Томас Пинчън
V. (64)

І

Над Валета ръсеше дъжд, грееше слънце и дори се показа дъга. Пияният старши писар Хауи Сърд лежеше по корем под оръдейна установка 52, опрял глава на ръцете си, и наблюдаваше един английски десантен кораб, който с тежко пухтене кръстосваше дъждовитата акватория на пристанището. „Демби“ Клайд от Чикаго (ръст 190 см и тегло 64 кг, родом от Уинетка, щата Илинойс, кръстен по рождение Харви) стоеше до куп спасителни въжета и замечтано плюеше в сухия док.

— Демби Клайд — изрева Хауи.

— Не — отзова се Демби Клайд. — За каквото и да ме викаш, отговорът е не.

Изглежда беше доста разстроен. Със старши писар не е препоръчително да се разговаря по такъв начин.

— Тази вечер слизам на брега и ще ми трябва шлифер, защото, както може би си забелязал, дъждът не спира — спокойно каза Хауи.

— Аз също излизам в брегови отпуск — поясни Демби Клайд, после извади от задния джоб бялата матроска и я нахлупи на главата си като дамска шапка клош.

— Приберете боята и всички четки в склада! — прогърмя отгоре високоговорителят.

— Крайно време беше — промърмори Хауи, изпълзя изпод оръдейната установка и приклекна на палуба 01. Без да обръща внимание на стичащия се в ушите и по врата му дъжд той гледаше как залязващото слънце озарява в червено небето над Валета. — Защо си тъй намръщен, Демби Клайд?

— Ох! — въздъхна Демби Клайд и се изплю зад борда. Очите му проследиха бялата плюнка чак до дъното на дока.

След около петминутно мълчание Хауи се отказа от опита за разговор, и тръгна покрай десния борд към стълбата, за да досажда на помощник-готвача Тайгър Янгблъд, който седеше на най-долното стъпало и режеше краставици.

Демби Клайд се прозя. В устата му капеше дъжд, но той изглежда не забелязваше нищо. Измъчваше го една загадка. Извънредно кльощавото му телосложение благоприятстваше склонността му към дълбок размисъл. Демби Клайд беше младши артилерист ІІІ клас и обикновено такива проблеми изобщо не го засягаха, но в дадения случай неговата койка бе точно над тази на Папи Ход, а той след пристигането им на Малта бе започнал да говори на себе си. Шепнешком. Толкова тихо, че никой друг освен Демби Клайд не можеше да го чуе.

Отчитайки напълно трезво плъзналия слух и като имаше предвид какви сантиментални шопари биваха моряците в повечето случаи дълбоко в душите си, а не само в своите външни прояви, Клайд се досещаше защо пребиваването на Малта разстройва тъй силно Папи Ход. Папи даже бе престанал да яде. Освен това нито веднъж не бе ходил на брега, въпреки че обикновено правеше всичко възможно и невъзможно, за да излезе в брегови отпуск. А това проваляше и отпуската на Клайд, защото по правило двамата с Папи Ход заедно слизаха на брега да пиянстват.

Палубният матрос Лейзър, който от две седмици систематично злоупотребяваше с търпението на радарното звено, излезе с метла и започна да избутва водата през отворите на левия борд.

— От къде на къде аз трябва да я върша тази работа — захленчи той, колкото да се намира на приказка. — Не е мое задължение.

— Трябваше да си останеш в първа дивизия — мрачно отбеляза Демби Клайд.

Лейзър насмете водата в краката на Демби Клайд, който отскочи настрана и заслиза надолу по стълбата.

— Дай една краставица, Тайгър — помоли той помощник-готвача.

— Краставичка ли? — попита Тайгър, който вече бе преминал на лук. — А ‘кво ше кажеш за един голям четвъртит? — Обилно насълзените очи му придаваха вид на начумерено момче, какъвто в действителност беше.

— Поднеси ми го на чиния, нарязан — нареди Демби Клайд, — и може би по-късно ще…

— Заповядай — долетя от илюминатора на камбуза. Папи Ход се бе провесил, размахвайки резен диня и изплю една семка към Тайгър.

„Това е старият Папи Ход, няма грешка!“ — помисли Клайд. — „И е натъкмен с парадна униформа, даже кърпичка е увил на врата си.“

— Размърдай си задника, Клайд и облечи нещо по-прилично — подкани го Папи Ход. — Всеки момент ще обявят началото на отпуската.

Съответно Клайд изхвърча като стрела към носовия кубрик и след пет минути се върна чист и пременен, както винаги преди брегови отпуск.

— 832 дни! — изръмжа Тайгър Янгблъд, изпращайки с поглед тръгналите към юта Папи Ход и Клайд. — Така и няма да доживея да видя отново цивилизацията.

„Ешафод“ бе покачен на блокчета и подпрян от двете страни с дузина дебели дървени греди, които опираха в стените на дока. От птичи поглед сигурно приличаше на гигантски октопод с пипала в дървесен цвят. Папи и Клайд минаха по дългия мост и спряха за момент на дъжда, оглеждайки кораба. Локаторът на сонара бе покрит с маскировъчен брезент. На върха на мачтата се развяваше възможно най-големият американски флаг, който бе успял да намери капитан Лич. Вечер не го спускаха, а насочваха към него лъчите на няколко преносими прожектори. Това очевидно се правеше за улеснение на пилотите на египетските бомбардировачи, които евентуално можеха да прелетят над острова, а единственият американски кораб във Валета бе „Ешафод“.

Отдясно на борда се виждаше някакво училище или семинария с часовникова кула, издигаща се от бастион, висок колкото локатор на радарна установка за наземни цели.

— И ние така стърчим на сухо — мрачно въздъхна Клайд.

— Англичаните щели да ни задържат тука на сухо, изолирани, докато се размине патакламата — дълбокомислено оповести Папи.

— А може би дори по-дълго. Дай ми цигара. Трябва да поправяме генератора и витлото…

— И да изстържем раковините от корпуса — възмутено добави Папи Ход. — Сигурно ще искат да чистим с пескоструй, докато сме на док. Макар че щом се върнем във Фили^[1], веднага ще влезем в ремонт. Та, Демби, все някаква работа ще ни намерят.

