Томас Пинчън
V. (68)

ІІ

Но втората среща трябваше да изчака до настъпването на нещо като лъжлива пролет, когато пристанищните миризми достигнаха чак до най-високите части на Валета, а морските птици се събираха на ята около доковете и мрачно, унило обсъждаха нещо, имитирайки действията на съседстващите с тях хора.

Атака срещу редакцията на „Кроникъл“ нямаше. На 3 февруари бе отменена политическата цензура върху малтийската преса. Про-Мицисткият вестник „La Voce del Popolo“^[1] веднага подхвана агитация. Статиите възхваляваха Италия, ругаеха Великобритания и цитираха международната преса, която сравняваше Малта с някои италиански провинции под гнета на тираничното австрийско управление. Пригласяха му останалите вестници, излизащи на малтийски език. Всичко това не тревожеше особено много Стенсъл. Ако дадено правителство не е допускало четири години никакви критики, акумулираното негодувание неизбежно ще се излее в мощен — макар и не особено резултатен — порой.

Обаче три седмици по-късно във Валета бе свикано „Народно Събрание“, което да изготви петиция за приемането на либерална конституция. Бяха представени всички оттенъци на политическия спектър: Неприсъединени, Умерени, Comitato Patriottico^[2]. Заседанието бе проведено в контролирания от мицистите клуб „Млада Малта“.

— Ще има неприятности — мрачно обяви Демиволт.

— Не е задължително. — Обаче Стенсъл знаеше много добре, че разликата между „политическо събрание“ и „неконтролируема тълпа“ е наистина твърде ефимерна. И може да бъде заличена от най-безобидната дреболия.

Поставената в театър „Маноел“ в навечерието на заседанието пиеса, описваща австрийското потисничество на Италия, бе довела зрителите до прескверно разположение на духа и нажежи до крайна степен страстите. Актьорите опитваха да разведрят обстановката с няколко спонтанни импровизации на злободневни теми, но това съвсем не подобри всеобщото настроение. На улицата безделници пееха „La Bella Gigogin“^[3]. Мистрал докладва, че няколко мицисти и болшевики правят всичко възможно да разпалят ентусиазъм сред работниците от кораборемонтния завод и да ги подтикнат към метеж. Успехът на този замисъл изглежда твърде съмнителен. Стенсъл сви рамене. Може би е виновно лошото време. Появиха се неофициални листовки, съветващи търговците да затворят магазините.

— Много мило, а и предвидливо, от тяхна страна — отбеляза Демиволт на другия ден, докато се разхождаха по „Страда Реале“. Някои магазини и кафенето бяха затворени. Бегъл преглед показваше, че собствениците им симпатизират на мицистите.

С напредването на деня малобройни групи агитатори, повечето от тях с демонстративно празничен вид (сякаш безчинствата и размириците бяха напълно здравословно развлечение, като резбарство или спорт на открито) започнаха да се размотават по улиците, да трошат прозорци, витрини и мебели, и с груби крясъци да подканват търговците да затварят все още работещите магазини. Но, кой знае защо, липсваше искрата. Целият ден валеше проливен дъжд, през интервали от половин час.

— Не пропускай този момент — посъветва го Демиволт. — Задръж го, вглеждай се, изучавай го, пази го като скъпоценност. Това е един от редките случаи, когато предварителната информация се оказва достоверна.

Откровено казано, никой от двамата не бе особено развълнуван или обезпокоен. Ала все пак отсъствието на катализатор занимаваше мислите на Стенсъл. Дори най-несъществената случайност: разкъсване на облаците, невъзвратимо потръпване при първия нерешителен удар по някоя витрина, топологията^[4] на предвидения за разрушение обект (има значение дали той се намира на хълм или в подножието му) — всяко нещо е в състояние да превърне безобидното пакостливо настроение в спонтанна апокалиптична ярост.

Но единственият резултат от заседанието бе приетата резолюция на Мици, призоваваща за пълна независимост от Великобритания. „La Voce del Popolo“ се задъхваше от победоносен възторг. Следващата сесия на „Народното Събрание“ бе определена за 7 юни.

— Три и половина месеца — отбеляза Стенсъл. — Тогава времето ще бъде много по-топло.

