Томас Пинчън
V. (31)

VI

Когато старият Годолфин се разбуди, прозорецът бе облян от червен залез. Минаха цели две минути, докато осъзнае къде е. Очите му пробягнаха от потъмняващия таван към провесената върху вратата на гардероба рокля на цветя с бухнали рамена, по безпорядъка от бурканчета, четчици и шишенца върху тоалетката, и тогава схвана, че това е стаята на момичето, на Виктория. Бе го довела тук, за да почине малко. Седна на леглото и заоглежда нервно стаята. Знаеше, че е в хотел „Савой“, в източната част на „Пиаца Виторио Емануеле“. Но къде бе отишла тя? Бе казала, че ще остане да го наглежда, за да не му се случи нещо лошо. А сега бе изчезнала. Погледна часовника си, извръщайки циферблата така, че да улови отслабващата слънчева светлина. Бе спал само около час. Тя не бе губила много време, за да излезе. Годолфин стана, отиде до прозореца и загледа втренчено през площада към залязващото слънце. Хрумна му, че тя, все пак, може да е един от враговете. Разярено се обърна, прекоси стаята, завъртя топката на вратата. Бе заключена. По дяволите слабостта, по дяволите този натрапчив импулс да откровеничи с първия случайно срещнат човек! Усещаше как предателството напира като вълна около него, обгръща го отвсякъде, готово да дави, да унищожава. Бе тръгнал за изповедалня, а в края на краищата, вместо това се бе озовал в таен затвор. Бързо отиде до тоалетката, да потърси нещо, с което да отвори вратата, и там откри бележка, четливо написана на парфюмирана хартия за писма:

Ако цените вашето благополучие толкова, колкото го ценя аз, моля ви, не правете опити да излезете. Искам да разберете, че ви вярвам и желая да ви помогна в ужасното ви затруднение. Отивам да осведомя британското консулство за това, което ми разказахте. И преди съм имала лични контакти с тях; знам, че хората от британското Външно министерство са много компетентни и дискретни. Ще се върна привечер.

Смачка бележката в шепа, запрати я в другия край на стаята. Дори да погледне по християнски на това положение, дори да допусне, че тя е добронамерена и не е в съюз с онези, които наблюдават кафенетата, ако момичето информира Чапман, ще бъде фатална грешка. Годолфин не можеше да си позволи от Външното министерство да узнаят тази история. Седна на леглото, провесил глава, здраво стиснал ръце между колената. Разкаяние и вцепенено безсилие: високомерно кацнали върху пагоните му, като ангели пазители, вече петнайсет години те бяха неговите весели приятели.

— Не бе моя вината — гласно възрази той на празната стая, сякаш дантелите, седефените четчици, фините материи и изящните шишенца с парфюми щяха някак да проговорят и да го наобиколят. — Не бе предвидено да се върна жив от онези планини. Онзи нещастен строителен инженер изчезна безследно от очите на хората; Пайк-Лийминг е безнадеждно болен и лежи безчувствен в някакъв приют в Уелс; а Хю Годолфин… — Скочи от леглото, отиде до тоалетката, загледа втренчено лицето си в огледалото. — Той скоро ще дойде. — На масата лежеше купчинка американено платно, до него ножица. Момичето изглежда имаше сериозно намерение да става дамска модистка (честно му бе разказала своето минало, подтиквана не толкова от неговото изповедално душевно състояние, а от желанието да му даде някакъв знак, който да подготви пътя към взаимно доверие. Не бе шокиран, че тя му бе разкрила любовната си връзка с Гудфелоу в Кайро. Жалко: това изглежда бе формирало у нея какви ли не различни чудновати и романтични представи за шпионажа.) Взе ножицата, повъртя я в ръце. Бе дълга и блестяща. Леко вълнистите остриета биха могли да направят неприятна рана. Вдигна очи с любопитен поглед към своето отражение. То бе печално усмихнато. — Не — високо произнесе старият Годолфин. — Още не.