Двамата тръгнаха към изхода на кораборемонтния завод. Около тях на групи и колони се размотаваха моряците-отпускари от „Ешафод“. Подводниците също бяха покрити с брезент, с маскировъчна цел или за да ги предпазят от дъжда. Свирката извести края на работния ден и веднага Папи и Клайд попаднаха сред устремения към изхода порой от работници, наизскачали изпод земята, от корабите, от писоарите.

— Където и да отидеш, бачкаторите от доковете изглеждат все еднакви — отбеляза Папи.

Двамата с Клайд не бързаха. Работниците ги побутваха, изпреварваха — парцаливи, сиви. Когато Папи и Клайд стигнаха до портала, всички работници бяха изчезнали. Там ги очакваха само две стари монахини, седнали от двете страни на портала, с черни чадъри и сламени кошнички за подаяния на коленете. На дъната на кошничките се мяркаха по няколко шестпенсовки и един-два шилинга. Клайд остави крона, а Папи, който още не бе успял да смени валута, пусна долар в другата кошничка. Монахините се усмихнаха мимолетно и продължиха своето благочестиво бдение.

— Това пък какво беше? — попита с неадресирана усмивка Папи. — Входна такса ли?

Пътят им минаваше край внушително стърчащи руини, нагоре по невисок хълм, завиваше дъгообразно и влизаше в тунел. На другия край на тунела беше автобусната спирка: три пенса до Валета, хотел „Финикия“. Автобусът пристигна, двамата се качиха заедно с няколко изостанали работници и тълпа моряци от „Ешафод“, които се разположиха на задните седалки и веднага запяха. — Слушай, Папи — започна Демби Клайд, — знам, че не е моя работа, но…

— Шофьора! — долетя крясък от дъното на автобуса. — Хей, шофьора. Спри. Пикае ми се.

Папи се снижи на седалката и нахлупи безкозирката над очите си.

— Тилиду — промърмори той. — Това сигурно е Тилиду от машинното.

— Хей, шофьора! — извика Тилиду. — Ако не спреш веднага, ще се изпикая през прозореца.

Папи не устоя и се обърна да погледне назад. Няколко машинисти опитваха да издърпат Тилиду от прозореца. Шофьорът продължаваше да натиска газта с мрачно упорство. Работниците не говореха, само наблюдаваха внимателно. „Ешафодовците“ пееха:

Отиваме да пикаем върху „Форестол“^[2],

Докато проклетото корито не отплува

по мелодията на „Старата сива кобила“, която водеше началото си от зимата на ’55 в залива Гитмо^[3].

— Влезе ли му някоя муха в главата, не се отказва, пък каквото ще да става — поясни Папи Ход. — И ако не му дадат да се изпикае през прозореца, той сигурно ще…

— Гледай, гледай! — възкликна Демби Клайд.

По централния проход на автобуса напредваше жълто ручейче урина. Тилиду тъкмо затваряше ципа си.

— Тилиду е нашият игрив посланик на добра воля — отбеляза някой.

Поточето се виеше бавно напред, а работниците и моряците го покриваха бързешком с парчета от стари вестници, намерени на седалките. Приятелите на Тилиду аплодираха.

— Планираш ли напиване довечера, Папи? — попита Демби Клайд.

— Нещо такова замислях — отвърна Папи.

— Точно от това се боях. Виж ’кво, знам, че не е моя работа…

Прекъсна го взрив от смях от дъното на автобуса. Приятелят на Тилиду, палубният матрос Лейзър, който Демби Клайд последно бе видял да отмита водата от палуба 01, сега бе успял да запали вестниците, покриващи опикания под на автобуса. Талази зловонен дим плъпнаха из салона на автобуса. Работниците зашепнаха възмутено.

— Трябваше да си оставя малко, с пожарогасителна цел — въодушевено разгласи Тилиду.

— Господи! — въздъхна Папи.

Наскочиха двама-трима колеги на Тилиду и опитаха да угасят огъня, като стъпчат вестниците. Шофьорът на автобуса псуваше с все сила.

Най-после спряха пред хотел „Финикия“. От прозорците на автобуса продължаваха да излизат струйки дим. Свечеряваше. Прегракнали от песни, моряците от „Ешафод“ тръгнаха да щурмуват Валета.

Клайд и Папи излязоха последни от автобуса, като преди това поднесоха извинения на шофьора. Разклащани от вятъра, листата на палмите пред хотела си шептяха нещо. Папи като че ли бе обхванат от нерешителност.

— Защо да не отидем на кино? — почти отчаян предложи Клайд.

Папи не го слушаше. Минаха под една арка и излязоха на „Кингсуей“.

— Утре е Хелоуин и ще е добре да навлекат усмирителни ризи на всички тези идиоти — назидателно изтърси Папи.

— Няма такава усмирителна риза, която да удържи Лейзър. Пфу, дяволите го взели, тук е пълно с народ.

„Кингсуей“ беше гъмжило, наподобяващо огромен мравуняк от хора. А заедно с това възникваше усещането за затворено пространство, като в звукозаписно студио. Изпълнило докрай улицата, клокочещото море от зелени командоски барети, гарнирано със синьо-бялото на моряшките униформи нагледно илюстрираше сериозното нарастване на военното присъствие на Малта, във връзка с началото на Суецката криза. В пристанището чакаха британският самолетоносач „Арк Роял“, няколко корвети и военнотранспортни кораби, които щяха да откарат морските пехотинци за дебаркиране и завладяване на Египет.

— През войната бях десантчик — отбеляза Папи, докато си пробиваха път из „Кингсуей“. — И суматохата точно преди Нормандския десант беше същата, както и сега тук.

— И през корейската война, докато чакахме в Йокохама, също пиехме като за последно — сякаш оправдавайки се добави Клайд.

— Но сега тук е по-друго. Англичаните си имат свой маниер на напиване преди битка. И те се нацепват, обаче някак по-особено, по-различно. Ние, като се насвяткаме, можем само да повръщаме или да трошим мебели. Но англичаните имат въображение. Ето, слушай.

Червендалест английски морски пехотинец и малтийската му приятелка стояха пред магазина за мъжка конфекция и разглеждаха копринените шалове. Нищо особено, ако не се брои факта, че двамата пееха „Хората ще кажат, че сме влюбени“ от „Оклахома“^[4].