Демиволт сви рамене. Тъй като на февруарското заседание бе председателствал екстремистът Мици, следващата сесия щеше да бъде ръководена от представителя на умерените д-р Мифсуд^[5]. Умерените предпочитаха въпроса за конституционалните промени да бъде обсъден на среща с Хънтър-Блеър^[6] и английския министър на колониите, а за пълен разрив с Англия дори и не помисляха. През юни умерените щяха да имат мнозинство.

— Изгледите са доста добри — тържествено заяви Демиволт. — Ако трябваше да очакваме неблагоприятно развитие на нещата, то щеше да настъпи, когато Мици разполагаше с мнозинство.

— Тогава валеше — отбеляза Стенсъл. — И беше студено.

„La Voce del Popolo“ и малтийскоезичните вестници продължаваха с нападките срещу правителството. Мистрал докладваше два пъти седмично и обрисуваше една обща картина на нарастващо недоволство сред докерите и работниците от кораборемонтния завод, но те сякаш бяха изпаднали в необяснима подгизнала летаргия, която трябваше да разчита на летните горещини, за да изсъхне и се преобразува в нещо по-експлозивно, в очакване искрата от лидера, Мици или някой равен нему. През следващите седмици Стенсъл узнаваше нови подробности за своя двоен агент. Оказа се, че Мистрал живее с младата си съпруга Карла недалеч от корабостроителницата. Карла беше бременна, очакваха детето да се роди през юни.

— Какво й е мнението за вашите странични занимания? — попита Стенсъл веднъж с несвойствена за него несъобразителност.

— Тя ще става майка скоро — мрачно отвърна Мистрал. — Това е единственото, което занимава мислите и чувствата й. Вие знаете какво е отношението на този остров към майчинството.

Юношеският романтизъм на Стенсъл се хвана за тази реплика: вероятно не само в професионалната необходимост бе притаено обяснението за вечерните срещи във вила Самут. И едва не се поддаде на изкушението да възложи на Мистрал проследяването на Вероника Манганезе. Но Демиволт, изявяващ се като гласа на разума, не бе особено ентусиазиран.

— По този начин ще се разкрием. А вече имаме наш човек на вилата. Вехтошарят Дупиро, който е влюбен до полуда в кухненската слугиня.

Ако корабостроителницата бе единственият изискващ наблюдение потенциален източник на неприятности, Стенсъл навярно щеше да изпадне в същата апатия, която бе поразила работниците. Но другият му информатор — отецът-езуит Лайнъс Феъринг, чийто вопиещ зов за помощ бе прозвучал в разгара на масовото ноемврийско веселие и бе задвижил съответните емоционални и интуитивни лостове, предпазни клапани и/ли зъбни колела и бе тласнал Стенсъл през целия континент и морето, поради основателни и досега все още непонятни причини — този езуит виждаше и чуваше (а вероятно и правеше) достатъчно, за да поддържа Стенсъл в състояние на нестихваща умерена паника.

— Като езуит — говореше свещеникът, — аз, естествено, съблюдавам определени възгледи и принципи… Ние съвсем не упражняваме таен контрол над света. Не притежаваме шпионска мрежа, нито политически щаб във Ватикана.

О, Стенсъл бе достатъчно непредубеден. Въпреки че едва ли би могъл да превъзмогне своето възпитание, получено в лоното на англиканската църква, която винаги се е отнасяла със злобно недоверие към Обществото на Иисус. Но имаше сериозни възражения против честите отклонения на Феъринг от темата и неопределените политически убеждения, които замъгляваха предполагаемата безпристрастност на донесенията. Първата среща с Феъринг, скоро след вечерния автомобилен излет до вилата на Вероника Манганезе, остави у Стенсъл неблагоприятно, дори тягостно впечатление. Феъринг се стараеше да бъде общителен и дори — пази Боже! — опитваше да завърже разговор на професионални теми. Той напомняше на Стенсъл за някои, иначе много компетентни, англо-индийски колониални чиновници на държавна служба. „Ние сме подложени на дискриминация — бе като че ли тяхното оплакване. — Еднакво ни презират и азиатци и бели. Щом е така, значи ще играем докрай фалшивата роля, която ни приписва предубеденото мнозинство.“ Колко пъти се бе налагало на Стенсъл да бъде свидетел на посветените на тази благородна цел демонстрации на умишлено провокационна неловкост на масата, нетактични подмятания в разговорите и грубо тенденциозно подчертаване на акцента или особеностите на диалектната реч?