Само за половин минута отвори вратата с ножицата. Два етажа надолу по задното стълбище, навън през служебния вход, и стъпи на „Виа Тосиги“, една пресечка северно от „Пиаца Виторио Емануеле“. Тръгна на изток, по-далеч от центъра на града. Трябва да напусне Флоренция. Както и да излезе от тази ситуация, ще се наложи да подаде оставка и отсега нататък да поминува като беглец, временен обитател на пансиони, жител на един полулегален свят. Крачейки в полумрака, той виждаше своята съдба вече завършена, предопределена, неизбежна. Колкото и да променя маршрута, да се отклонява от него и да хитрува, той ще стои на едно място, докато коварният риф ще приближава все по-застрашително с всяко изменение на курса.

Зави надясно и пое към катедралата Дуомо^[1]. Туристи обикаляха безцелно, файтони трополяха по улицата. Той се чувствуваше изолиран от едно човешко общество — дори от една обикновена човечност, — което доскоро бе възприемал само като лицемерно понятие, често използувано от либералите в техните речи. Наблюдаваше зяпащите Камбанарията на Джото туристи, оглеждаше ги спокойно и без напрежение, любопитно и незаангажирано. Учудваше го този туристически феномен: какво ги тласкаше всяка година и на все по-многобройни тълпи към агенцията „Томас Кук & Сие“, да позволяват да бъдат подмамвани към малариите и треските на Кампаня, мръсотията на Леванта, отвратителната храна в Гърция? Да се завръща на „Лъдгейт Съркъс“^[2] — погалил кожата на всеки иностранен град — в унилия край на всеки сезон, като скитник или Дон Жуан на всички градове, но вече неспособен да говори за сърцето на която и да е любовница, защото това би означавало, че ще трябва да престане да попълва онзи безкраен Списък, онзи non picciol’ libro^[3]. Беше ли морално задължен да премълчи за Вийсю пред любителите на кожи, дори да не им даде възможност да заподозрат самоубийствения факт, че под блестящата външна обвивка на всяка чужда страна е скрито безмилостното острие на истината и че при всички случаи — даже и когато става дума за Англия — това е същата истина, която може да бъде изразена с еднакви думи? Годолфин бе живял с мисълта за това още от онзи юни и безразсъдния поход към полюса, и сега бе в състояние да я контролира или приглушава, когато пожелае. Но човешките същества — спрямо които той, блудният син, бе прегрешил и от които не можеше да очаква бъдещо опрощение, — онези четири дебели учителки, тихичко хленчещи една на друга край южния портал на Дуомо, онзи франт с меланжов костюм и тънко оформени мустачки, забързан, сред изпарения на лаванда, за Бог знае каква среща; имат ли те изобщо представа какви вътрешни сили са необходими за един такъв самоконтрол? Годолфин знаеше, че неговите са почти изчерпани. Тръгна бавно по „Виа дел’Ориволо“, броейки тъмните пространства между уличните лампи, тъй както в миналото бе броил колко пъти трябва да духне, че да угаси всичките свещи за рождения си ден. Тази година, следващата година, някога, никога. В настоящия момент свещите навярно бяха много повече, отколкото би могъл да мечтае; но почти всички бяха смалени до усукани черни угарки и съвсем мъничко бе нужно, за да се превърне празненството във възможно най-кротко мъждукаща заупокойна панихида. Годолфин зави наляво към болницата и медицинското училище, дребничък, прошарен и хвърлящ сянка, която му изглеждаше прекалено голяма.

Стъпки зад него. Минавайки край следващата улична лампа, видя удължените сенки на глави в каски, които подскачаха около неговите все по-бързо крачещи нозе. Полицаи? Малко му оставаше да изпадне в паника: следили са го. Без да намалява ход, той извърна глава да ги погледне, с разперени ръце, като увисналите крила на наплашен кондор. Не можеше да ги различи.