Високо над главите им изреваха бомбардировачите, летящи към Египет. Тук-там по ъглите на улицата бяха разположени сергии, които въртяха оживена търговия с амулети за късмет и малтийски дантели.

— Дантели! Какво им е предназначението на дантелите? — чудеше се Демби Клайд.

— Просто ти напомнят за някое момиче. Дори и да си нямаш момиче, добре ще е ако… — Папи не довърши. Демби Клайд реши, че няма смисъл да търси продължение на темата.

Отляво на тях от радиомагазина „Филипс“ с пълна сила гърмяха новините. Групички цивилни стояха около витрината и напрегнато слушаха. От близкия вестникарски павилион огромни кървавочервени заглавия провъзгласяваха БРИТАНЦИТЕ ВЪЗНАМЕРЯВАТ ДА НАВЛЯЗАТ В СУЕЦ! „Късно днес следобед на извънредна сесия Парламентът прие резолюция, призоваваща към използването на въздушнодесантни войски за разрешаването на Суецката криза^[5]. Базираните на Кипър и Малта десантни части са приведени в бойна готовност.“

— Мамка му! — уморено процеди Демби Клайд.

— А ние сме на сухо — установи Папи Ход. — И от целия Шести Флот единствено ние излизаме в брегови отпуск.

Всички останали кораби бяха съсредоточени в източното Средиземноморие и евакуираха американските граждани от Египет. Папи внезапно сви наляво след ъгъла. Беше изминал десетина крачки надолу, когато усети, че Клайд го няма.

— Накъде тръгна? — извика Демби Клайд от ъгъла.

— Към „Търбуха“, къде другаде — отвърна Папи.

— Сериозно! — Клайд се запрепъва надолу. — Аз пък си казвах защо да не поразтъпчем малко из стъргалото.

Папи се усмихна и потупа биреното коремче на Клайд.

— Спокойно, мамо Клайд — рече той. — Старият Папи си знае работата.

„Само искам да ти помогна“, помисли Клайд, но гласно каза:

— Хубаво. Слушай, бременен съм, ще раждам слонче. Искаш ли да му видиш хоботчето?

Папи се изкикоти и двамата закрачиха развеселени. В случаи като този, добре познатите стари шеги са незаменими. Създават усещането за стабилност и спокойствие: познат терен.

„Страйт Стрийт“, иначе известна като „Търбухът“, бе също тъй многолюдна като „Кингсуей“, но по-слабо осветена. Първото познато лице, което видяха, бе на рижия старшина Лиман — той излезе от кръчмата „Четирите аса“, силно залитайки, безкозирката липсваше от главата му. Лиман се славеше с лошо пиянство, ето защо Папи и Клайд приклекнаха зад сандъчето на една палма, да наблюдават отдалеч. Естествено Лиман, свит под ъгъл 90º, веднага започна да опипва из канавката.

— Разбира се, както винаги търси камъни — прошепна Клайд.

Старшината намери камък и се приготви да го запрати през витрината на „Четирите аса“. В същия момент от кръчмата изскочи представителят на американската кавалерия, т.е. корабният бръснар, и навреме хвана вдигнатата ръка на Лиман. Двамата рухнаха на улицата и се вкопчиха в яростна борба сред праха. Минаващите край тях английски морски пехотинци наблюдаваха известно време сражението с любопитство, разсмяха се недоумяващо и продължиха нагоре.

— Ето, виждаш ли — въздъхна Папи, обхванат от философско настроение. — Граждани сме на най-богатата страна на света, а така и не можем да направим едно прощално напиване като англичаните.

— Но за нас това не е сбогуване — отбеляза Клайд.

— Кой го знае. В Унгария и Полша има революции, в Египет война. — Папи направи кратка пауза. — А и Джейн Мансфийлд^[6] ще се омъжва.

— Не може да бъде! Тя обеща да ме чака.

Влязоха в „Четирите аса“ и седнаха край една маса. Още беше рано и само няколко недържащи на пиене алкохолици, като Лиман, нарушаваха покоя.

— „Гинес“ — поръча Папи.

При тази дума носталгията удари Клайд като чувал с пясък. Искаше да каже: „Папи, вече нищо не е както преди. Да беше останал на Ешафод. Така щеше да ми е по-лесно да скучая сам през целия отпуск, отколкото да се мъча сега с човек, подложен на душевни страдания, и все да му съчувствам и да го утешавам.“

Бирата им донесе нова келнерка, във всеки случай Клайд не я помнеше от миналото плаване. Но бе виждал онази, която в другия край на залата танцуваше с един от помощниците на Папи. И въпреки че Паола бе работила в бар „Метро“, малко по-нататък по улицата, това момиче (май се казваше Илайза?) сигурно бе научило от другите келнерки, че Папи е женен за нейна колежка. Само да можеше Клайд да му отвлече вниманието от „Метропол“. Само да не ги засечеше Илайза.

Но музиката спря, тя ги забеляза и тръгна към тях. Клайд съсредоточи вниманието си изцяло върху бирата. Папи се усмихна на Илайза.

— Как е жена ти? — разбира се попита тя.

— Надявам се, че е добре.

Илайза, слава Богу, не прояви желание да навлиза в подробности.

— Искаш ли да танцуваме? Още никой не е надминал твоя рекорд. Двайсет и два пъти поред.

Папи скокна чевръсто на крака.

— Готов съм за нов рекорд.

„Дотук добре“, каза си Клайд. След малко до масата приближи самият младши лейтенант Джони Контанго, помощник-началникът на ремонтната служба на „Ешафод“. Той беше в цивилни дрехи.

— Кога ще оправите витлото, Джони?

Наричаха го Джони, защото някога той бе обикновен моряк, но го изпратиха на офицерски курсове и впоследствие се бе сблъскал с обичайната дилема: да тормози бившите си другари или да прояви класова солидарност и да заебе офицерската каюткомпания. Той бе избрал последното и може би дори се престараваше в това отношение, защото твърде често нарушаваше устава: веднъж в Барселона бе откраднал мотоциклет, друг път бе дал идеята и организирал импровизирано масово нощно къпане във военното пристанище на Пирея. Един Бог знае как — вероятно благодарение на неизкоренимото пристрастие на капитан Лич към рецидивиращите нарушители на дисциплината — той се бе разминал с военния трибунал.