Такъв бе общо взето и Феъринг. „Тук всички сме шпиони“, бе възприетата от него линия на поведение. Стенсъл проявяваше интерес единствено към информацията и не позволяваше на личните пристрастия да повлияват на Положението, защото това можеше да породи хаос. Феъринг разбра достатъчно скоро, че все пак Стенсъл не отрича католицизма и папството, и премина от нагло високомерна форма на откровеност към още по-дразнещо поведение. Трактовката му изглежда бе следната: „В дадения случай имаме шпионин, извисен над политическата суетня на своето време. Това е един изтерзан Макиавели, вълнуващ се повече от идеите, отколкото от непосредствените заплахи.“ И, напълно логично, почти непроницаема субективна мъгла забулваше неговите ежеседмични отчети.

— Всяко отклонение в посока към анархията е противохристиянско — безапелационно заяви той веднъж, след като бе подмамил Стенсъл да изповяда своята теория за политическата доктрина на Светия Дух. — Църквата отдавна е достигнала истинска зрялост. Подобно на млада жена, тя е изминала пътя от безпорядъчните лутания до авторитетното положение на уважавана матрона. Вие изоставате с две хилядолетия. Тоест, старата дама опитва да прикрие своята бурна младост? Забавно!

Всъщност, Феъринг бе почти съвършен източник на информация. В края на краищата Малта беше римокатолическа твърдина и свещеническият сан даваше на Отеца възможността ежедневно да получава през решетката на изповедалнята и извън нея достатъчно информация, за да очертае достатъчно ясна картина на всички недоволни групировки на острова. И въпреки че Стенсъл не бе във възторг от качеството на донесенията, то количеството им бе предостатъчно. Но какво го бе накарало да се оплаче на Мънго Шийвс? От какво се страхуваше Феъринг?

Защото тук не ставаше дума за някакво елементарно пристрастие към интригантство и политиканство. Ако Феъринг наистина е бил твърдо убеден в авторитета на Църквата и институциите, значи тази карантина и четиригодишното уединение далеч от военните ексцесии разтърсвали доскоро останалата част от Стария свят, може би са го накарали да повярва, че Малта е омагьосан кръг, царство на вечния мир.

А после, когато внезапно и на всички равнища бе настъпило примирието, той веднага бе обхванат от маниакална подозрителност, че енориашите му замислят преврат срещу него… естествено.

Феъринг се боеше от Светия Дух. А възмъжалият Син напълно го устройваше.

Мистрал, Феъринг, загадката около самоличността на обезобразеното лице в светлината на фенера — ето кое занимаваше Стенсъл почти целия март. Докато един следобед, когато пристигаше малко по-рано от уговорения час в църквата на среща с Феъринг, той съзря Вероника Манганезе да излиза от изповедалнята със сведена глава и засенчено лице, както в деня, когато я бе видял на „Страда Стрета“. Тя коленичи до перилото пред олтара и започна молитва на покаяние. Стенсъл приклекна в далечния край на църквата, прехвърлил лакти през облегалката на предната пейка. Преструва се на образцова католичка, дава си вид, че има любовна връзка с Мистрал. Нищо подозрително и в едното и в другото. Но едновременното съчетаване на двете, а и при наличието, само във Валета, на около петдесетина (според предположенията му) изповедници, към които тя би могла да се обърне по всяко време — тук вече Стенсъл усещаше, че е застанал на прага на суеверието. Понякога събитията се подреждат в зловеща картина.

Вероятно Феъринг също е двоен агент? Ако да, значи именно жената е намесила Министерството на външните работи в тази история. Що за перверзно вероломство на италианската казуистика я бе подтикнало да разкрие на врага подготвяния заговор?

Тя стана и, минавайки край Стенсъл, излезе от църквата. Погледите им се бяха срещнали. Той си припомни забележката на Демиволт при посещението им на вилата: „мъчителна носталгия“.