— Трябва да ви разпитаме — измърка от тъмнината глас на италиански.

Неочаквано за самия него, Годолфин живна изведнъж и всичко бе отново както някога, сякаш командуваше взвод дезертьори срещу Махди, нахлуваше в Борнео на китоловна лодка или опитваше да достигне полюса посред зима.

— Вървете по дяволите! — весело подхвърли той. Скочи встрани от осветеното място, където го бяха подмамили и хукна по една тясна, криволичеща странична уличка. Чу отзад стъпки, ругатни, викове „Avanti!“^[4]: напуши го смях, но не можеше да си позволи да хаби дъх. След петдесет метра рязко сви в един тесен пасаж, който бе препречен в края с обвита в растения дървена решетка. Сграбчи я, подскочи, запълзя нагоре. Младите бодли на розите деряха ръцете му, крясъците на враговете отекваха все по-близо. Стигна до някакъв балкон, прехвърли парапета, ритна остъклената двойна врата и влезе в спалня, осветена само от една свещ. На кревата лежаха свити мъж и жена, голи и втрещени, застинали неподвижно насред ласките. „Madonna! — изпищя жената. — E il mio marito!“^[5] Любовникът изруга и опита да се завре под леглото. Пристъпвайки почти опипом из стаята, Годолфин избухна в смях. Господи, пробягна в главата му съвсем ненавременната мисъл, виждал съм ги и преди. Всичко това съм го виждал преди двайсет години в едно вариете. Отвори вратата, намери стълбището и, след кратко колебание, тръгна нагоре. Несъмнено бе в романтично настроение. Щеше да загази, ако не успееше да избяга по стрехите. Когато стигна покрива, гласовете на преследвачите му крещяха объркано, далеч вляво от него. Разочарован, той все пак мина по два-три покрива, намери външна стълба и слезе на друга улица. Десет минути потичваше в тръс в различни посоки, поемайки дълбоко дъх. Най-после един ярко осветен прозорец привлече вниманието му. Покатери се ловко до него, надникна. Вътре трима мъже обсъждаха тревожно нещо, сред джунгла от оранжерийни цветя, храсти и дървета. Позна един от тях и изненадана усмивка озари лицето му. Наистина Земята е една мъничка планета, чиято преизподня вече съм виждал, помисли той. Почука на прозореца и тихо повика: „Раф“.

Синьор Мантиса вдигна тревожно поглед.

— Minghe^[6] — възкликна той, разпознавайки усмихнатото лице на Годолфин. — Старият inglese^[7]. Я някой да го пусне вътре.

Зачервен и недоволен, цветарят отвори задната врата. Годолфин влезе бързо, двамата мъже се прегърнаха. Чезаре почеса глава. Цветарят, след като заключи отново вратата, отиде зад една палма.

— Май сме доста далечко от Порт Саид — отбеляза синьор Мантиса.

— О, не. Не чак толкова далеч — отвърна Годолфин.

Това бе дружба неувяхваща, въпреки разстоянията, наложена от скучните паузи на изминалите години на откъснатост един от друг; ново, още по-знаменателно възраждане на онзи миг, безпричинно потвърждение на близостта, възникнала една есенна утрин преди четири години на товарния кей за въглища в самото начало на Суецкия Канал. Годолфин, който, в безупречна парадна униформа се подготвяше за инспекция на своя военен кораб и предприемачът Рафаел Мантиса, който ръководеше разтоварването на флотилията от провизионни лодки, спечелена миналия месец в пиянска игра на бакара в Кан, бяха срещнали погледи и едновременно съзрели един в друг еднакво изгнаничество и прокуда, сходна католическа безнадеждност. Още преди да заговорят, те бяха приятели. Скоро след това излязоха заедно, напиха се, всеки разказа своя живот на другия; участвуваха няколко пъти в побоища с различни хора и май намериха временен подслон в квартала на проститутките отвъд европеизираните булеварди на Порт Саид. Изобщо не бе нужно да говорят глупости за вечна дружба или кръвно братство.