— Пустото му витло, все повече и повече ми тежи на съвестта — сподели Джони Контанго. — Току-що се измъкнах от една ужасно посредствена и скучна компания в британския офицерски клуб. Знаеш ли ’ква е последната закачка? „Брато, да му ударим още по едно, преди да станем врагове на бойното поле.“

— Нещо не те разбирам — попита Демби Клайд.

— В Съвета за сигурност при ООН ние гласувахме заедно с Русия против Англия и Франция по въпроса за тази Суецка бъркотия.

— Папи каза, че англичаните ще ни държат изолирани тука.

— Не знам.

— А какво става с витлото?

— ’Що не си пиеш бирата, Демби?

Угризенията, които Джони Контанго изпитваше по повод на разбитото витло, нямаха връзка с международната политика и световното разпределение на силите. Просто, както предполагаше Клайд, някакво усещане за лична вина, и то огорчаваше Джони Контанго много повече, отколкото той показваше. Джони бе дежурен по палуба в онази нощ, когато, прекосявайки Месинския пролив, старият „Ешафод“ бе ударил нещо — отломки от потънал съд или варел от нафта — не бе много ясно какво точно. Радарното звено бе твърде заето да проследява движението на цяла флотилия риболовни съдове, оказала се в същия район, и не бе засякло въпросния предмет, ако той изобщо бе стърчал над повърхността. Вятърът, течението и случайността бяха отнесли „Ешафод“ близо до Малта, където витлото можеше да бъде ремонтирано. Един Бог знаеше какво бе заложило Средиземно море на пътя на Джони Контанго. В рапорта бе записано „присъствие на враждебна морска фауна“ и впоследствие имаше много задявки и шеги по повод тайнствената витлоядна риба, но угризенията на съвестта продължаваха да измъчват Джони. Командването на флота бе готово да хвърли вината върху каквото и да е живо същество — за предпочитане човек и то с индивидуален служебен номер — само за да не я отдаде на чистата случайност. Риба? Русалка? Сцила, Харибда, какво по-точно? Известен ли е някому истинският брой на чудовищата от женски пол, обитаващи Средиземно море?

Отзад някой повърна отвратително шумно.

— Това сигурно е Пингес — определи Джони, без да се оглежда.

— Естествено. Одрайфа си цялата униформа.

Моментално изникна собственикът на заведението и, надвесен застрашително над помощник-стюарда Пингес, започна с гръмки крясъци да призовава полицията, напразно. Пингес седеше на пода, разтърсван от хълцане и сухи спазми.

— Горкият Пингес — състрадателно рече Джони. — Много бързо се отцепи.

В центъра на залата Папи караше може би петнайсетия танц и очевидно изобщо не мислеше да спира.

— Трябва да му вземем такси — предложи Демби Клайд.

— Къде е „Младенецът“?

Тоест машинистът Фаланж, верен приятел на Пингес, който вече се бе изпружил между краката на масата и дърдореше нещо на филипински. Приближи се барман с чаша, в която шумеше неизвестна тъмна течност. Към групата около Пингес се присъедини „Младенецът“ Фаланж, както винаги със забрадка на главата. Няколко английски моряци с интерес наблюдаваха случващото се.

— Ето, изпий това — предложи барманът.

Пингес изправи глава и с широко отворена уста залитна към ръката с чашата. Усетил опасността, барманът дръпна ръка и блестящите зъби на Пингес изтракаха зловещо във въздуха. Джони Контанго коленичи до помощник-стюарда.

— По-кротко, мой човек — внимателно и тихо каза той, надигайки главата на Пингес, който мигновено захапа ръката му. — Пусни я — също така спокойно и тихо го призова Джони. — Ризата ми е от „Хатауей“ и не искам някакъв си ненормалник да я одрайфа.

— Фаланж! — нададе вопъл Пингес, провлачвайки гласните.

— Чухте ли го? — попита „Младенецът“ Фаланж. — Само това повтаря, когато сме в юта и направо ме побърква.

Джони хвана Пингес под мишниците, а по-нервният Демби Клайд пое краката му. Отнесоха го на улицата, спряха едно такси, натикаха го вътре криво-ляво и така се отърваха от него.

— Ти отиваш при голямото сиво мамче — пожела му Джони. — А ние хайде в „Юниън Джак“.

— Трябва да наглеждам Папи. Разбираш, нали?

— Наясно съм. Обаче той ще танцува още много.

— Да прави каквото ще, само да не ходи в „Метро“ — предупреди Демби Клайд.

Бар „Юниън Джак“ бе съвсем наблизо. А там старшината на втора дивизия Антоан Зипо и корабният хлебар „Подлия“ Чоб (който редовно използваше сол вместо захар за сутрешните кифли, с цел обезсърчаване на крадците) бяха превзели не само подиума, но съответно китара и тромпет и възможно най-енергично и същевременно прилежно свиреха „Шосе 66“^[7].

— Като гледам, спокойничко е тук — отбеляза Джони Контанго. Но констатацията му бе прибързана, защото в същия момент почти невръстният младши санитар Сам Манаро коварно пускаше бучка стипца в бирата на Антоан, твърде рисковано оставена без надзор на пианото. — Явно тази вечер полицията ще има много работа. А Папи как така реши да дойде?

— ’Квото и да ти кажа, нема го разбереш — малко грубо отвърна Клайд.

— Извинявай. Днес единствената ми тревога беше как да запаля цигара на дъжда, без да се намокри.

— Според мен Папи трябваше да остане на кораба — рече Клайд. — А сега можем само да дебнем край прозореца.

— Така е — съгласи се Джони, отпивайки с примляскване от бирата.

От улицата долетя остър вик.

— Започна се — въздъхна Джони. — Първият за тази вечер е готов.

— Кофти улица, ти казвам.

— През юли, когато тая суматоха едва започваше, всяка нощ на „Търбуха“ имаше средно по едно убийство. А как е положението сега, един Бог знае.

Влязоха двама десантчици и заоглеждаха за свободни места. Избраха масата на Клайд и Джони. Казваха се Морис и Дейвид и на другия ден щяха да отплуват за Египет.

— Най-тържествено ще ви посрещнем там — обяви Морис.