Носталгия и меланхолия… Не беше ли опитвал той да прекара мост между два свята? Все пак, не е възможно промените да са единствено в него. Вероятно това са несвойствени емоции на Малта, където цялата история присъства едновременно и всички улици са изпълнени с призраци, където тази каменна риба^[7] и Гозо и скалите наречени Кимионово зрънце и Пиперено зрънце^[8] са останали неизменни реалности от незапомнени времена, насред едно море, чието неспокойно дъно ежегодно създава и унищожава острови. В Лондон има прекалено много отвличащи вниманието фактори. Историята там е летопис на една еволюция. Еднопосочна и непрекъсната. Паметници, сгради и мемориални плочи са просто спомени, докато във Валета възпоминанията изглеждат почти живи.

Навярно това бе причината Стенсъл, който бе космополит навсякъде из Европа, тук на Малта да се чувства някак не на място. И съзнаваше, че това е първата му крачка надолу, че започва да пропада. Признак на слабост е, когато шпионинът е скован и не се чувства свободен, като „у дома“.

Министерството на външните работи беше необщително и неотзивчиво. Стенсъл повдигна въпроса пред Демиволт: дали не са изпъдени предпенсионно тук?

— От това се страхувах. Остаряваме вече.

— Но преди не беше така, нали? — попита Стенсъл.

Същата вечер излязоха и се напиха до сълзи и сополи. Обаче носталгичната меланхолия е деликатна емоция, която под въздействието на алкохола се притъпява. Стенсъл съжали за това целенасочено напиване. Помнеше, че късно след полунощ двамата се клатеха и залитаха силно развеселени по „Страйт Стрийт“ и пееха стари вариететни песни. Какво ставаше с тях?

В определеното му време настъпи Един От Онези Дни. Навън бе възхитителна пролетна сутрин, превърната в отвратителна в резултат от поредния тежък нощен запой, когато Стенсъл отиде в църквата на отец Феъринг и узна, че преместват свещеника.

— В Америка. Нищо не мога да направя. — Отново познатата усмивка на стар колега-професионалист.

Можеше ли Стенсъл да подметне саркастично „Воля Божия“? Малко вероятно. Неговият случай не бе в толкова напреднал стадий. Тук определено бе налице Волята на Църквата, а Феъринг бе от хората, които се прекланят пред Авторитета и Властта. В края на краищата той също е англичанин. Значи, в известен смисъл те двамата бяха братя по изгнаничество.

— Едва ли — усмихна се свещеникът. — Делата Господни и кесареви не изискват от езуита чак толкова силно изявена гъвкавост, колкото вие предполагате, че е необходима. Тук няма конфликт на интереси.

— Какъвто има между кесаря и Феъринг, нали? Или между кесаря и Стенсъл?

— Нещо такова.

— Тогава sahha. Предполагам, вашият приемник…

— Отец Аваланш е по-млад от мен. Не го въвеждайте в изкушение.

— Разбирам.

Демиволт бе в Хамрун за обсъждането на някои въпроси със своите агенти сред тамошните работници. Те бяха наплашени. А може би Феъринг бе изпаднал в страх и затова не рискуваше да остане? Стенсъл вечеря в стаята си, току-що бе запалил лулата и дръпнал три-четири пъти, когато някой почука плахо.

— Да. Влезте, влезте.

На вратата бе застанала съвсем млада жена, очевидно бременна, и мълчаливо го гледаше.

— Така-а-а. Говорите ли английски?

— Да. Аз съм Карла Мистрал. — Тя продължаваше да стои, права като струна, с опрени в затворената врата лопатки и задник. — Ще го убият или осакатят. Когато има война жената трябва да очаква, че ще загуби мъжа си. Но сега е мирно време.

Тя искаше Стенсъл да освободи мъжа да й от пагубната обвързаност. Да го освободи ли? Защо не. Двойните агенти са опасни. Но точно сега, когато бе изгубил свещеника като агент… Тя не би могла да знае за Манганезе.

— Можете ли да помогнете, сеньор? Да поговорите с него.

— Как разбрахте, че мъжът ви е в опасност? Не може той да ви е казал.

