато в същото време по кола течеше кръв и нанизаната на него девойка се отпусна и притихна, а последният акорд прогърмя и изпълни театъра, отекна, увисна във въздуха и заглъхна. Някой изключи осветлението на сцената и веднага след това завесата бе спусната.

Тя никога повече не бе вдигната. Преди излизането си на сцената Мелани трябваше да надене защитен метален бандаж, наподобяващ пояс на целомъдрието, в който се пъхаше върхът на кола. Тя бе забравила да го сложи. Щом забеляза кръвта Итагю веднага нареди да потърсят сред публиката лекар. С разкъсана риза и насинено око докторът коленичи до Мелани и установи, че тя е мъртва.

Къде изчезна после жената, нейната любовница, не е известно. Нищо повече не се чу за нея. Според някои версии тя изпаднала в истерия зад кулисите и се наложило силом да я изтръгнат от тялото на Мелани, а след това с яростни крясъци заплашвала с вендета Итагю и Сатин, които, според нея, се били сговорили да убият момичето. Констатацията на следователя беше доброжелателно еднозначна: смърт поради нещастен случай. Навярно Мелани, изтощена от любов, възбудена както обикновено става преди премиера, просто бе забравила да надене предпазния бандаж. Разкрасена с безброй гребени, пайети и гривни, тя изглежда дотолкова се е объркала в този свят на фетишите, че е пропуснала да добави към себе си единственият неодушевен предмет, който би могъл да й спаси живота. Итагю предполагаше, че това всъщност е самоубийство. Сатин отказваше да говори за случилото се, а Порцепич се въздържаше от оповестяването на каквото и да е мнение. Но кошмарът на нейната гибел преследваше всички тях още много години.

Скоро из Париж тръгна слух, че около седмица след това трагично събитие лейди V. била избягала от града с един безумен иридентист^[10] — някой си Сгерачо. Във всеки случай и двамата бяха изчезнали едновременно от Париж, а вероятно и от лицето на земята, както би казал всеки обитател на Монмартър.