— Ако изобщо дойдем — контрира го Джони.

— Тоя шантав свят отива от зле на по-зле — отбеляза Дейвид. Очевидно двамата се бяха нафиркали здравата, но явно държаха на пиене.

— Много не се надявайте да ни видите, преди да приключат изборите — предупреди ги Джони.

— И защо така?

— Америка е като нашия кораб — мрачно поясни Джони. — Затъва, заседнала е като нас тук, на сухо. И каква е официалната причина? Пак същата. Насрещни течения, засилена сеизмична активност, неидентифицирани обекти в нощния мрак. Ала човек не може да се отърве от мисълта, че все някой е виновен за това.

— Веселото балонче литва… — припя Морис — нагоре и пак нагоре!^[8]

— Чухте ли? Убили някакъв човек на улицата, малко преди да влезем тук, — мелодраматично се приведе напред Дейвид.

— В Египет убитите ще бъдат много повече — предрече Морис. — Ще ми се да хванем няколко парламентаристи, да ги овържем в парашути и да хвърлим долу от люка. Тяхна е идеята за тая патърдия, а не наша.

— Но брат ми е на Кипър и няма да си го простя, ако той ме превари в Египет.

Десантчиците ги надпиха с резултат 2:1. Джони, никога дотогава не бе говорил с човек, който след седмица можеше да загине и съответно бе обхванат от мрачно любопитство. На Клайд не му бе за първи път и затова само се чувстваше нещастен.

Подиумният дует премина от „Шосе 66“ към „Тъжен всеки ден“^[9]. Антоан Зипо, който миналата година при участието си в бреговия военноморски оркестър в Норфък бе успял да спука една шийна вена, а сега полагаше всички възможни усилия да приключи и с другата, спря да свири за малко, изтръска слюнката от мундщука и протегна ръка за оставената на пианото бира. Изглеждаше разгорещен и потен, както подобава на заклет работяга-тромпетист, отдаден изцяло на саморазрушителната стихия на неистовото звукоизвличане. Обаче въздействието на стипцата е всеизвестно и напълно предвидимо.

— Уф! — изхълца Антоан Зипо, тресна обратно бирата върху пианото и се огледа кръвнишки. Стипцата моментално бе изгорила устните му. — Тук единствено Върколака Сам може да намери стипца — изфъфли с усилие той.

— А, ето го и Папи — възкликна Клайд и грабна безкозирката си.

Антоан Зипо скочи като ягуар от подиума направо върху масата, където се бе настанил Сам Менаро.

— Мисля, че ще е по-добре янките да пестят силите си за Насър^[10] — обърна се Дейвид към Морис.

— Все пак една лека тренировка няма да попречи — отбеляза Морис.

— Разбира се — изписка превзето Дейвид. — Включваме ли се, мой човек?

— Чао до скив! — Двамата десантчици скочиха в развихреното около Сам меле.

Джони и Клайд се отправиха към вратата, а останалите явно предпочитаха да вземат участие в тупаницата. Когато след около пет минути двамата успяха да излязат на улицата, от бара се носеше звън на стъкло и грохот на строшени столове. Папи Ход бе изчезнал.

— Май трябва да отидем в „Метро“ — умърлуши се Клайд.

Неохотно и бавно тръгнаха натам, защото предстоящата нощна смяна изобщо не се очертаваше като особено приятна. Папи бе вулгарен, гръмогласен и безмилостен пияница, който изискваше от своите охранители непрекъснато съчувствие и те, разбира се, винаги му влизаха в положението, до такава степен, че после неизменно им се връщаше тъпкано и горчиво съжаляваха за проявената от тях отзивчивост.

Минаваха по една тясна уличка. От голата стена ги гледаше нарисуван с тебешир Килрой, ето такъв:

придружен от два надписа, изразяващи най-разпространените сред британците чувства в кризисни времена: КЪДЕ Е БЕНЗИНЪТ? и ДОЛУ ВОЕННИЯ НАБОР!

— Верно е, че бензинът недостига — съгласи се Джони Контанго. — Навсякъде из Близкия Изток взривяват нефтените рафинерии. — Изглежда Насър бе държал реч по радиото и бе призовал арабите към икономически джихад.

Тази вечер Килрой бе може би единственият обективен наблюдател във Валета. Според широко разпространената легенда, той бе роден в САЩ, малко преди войната, върху някоя ограда или стена на обществена тоалетна. Впоследствие той се появяваше навред, където минаваше американската армия: ферми в Италия и Франция, бункери в Северна Африка, вътрешни прегради на военни кораби в Тихия океан. Неизвестно как и защо Килрой бе спечелил репутацията на неудачник и смотаняк. Глупашкият провиснал през оградата нос бе особено уязвим, представляваше идеален обект за всевъзможни издевателства и прекрасна мишена за юмруци, камъни, ножове и шрапнели. Най-вероятно това бе намек за съмнителна мъжественост и флирт с кастрацията, макар подобни асоциации да са неизбежни в рамките на пикочно-полово-отделителната (а също и фройдистката) психология.

Обаче впечатлението бе измамно. Около 1940 г. Килрой вече бе достигнал зряла възраст и оплешивял. Истинският му произход бе забравен и той бе успял да се интегрира в човешкото общество и да спечели благоразположението му, като междувременно в типично загубеняшки стил бе пазил абсолютно мълчание относно своята буйна, къдрокоса младост. Мимикрията бе съвършена и дори преминаваше в метафора. Защото в действителност Килрой се бе появил на този свят като схематично изображение на част от лентов филтър, а именно:

Тоест, неодушевен. Обаче днес той беше Велик Магистър на Валета.

— Крачун и Малчо идват — обяви Клайд.

И действително, иззад ъгъла се появиха в бавен тръс Дауд (който преди време бе разубедил от самоубийство маляка Плой) и склададжията-дребосък Лирой Тонг, двамата с полицейски палки и ленти на ръкавите с надпис БП. Тандемът им наподобяваше водевилни персонажи: Дауд бе два пъти по-голям на ръст и тегло от Лирой. Клайд имаше вече известна представа за начина, по който те въдворяваха порядък. Обикновено Лирой възсядаше Дауд и раздаваше успокоителни удари с палката по главите и рамената на буйстващите моряци докато същевременно Дауд прилагаше своето миротворческо влияние на долния етаж.