— Работниците знаят, че сред тях има шпионин. Това е любимата тема за клюки сред всички жени. Кой от нас? Трябва да е някой от ергените, разбира се, тъй говорят жените. Човек с жена и дете не би се решил на такова нещо. — Очите й оставаха сухи, гласът й равен.

— За Бога, седнете — раздразнено я покани Стенсъл.

Тя седна.

— Жената, особено тази, която ще става майка скоро, долавя много неща. — Тя замлъкна за момент и отправи усмивка надолу към корема си, при което Стенсъл почувства лека тревога. С всяка изминала секунда неприязънта му към нея се усилваше. — Разбирам само, че с Мистрал става нещо лошо. Чувала съм, че английските дами, когато до раждането остават три-четири месеца, засядат у дома си и никъде не ходят. А тук жените работят и излизат на улицата дотогава, докато могат да се движат.

— И вие излязохте, за да ме намерите.

— Така ме посъветва свещеникът.

Феъринг. Всъщност кой за кого работи? Явно в дадения случай кесарят не бе равнопоставен.

— Толкова силна ли бе тревогата ви? — опита да прояви благоразположение Стенсъл. — Че се наложи да я споделите в изповедалнята?

— Преди той винаги нощуваше у дома. Това ще бъде първото ни дете, а първото дете е много важно. Нали е и негово дете. Но сега вече почти не разговаряме. Когато той идва у дома късно през нощта, аз се преструвам на заспала.

— Но детето трябва също да бъде нахранено, подслонено и защитено, повече от който е да е възрастен мъж или жена. А за това са нужни пари.

— Марат, заварчикът, има седем деца — ядосано рече тя. — А печели по-малко от Фаусто. Никое от децата му не е останало ненахранено, необлечено или без подслон. Не ни трябват вашите пари.

Господи, тя може да провали всичко. Да й обясни ли, че дори да освободи мъжа й, все пак остава Вероника Манганезе, при която Мистрал ще прекарва нощите? Оставаше само един изход: да говори със свещеника.

— Обещавам ви да направя всичко, което е по силите ми — тържествено заяви Стенсъл. — Но Положението е много по-сложно, отколкото можете да си представите.

— Когато бях петгодишна, — удивително: до този момент Стенсъл не бе доловил, че гласът й потреперва, на границата на истерията, — баща ми също започна да отсъства много често от дома. Така и не разбрах защо. Но това довърши майка ми. Няма да чакам, докато убие и мен.

Със самоубийство ли го заплашва?

— А вие разговаряхте ли с мъжа си?

— Жената не трябва да се намесва в тези работи.

— И затова решихте да говорите с работодателя му — усмихнат подхвърли Стенсъл. — Добре, синьора, ще опитам. Обаче нищо не мога да ви гарантирам. Моят работодател е Англия: кралят. — Това я накара да замълчи.

Когато тя излезе, Стенсъл подхвана мъчителен диалог със себе си. Къде е нашата дипломатическа инициатива? Изглежда, сега командват други хора, които и да са „те“.

Положението винаги е по-силно от теб, Сидни. Подобно на Господ Бог, то има собствена логика и основание за своето съществувание, и най-доброто, което можеш да направиш, е да се бориш с него.

Аз не съм брачен консултант, нито свещеник.

Не се дръж тъй, сякаш против теб има преднамерен и целенасочен заговор. Някому известно ли е колко хиляди случайности — промяна на времето, наличието на кораб, слаба реколта — са довели на Малта всички тези хора с индивидуалните им мечти и тревоги и са ги разпределили в понастоящем съществуващия порядък? Положението, какво и да е то, се формира от събития, много по-елементарни и по-тривиални от обикновените човешки действия.

О, да, разбира се: например какво стана във Флоренция. Произволното разместване на студените въздушни потоци, приплъзването на ледените пластове и смъртта на няколко понита улесниха създаването на един Хю Годолфин, такъв, какъвто го видяхме ние. Само по чиста случайност той успя да избяга от индивидуалната частна логика на онзи леден свят.