— Какво има, приятелю? — попита синьор Мантиса.

— Помниш ли, веднъж ти разправих за едно място, Вийсю? — започна Годолфин. На сина си, на разследващата Комисия или на Виктория преди няколко часа, той не го бе описал по същия начин. Когато разказваше на Раф, сякаш сравняваше с друг морски вълк своите впечатления за пристанищен град, който и двамата бяха посещавали.

— Пак ли това! — със съчувствена гримаса въздъхна синьор Мантиса.

— Сега си зает. Ще ти разкажа по-късно.

— Не, не е нещо важно. Просто една работа с див рожков.

— Нямам друго дърво — промърмори цветарят Гадрулфи. — От половин час все това му повтарям.

— Опъва се — заплашително изсъска Чезаре. — Иска двеста и петдесет лири.

— За какво надхитряване със закона е нужен този див рожков? — усмихнат попита Годолфин.

Синьор Мантиса без колебание му разясни положението.

— А сега ни трябва второ дърво, което ще оставим, за да го намерят полицаите.

— Значи тази нощ напускаш Флоренция — подсвирна Годолфин.

— Така или иначе, да. С речния шлеп, в полунощ.

— А ще се намери ли място за още един човек?

— Приятелю. — Синьор Мантиса го стисна за бицепсите. — За тебе ли? — Годолфин кимна. — Имаш неприятности. Ще се намери, естествено. Нямаше нужда да питаш. Ако бе дошъл с мен, дори без да казваш нито дума, щях да заколя капитана на шлепа, още щом отвори уста да протестира.

Годолфин с усмивка помисли, че едва сега, за първи път от няколко седмици, започваше малко да се успокоява.

— Нека аз да дам допълнителните петдесет лири — предложи той.

— Не. Не мога да позволя такова…

— Глупости. Къде е този рожков?

Цветарят мигновено прибра парите, отиде тромаво до ъгъла и издърпа иззад гъсталака от папрати едно буре, от което стърчеше дивият рожков.

— Тримата ще можем да го занесем — изломоти Чезаре. — Но къде?

— Понте Векио — отвърна синьор Мантиса. — И после в Шайсфогъл. Помни, Чезаре: непоколебим и обединен фронт. Не трябва да позволяваме на Гаучото да ни сплаши. Вероятно ще стане нужда да използуваме неговата бомба, но ще имаме на разположение и рожковените дръвчета. Лъвът и лисицата!

Наобиколиха от три страни бурето и го вдигнаха. Цветарят им отвори вратата. Отнесоха дървото на двайсетина метра в улицата, където ги чакаше файтон.

— Andiam’^[8] — викна синьор Мантиса. Конете потеглиха в тръс.

— След няколко часа имам среща със сина ми, в Шайсфогъл — рече Годолфин. Почти бе забравил, че Евън навярно вече е във Флоренция. — Сметнах, че бирарията ще бъде по-безопасна, отколкото някое кафене. Но може би, все пак, там е рисковано. Полицаите ме следят. Те, а и някои други хора, сигурно наблюдават заведението.

— Смехории — подметна синьор Мантиса и умело взе острия десен завой. — Имай ми доверие. С мен си в безопасност. Ще браня живота ти, докато аз съм жив.

Годолфин не отговори веднага, а после одобрително кимна с глава. Установи, че в момента изпитва почти отчаяно желание да види Евън.

— Ще видиш сина си — увери го синьор Мантиса. — Ще бъде весела семейна среща.

Чезаре отпушваше бутилка вино и пееше стара революционна песен. От Арно бе излязъл вятър, който разбъркваше русата коса на синьор Мантиса. С остро трополене файтонът пое към центъра на града. Тъжната песен на Чезаре скоро заглъхна сред привидната необятност на улицата.