— Ский с’а! — викна приближаващия се Дауд. — Можем да го правим и бегом. — Лирой бе забавил ход за секунда, пристрои се зад своя тичащ другар и веднага продължи със същото темпо. — Едно, две, три — отброи Дауд. — Хайде, сега! — И наистина, без да спира, на пълна скорост Лирой се хвана за яката на Дауд и като опитен ездач ловко скочи на плещите му.

— Давай коньо — победоносно изкрещя Лирой и двамата отпрашиха към „Юниън Джак“.

От една странична уличка излезе неголям отряд морски пехотинци маршируващи в строева крачка. Русоляв младеж с простодушен селски вид отброяваше такт с почти неразбираемо фъфлене. Минавайки край Джони и Клайд той спря за секунда и попита:

— ’Къв беше тоя шум дето чухме?

— Тупаница — отвърна Джони. — В „Юниън Джак“.

— Сурьозно! — Младежът се върна в строя, изкомандва „наляво“ и неговите подчинени безропотно и дисциплинирано поеха курс към „Юниън Джак“.

— Ще изпуснем купона — изхленчи Клайд.

— Папи Ход е по-важен.

Влязоха в „Метро“. Папи седеше с една келнерка, която приличаше на Паола, но бе по-дебела и по-стара. Жалка гледка. Папи тъкмо й прилагаше номера „Чикаго“, тоест имитираше гангстер. Изчакаха го, докато свърши. Келнерката стана с обиден вид и се отдалечи с тромаво поклащане. Папи изтри с кърпичка запотеното си лице.

— Двайсет и пет танца — обяви той, докато двамата приближаваха масата. — Бих собствения си рекорд.

— В „Юниън Джак“ върви много готин тупаник — съобщи Клайд. — Искаш ли да отскочим дотам и да се включим, Папи?

— Или пък в онзи бардак, за който ни каза механикът на „Ханк“, нали го помниш, запознахме се с него в Барселона? — предложи Джони. — Защо да не го потърсим?

— Момчета, трябва да знаете, че това е единственото място, където искам да бъда — поклати глава Папи.

И тъй започна това нощно бдение. След като известно време даваха вял отпор и оказваха символична съпротива, Клайд и Джони възседнаха предложените им столове от двете страна на Папи и започнаха да се наливат, като гледаха да не изостават от него, а същевременно и да се удържат по-трезви.

„Метро“ приличаше на аристократичен временен пристан, но използван с неблагородно предназначение. Към дансинга и стойката на бара водеше широко вито мраморно стълбище, по чието протежение в ниши бяха разположени статуи на рицари, прекрасни дами и турци. Около тях витаеше странно усещане за летаргия, внушаващо мисълта, че с настъпването на полунощ, когато последните моряци напуснат заведението и лампите угаснат една по една, статуите ще започнат да се отърсват от вцепенението, ще оживеят и слязат от пиедесталите, тържествено ще изкачат стълбите към дансинга и ще го озарят с излъчваната от тях светлина: фосфоресценцията на морето. Ще се разпределят по двойки и ще танцуват до изгрев-слънце, в пълна тишина, без музика, едва докосвайки паркета с каменни нозе.

Край стените бяха наредени огромни каменни урни с палми и цезалпинии. На покрит с червен килим подиум в края на залата бе разположен малък джазов оркестър: цигулка, тромбон, саксофон, тромпет, китара, пиано, барабани. На цигулката се подвизаваше пълна жена на средна възраст. В момента свиреха „C’est Magnifique“^[11] в бързо темпо. Огромен десантчик танцуваше джитърбъг с две келнерки едновременно, а стоящите наоколо трима-четирима негови приятели ги насърчаваха, пляскайки с ръце. Едва ли би могло да се каже, че за своя танц десантчикът черпеше вдъхновение от Дик Паул, който в ролята на Пеещия Морски Пехотинец изпълнява „Не тъгувайте Сали и Сю“^[12]. Това по-скоро бе засвидетелстване на привързаност към традиционното светоусещане, заложено на подсъзнателно ниво (както се предполага) в ембрионалната протоплазма на всеки англичанин: поредната разбалансирана и обезумяла хромозома, заедно с почитта към кралската институция и следобедното чаепитие. Там, където янките съзираха чудновата прищявка или повод за музикална комедия, англичаните виждаха история, в която Сали и Сю бяха просто случайни персонажи.

Утре рано сутринта в заслепяващите бели лъчи на кейовото осветление ще се появи пристанищната швартова команда и ще освободи всички корабни въжета за някои от тези зелени барети. Ето защо тази вечер бе предназначена за романтика, сантименталност, закачки и лудории в тъмните кътчета с отраканите келнерки, още една бира и няколко цигари в тази зала, която сякаш бе специално създадена за такива прощални празненства — моряшкият вариант на знаменития бал в съботната вечер преди битката край Ватерло. Много лесно можеха да бъдат разпознати онези, които щяха да отплуват на другата сутрин: те излизаха, без да се оглеждат назад.

Папи се насмука жестоко и повлече охранителите си в своето лично минало, в което никой от тях не желаеше да задълбава. Обаче им се наложи да изтърпят подробно описание на краткия му брак: какво й бил подарявал, къде били ходили, какво били готвили, колко мила била тя. Към края половината от казаното бе преминало в завалено ломотене и несвързан брътвеж. Ала приятелите му не търсеха яснота и не задаваха въпроси. Мълчанието им бе наложено донякъде от надебелелите от алкохола езици, но в много по-голяма степен от носовете, запушени от сподавени сълзи. Явно Демби Клайд и Джони Контанго бяха прекалено чувствителни и състрадателни натури.

Но срокът на техния брегови отпуск бе до полунощ, а часовникът на пияния може и да изостава, ала не спира.

— Хайде — подкани ги най-после Клайд, изправяйки се с върховно усилие. — Време е вече.

Папи се усмихна тъжно и рухна от стола.

— Да хванем такси — предложи Джони. — Ще го откараме с такси.

— Много е късно, мамка му.

Освен тях в „Метро“ не бяха останали други американци. Англичаните се сбогуваха тихо и съсредоточено с Валета, или поне с тази част от града. След тръгването на моряците от „Ешафод“, обстановката в бара бе станала твърда прозаична.