Инертната вселена навярно притежава една характерна черта, която наричаме логика. Обаче логиката все пак е свойство, присъщ на човека атрибут. Значи в случая терминът „логика“ е употребен неправилно. Действителни са единствено недоразуменията и противоположните стремежи. Ние ги облагородяваме с наименованията „професия“ и „занятие“. Известно, макар и твърде слабо, утешение носи мисълта, че Манганезе, Мици, Мистрал, вехтошарят Дупиро и онази карикатурно обезобразена физиономия, която ни изненада в двора на вилата, също се подвизават в условията на недоразумения и противоположни стремежи.

Но какво тогава да направи човек? Има ли изход?

Разбира се, винаги съществува изходът, от който Карла Мистрал заплашва да се възползва.

Размислите му бяха прекъснати от Демиволт, който рязко отвори вратата, залитайки.

— Имаме неприятности.

— Сериозно! — иронично възкликна Стенсъл. — Не може да бъде!

— Вехтошарят Дупиро.

Хубавите неща винаги са по три.

— Как?

— Удавен, в Марсамушето. Течението го отвлякло до брега под Мандераджио. Тялото му е обезобразено.

Стенсъл си припомни за Голямата Обсада и турските зверства: флотилията на смъртта.

— Вероятно е дело на I Banditti — продължи Демиволт. — Шайка терористи или професионални убийци. Надпреварват се един друг в изнамирането на нови и все по изобретателни начини за убийство. Гениталиите на клетия Дупиро били отрязани и зашити в устата му. И то с копринени конци, достойни за някой изтъкнат хирург.

На Стенсъл му прилоша.

— Смятаме, че те са свързани по някакъв начин с тъй наречените fasci di combattimento^[9], възникнали като организация миналия месец в Италия, в покрайнините на Милано. Вероника Манганезе има спорадични контакти с техния лидер Мусолини.

— А може би тялото е било довлечено от прилива.

— Те не биха допуснали да бъде отнесено навътре в морето. Майсторско изпълнение от такава висока класа трябва да има многобройна публика, иначе губи смисъла си.

Какво става тук, попита Стенсъл въображаемия си двойник. Някога Положението обикновено се придържаше към по-цивилизовани методи.

Във Валета не съществува понятие за време. Няма история, цялата история се случва едновременно…

— Седни, Стенсъл. Ето тук. — Чаша бренди, няколко леки пошляпвания по бузите.

— Спокойно. Нищо ми няма. Дръпни се. От времето е.

Демиволт повдигна учудено вежди и отиде при угасналата камина.

— Както знаеш, загубихме Феъринг, а има опасност да изпуснем и Мистрал. — Стенсъл разказа накратко за посещението на Карла.

— Свещеникът…

— Така и предполагах. Но вече не разполагаме с наш агент във вилата.

— Не виждам друг начин да заменим този човек, освен ако един от нас не се сближи романтично с Вероника Манганезе.

— Едва ли я привличат мъже на нашата възраст.

— Не говорех сериозно.

— Тя ме погледна някак особено, с любопитство. Онзи ден в църквата.

— Ах ти, дърт пес! Изобщо не сподели с мен, че ходиш в църквата на тайни срещи с нея. — Явно опитваше да разведри обстановката. Неуспешно.

— Обстоятелствата са дотолкова влошени, че всяко наше действие изисква голяма смелост и твърдост.

— Защо не и глупост? Но да се противопоставяме открито на Манганезе… Аз съм оптимист, както знаеш.

— Аз обаче съм песимист. И така се уравновесяваме. Може би просто съм уморен. И наистина смятам, че обстановката е достатъчно безнадеждна. След като са наели I Banditti, значи от тяхна страна ще последват още по-активни и по-радикални действия и то скоро.

— При всички случаи трябва да изчакаме. Да видим какво ще предприеме Феъринг.

Във Валета бе настъпила пролетта със своя собствен огнен език. Когато Стенсъл се заизкачва по хълма на югоизток от „Страда Реале“ към църквата на отец Феъринг, градът изглеждаше омаян в сънлива благосклонност. Църквата бе празна и само долитащото от изповедалнята хъркане нарушаваше тишината. Стенсъл се вмъкна в кабинката, коленичи от другата страна на решетката и безцеремонно събуди отеца.