Клайд и Джони подхванаха Папи, повлякоха го надолу по стълбите съпровождани от укорителните погледи на рицарите и излязоха на улицата.

— Хей, такси — изкрещя Клайд.

— Безполезно е — обяви Джони Контанго. — Такситата свършиха. Господи, колко големи са звездите!

— Остави на мен да го откарам — започна с увещанията Клайд. — Ти си офицер и можеш да кесиш навън цялата нощ.

— Какъв офицер съм аз! Просто моряк съм. Твой брат, брат на Папи. Охранител на моя брат.

— Такси, такси, такси!

— Брат съм на англичаните и всички хора на света са мои братя. Кой ме е произвел офицер? Конгресът на САЩ. Значи Конгресът е постановил аз да бъда офицер и джентълмен. Обаче Конгресът и пръст няма да мръдне даже, за да помогне на англичаните в Суец. Тук не са прави, а и за мен не са прави.

— Паола — изстена Папи и залитна напред. Но приятелите успяха да го задържат. Бялата му безкозирка отдавна бе изчезнала. Главата му клюмаше безпомощно, косата бе паднала върху челото и закриваше очите му.

— Гледам, че Папи нещо оплешивява — установи Клайд. — Изобщо не бях го забелязал досега.

— Ти докато не се напиеш, нищо не забелязваш.

С неуверено олюляване тръгнаха бавно надолу по „Търбухът“, подвиквайки от време на време за такси. Такси нямаше. Улицата изглеждаше тиха и пуста, но това впечатление бе измамно: малко по-напред, където започваше да се изкачва към „Кингсуей“, прогърмяха няколко резки експлозии, а иззад ъгъла долетя глухия тътен на огромна тълпа.

— Какво става там? — попита Джони. — Революция ли?

Нещо много по-интересно: стълкновение между двеста английски десантчици и трийсетина моряци от „Ешафод“.

Клайд и Джони дотътриха Папи отвъд ъгъла, почти до самото бойно поле.

— Охо-о! — възкликна Джони. Шумът събуди Папи, който започна да призовава жена си. Във въздуха свистяха колани, обаче счупени бутилки или боцмански ножове не се забелязваха. Или не се виждаха от пръв поглед. Или поне за момента. Дауд се бе опрял на една стена, а срещу него налитаха двайсетина десантчици. Изпод левия му бицепс надничаше още един Килрой, който в даденото положение би могъл да попита само КЪДЕ СА АМЕРИКАНЦИТЕ? Изглежда някъде сред тълпата, на приземно ниво, сновеше Лирой Тонг и раздаваше с палката си удари по пищялите на англичаните. Нещо червено профуча с остро пращене във въздуха, приземи се до краката на Джони Контанго и избухна. — Фишеци — определи Джони и отскочи на метър встрани. Клайд също се отмести и Папи, останал без опора, рухна на земята. — Давай да го махнем оттука — предложи Джони.

Но пътят им бе препречен от няколко появили се в тила им морски пехотинци.

— Хей, Били Екщайн^[13] — закрещяха струпалите се пред Дауд десантчици. — Изпей нещо, Били Екщайн!

Залп от фишеци изтрещя някъде вдясно. Ръкопашният бой все още бе съсредоточен в центъра на тълпата. В периферията — само блъсканица и любопитство. Дауд свали безкозирката, изправи се, разкърши плещи и запя „Имам очи само за теб“^[14]. Десантчиците просто онемяха от удивление. Далеч по-надолу от улицата прозвуча полицейска свирка. Някъде посред тълпата се раздаде звън на разбито стъкло, който разпрати обратно концентрични човешки вълни. Няколко залитащи морски пехотинци се строполиха върху все още проснатия на земята Папи. Джони и Клайд се хвърлиха да спасяват Папи. Близките моряци наскачаха в помощ на изпопадалите морски пехотинци. Възможно най-дискретно Клайд и Джони вдигнаха техния подопечен и тихомълком се измъкнаха от мелето. Зад тях морски пехотинци и моряци ентусиазирано се замлатиха.

— Полиция — изкрещя някой и едновременно с това изпукаха десетина черешки^[15].

Дауд довърши песента и бе награден с ръкопляскания.

— А сега ни изпей „Извинявам се“^[16] — настояваха аплодиращите десантчици.

— Коя беше тя — почеса глава Дауд. — Онази, дето започваше с „Ако съм те излъгал, ако съм те разплакал, прости ми“?

— Ура за Били Екщайн! — закрещя публиката.

— Няма да я бъде тая — заяви Дауд. — На никого не се извинявам. — Десантчиците заеха бойна стойка, готови за атака. Дауд прецени ситуацията, после внезапно вдигна право нагоре огромната си ръка. — Добре, войници. А сега, строй се! Мирно!

Колкото да бе и невероятно, десантчиците застанаха в някакво подобие на строй.

— Точно така — ухили се Дауд. — На-дясно! — И всички изпълниха командата.

— Правилно. Ходом марш! — Ръката се отпусна и войниците замаршируваха в крак. От стената невъзмутимо ги гледаше Килрой. Неизвестно откъде изникна Лирой Тонг и затвори колоната.

Клайд, Джони и Папи Ход се измъкнаха от полесражението, свиха зад следващия ъгъл и затътриха крака нагоре по „Кингсуей“. По средата на стръмната улица ги задмина подразделението, водено от Дауд, който отмерваше крачка в ритъма на блус. Очевидно ги връщаше обратно на техните десантни съдове.

До тримата спря такси. Те влязоха и Джони нареди на шофьора:

— Карай след онзи взвод.

Колата беше с люк и естествено, още пред да стигнат до „Кингсуей“, през покрива се показаха три глави. Докато таксито пълзеше бавно след маршируващите десантчици, тримата запяха:

Кой е малкият гризач

Дето кльопа повече от мен?

К-У-Р-Ч-О М-А-У-С.

Песента им бе оставена в наследство от Пиг Бодайн, който, дордето „Ешафод“ бе на котва, всяка вечер с фанатична преданост гледаше по телевизията в столовата детски мултфилми; той бе снабдил на собствени разноски всички готвачи с прикачващи се миши черни уши и изхождайки от музикалната тема на въпросната филмова поредица, бе съчинил твърде мръснишка текстова пародия, от която горецитираният вариант на името на героя бе най-благопристойната част. Десантчиците от задните редици помолиха Джони да им продиктува текста. Той го направи и в замяна получи еднолитрова бутилка ирландско уиски. Дарителят твърдеше, че колкото и да се напъва, няма да може да я изпие до следващата сутрин, когато щяха да отплават. (И до ден-днешен Джони Контанго пази бутилката неразпечатана. А с каква цел, никой не знае.)

Тази странна процесия бавно пълзеше нагоре по „Кингсуей“, докато не бе засечена от огромен английски камион с ремарке. Десантчиците наскачаха, благодариха на всички за приятната вечер и, съпровождани от тежкото боботене на мотора, изчезнаха завинаги. Уморените Дауд и Лирой седнаха в таксито.

— Били Екщайн! — прихна Дауд. — Докъде стигнахме, Господи!

— Трябва да се връщаме — настоя Лирой.

Шофьорът зави и потеглиха обратно, към сцената на неотдавнашната битка. Не бяха изминали дори петнайсет минути, а улицата вече бе съвсем пуста. Никакви фишеци, нито крясъци; нищо.

— Просто не мога да повярвам — изсумтя Дауд.

— Сякаш нищо не се е случило — леко учуден прошепна Лирой.

— На кораборемонтния — с прозявка нареди Клайд на шофьора. — Сух док номер две. Американското корито със следи от зъбите на винтоядна риба.

Папи хъркаше през целия път до дока.

Когато пристигнаха, срокът на бреговия им отпуск бе изтекъл преди час. Двама патрулни профучаха край редицата от тоалетни кабини и почти тичешком изкачиха стълбата на кораба. Придържайки Папи от двете страни, Клайд и Джони се помъкнаха нагоре след тях.

— Само дето си изгубихме времето с тоя отпуск — мрачно отбеляза Джони.

До тоалетните стояха две фигури: дебела и тънка.

— Хайде — Клайд насърчаваше Папи. — Още няколко стъпала.

До стълбата притича „Подлия“ Чоб, нахлупил на главата си английска моряшка безкозирка с надпис на лентата „К.Н.В. Цейлон“^[17]. Фигурите, чакащи до стената с тоалетните, излязоха от сянката и пристъпиха напред. Папи се спъна.

— Робърт — прозвуча равен женски глас. Интонацията не бе въпросителна.

— Здрасти, Папи — добави другата фигура.

— Кой е там? — попита Клайд.

Джони спря внезапно като закован и набралият инерция Клайд неволно обърна Папи към фигурата, от която бе долетял женския глас.

— Не мо’е да бъде! — възкликна Джони.

— Горкичкият Робърт. — Но тя го каза нежно, с усмивка и ако Джони и Клайд не бяха толкова пияни, сигурно щяха да се разциврят като малки деца.

— Вие продължавайте — нареди им Папи, разклащайки неуверено ръце. — Държа се, няма да падна. След малко ще дойда.

Горе на квартердека „Подлия“ Чоб ожесточено се препираше с вахтения офицер.

— Защо да се махам? — възмутено крещеше „Подлия“ Чоб.

— Слушай, Чоб, на безкозирката ти е пише „К.Н.В. Цейлон“.

— И ’кво от това?

— Как какво? Сгрешил си кораба.

— Профейн! — ахна Папи. — Значи дойде пак на старото корито? Знаех, че ще се върнеш.

— Не съм — възрази Профейн. — Но тя се върна. — И отстъпи да изчака встрани. Облегна се на стената на една тоалетна кабина, извън пределите на чуваемостта, и започна да разглежда „Ешафод“.

— Здравей, Паола — измънка Папи. И добави: — Sahha. — Което на малтийски означава „здравей“ и „довиждане“.

— Ти…

— Ти… — едновременно. Папи направи жест да продължи тя.

— Утре ще бъдеш махмурлия и сигурно ще мислиш, че това изобщо не се е случвало — увери го тя. — Че от уискито в „Метро“, хем те цепи главата, хем ти се привижда какво ли не. Обаче аз съм истинска, тук съм, и ако те затворят в ареста…

— Мога да пусна молба за удължаване на отпуска.

… Или ако те изпратят в Египет или някъде другаде, за мен това ще е без значение. Защото ще се върна в Норфък преди теб и ще те чакам там, на кея. Както всяка друга моряшка жена. Но дотогава никакви целувки. Даже няма да се докосваме.

— Какво ще кажеш ако успея да се измъкна, след малко?

— Вече няма да бъда тук. Нека да стане както искам аз, Робърт. — Колко уморено изглеждаше лицето й на разсеяната бяла светлина от лампите на пасарела. — Така ще бъде по-добре, а и по-правилно. Ти си отплавал седмица след като те оставих. Значи, изгубили сме само една седмица. А какво е ставало оттогава насам, може да бъде единствено тема на сладки моряшки раздумки, но нищо повече. Като вярна съпруга ще седя кротко у дома в Норфък и ще преда. Ще ти изплета подарък по случай завръщането и ще съчиня специално за теб някоя история.

— Обичам те — бе единственото, което съумя да каже Папи в отговор. Беше го повтарял всяка вечер на стоманените корабни прегради и на безкрайното море отвъд тях.

— Ето. — Белите длани на Паола се мярнаха зад главата й. — За всеки случай, ако ти хрумне, че това е било сън. — Косата се разпръсна по рамената й. Тя му подаде гребен от слонова кост. Петима разпънати на кръст английски войници, пет Килройчета, успяха да зърнат небето на Валета, докато Папи Ход прибираше гребена в джоба си. — Да не го проиграеш на покер. Това е старинна вещ, отдавна я имам.

Той кимна:

— Сигурно ще се върнем в началото на декември.

— Значи тогава ще получиш целувката за лека нощ. — Усмихната, Паола отстъпи крачка назад, обърна се и изчезна.

Папи тръгна бавно край тоалетните, без да се оглежда. Високо над всички тях, пронизван от лъчите на прожекторите, апатично се полюшваше американският флаг. Папи стъпи на дългия мост към кораба, надявайки се да изтрезнее, докато стигне квартердека.