— Ако пожелае, тя може да наруши тайната на тази кабинка, — отвърна Феъринг, — но не и аз.

— Вие знаете какво представлява Мистрал и на колко кесари служи той — сърдито рече Стенсъл. — Не можехте ли да успокоите жена му? Не ви ли обучават на хипноза в езуитската семинария? — И веднага съжали за думите си.

— Не забравяйте, че аз скоро заминавам — студено отвърна отец Феъринг. — Обърнете се към моя приемник, отец Аваланш. Навярно ще съумеете да го научите да предава Господ Бог, светата Църква и собственото паство. С мен не успяхте. Аз трябва да следвам повелите на моята съвест.

— Що за идиотска загадка сте вие! — избухна Стенсъл. — А съвестта ви е каучукова. — След кратка пауза: — Разбира се, бих могъл да й кажа, че всяка отчаяна крачка от нейна страна, вероятно застрашаваща живота на очакваното дете, ще представлява смъртен грях. — Ядът му се бе изпарил. И, припомняйки си употребеното прилагателно „идиотска“: — Простете ми, отче.

— Не мога — злорадо отвърна Феъринг. — Вие принадлежите на англиканската църква.

Дамата бе приближила тъй тихо, че когато тя заговори, Стенсъл и Феъринг се изненадаха и направо подскочиха.

— Това е моят колега и съперник.

Гласът, гласът… Познат му бе, разбира се. Докато свещеникът — достатъчно опитен и съобразителен, за да прикрие своята изненада — ги представяше един на друг, Стенсъл наблюдаваше внимателно лицето й, сякаш очакваше то да се оголи и разкрие някаква тайна. Дамата обаче носеше богато украсена шапка с гъст воал, а физиономията й изглеждаше някак обобщена и не по-изразителна от лицето на която и да е елегантна жена, срещната на улицата. Едната й ръка бе с дълга до лакътя ръкавица и създаваше впечатлението за отлята от метал — толкова много бяха гривните по нея.

Значи тя бе дошла по своя инициатива. Стенсъл бе спазил даденото на Демиволт обещание и бе изчакал да види какво ще предприеме Феъринг.

— Срещали сме се и преди, госпожице Манганезе.

— Във Флоренция — долетя гласът иззад воала. — Помниш ли? — Тя извърна глава. В подаващата се изпод шапката коса белееше гребен от слонова кост изобразяващ пет разпънати на кръст фигурки с каски и отдавна страдащи лица.

— Да. И какво?

— Днес сложих гребена. Знаех, че ще те заваря тук.

Стенсъл предполагаше, че от него самия зависи обидно малко и от този момент нататък вече няма значение дали ще му се наложи да предаде Демиволт или не, защото каквото и да стане през юни, той едва ли ще може да манипулира, повлиява, предотвратява или фалшифицира нещо, за да подпомогне Уайтхол в изпълнението на неговите непостижими цели. Това, което бе смятал за развръзка, се бе оказало просто една двайсетгодишна пауза. Стенсъл осъзна, че е излишно да пита дали тя го е проследила или срещата им е била манипулирана и нагласена от някоя трета сила.

По пътя към вилата, седнал в нейния „бенц“, Стенсъл не проявяваше обичайната автомобилофобия. Имаше ли някакъв смисъл да го прави? Нали присъстват тук, след като са изминали поотделно своите хиляди различни улици. За да навлязат отново, хванати за ръка, в оранжерията на една флорентинска пролет; да се окажат обвързани, свързани и херметически подредени във вътрешната? или от външната? страна на един квадрат, където всички произведения на изкуството са застинали между полусъня и пробуждането, и всички сенки се удължават едва забележимо, въпреки че нощ така и не идва, а душевният пейзаж е замрял, обгърнат от дълбока, всеобхватна носталгична тишина. И всички лица са безизразни маски, а пролетта е нескончаемо усещане за преумора или за окъсняващо лято, което, подобно на някои вечери, може да бъде очаквано до безкрайност.

— Ние с теб сме на една страна, нали? — усмихна се тя. Двамата седяха неподвижно в тъмната гостна, втренчени в нощната пустота през гледащия към морето прозорец. — Имаме една цел. Да не допуснем италианците на Малта. Защото това ще означава втори фронт, който определени кръгове в Италия не могат да си позволят да открият, поне засега.

Тази жена е причинила ужасната, зверска смърт на вехтошаря Дупиро, любовник на нейната прислужница.

Много добре съзнавам това.

Нищо не съзнаваш. Жалък старчок!

— Но средствата ни са различни.

— Нека пациентът стигне до криза — пренебрежително отбеляза тя. — Да предизвикаме неговата треска. И колкото по-бързо приключи тя, толкова по-скоро ще настъпи изцелението.

— По един или друг начин — с глух смях се отзова Стенсъл.

— Твоят начин ще им остави сили да боледуват много по-продължително. Моите работодатели трябва да вървят право към целта. Без отклонения. В Италия привържениците на анексията са малобройни, но прекалено досадни.

— Тотален катаклизъм — с носталгична усмивка даде определението Стенсъл. — Естествено, такъв е твоят метод, Виктория. — Нали във Флоренция, по време на окървавената демонстрация пред Венесуелското консулство я бе издърпал силом от невъоръжения полицай, чието лице тя раздираше с остри нокти. Истерично момиче, изпокъсано кадифе. Метежите и размириците бяха нейната естествена среда, както и тази почти непрогледно тъмна стая, представляваща истинско стълпотворение на предмети. По някакъв вълшебен начин V. бе обединила в себе си двете крайности: улицата и оранжерията. Тя го плашеше.

— Да ти разкажа ли къде съм била от времето на нашето последно уединение?

— Не. Какъв е смисълът да ми разказваш? Не ще и съмнение, че във всеки град, където ме е изпращал Уайтхол, неизменно съм се натъквал на теб или на последиците от твоите дела — добродушно се подсмихна той.

— Колко е приятно да наблюдаваме Нищото. — Лицето й (много рядко го бе виждал такова) изразяваше спокойствие и умиротворение, живото око изглеждаше тъй мъртво, колкото и изкуственото, с циферблат вместо ирис. Изкуственото око не го бе изненадало, във всеки случай не повече от пришития към пъпа й сапфир. Хирургията намира приложение в най-различни области на живота. Дори във Флоренция (гребенът, който тя не му позволяваше да докосне или да извади от косата й) Стенсъл бе забелязал нейната мания да вмъква и прикрепя към тялото си частици инертна материя.

— Виж колко хубави са обувките ми — бе казала тя преди половин час, когото Стенсъл коленичи, за да ги свали. — Толкова много искам цялото ми стъпало да е като тях, от злато и кехлибар, а вените да бъдат може би гравирани, а не като барелеф. Колко досадно и скучно е стъпалата ти да остават непроменени завинаги: в такъв случай можеш да сменяш само обувките. Но ако момичето има, ах!, пълен комплект от стъпала във всички възможни разцветки, форми и размери…

Момиче ли? Тя наближава четиридесетте. Но — освен тялото й, в което неживата материя е доста повече — доколко се е променила всъщност тя? Не е ли Вероника Манганезе същото пухкаво момиче, което преди двайсет години го бе съблазнило на един кожен диван във Флорентинското консулство?

— Време е да тръгвам — каза той.

— Моят домоуправител ще те откара. — Като по вълшебство на вратата се появи обезобразеното лице. Каквото и да бе почувствало то при вида на двамата заедно, изражението му оставаше неизменно. Може би всяко движение на лицевите мускули му причиняваше силна болка. Онази нощ преди време фенерът изглежда бе създавал илюзията за някаква мимика или за промяна, обаче сега Стенсъл видя, че това лице е застинало, като посмъртна маска.

В автомобила на обратния път към Валета и двамата мълчаха, докато стигнаха покрайнините на града.

— Да не сте посмели да я пипнете, ясно ли е?

Стенсъл обърна глава към него, осенен от изненадващо прозрение.

— Вие сте младият Гадрулфи… Годолфин, нали?

— И двамата сме лично заинтересувани от нея — поясни Годолфин. — Аз съм неин слуга.

— В известен смисъл и аз също. Нищо лошо няма да й се случи. Невъзможно е да бъде наранена.