Томас Пинчън
V. (52)

ІІ

Днес Естър наистина бе станала с гъза нагоре. Във всеки случай с емоционалния гъз нагоре. Същия следобед Рейчъл я бе заварила да плаче долу в пералното помещение.

— ’Кво има? — попита Рейчъл. Естър се разциври още по-силно. — Хайде, момичето ми — ласкаво я призова тя. — Кажи на Рейчъл.

— Остави ме на мира.

И двете започнаха гонитба покрай пералните машини и центрофугите, сред люлеещите се чаршафи, извехтели постелки и сутиени в сушилнята.

— Слушай, аз само искам да ти помогна.

Естър се оплете в някакъв чаршаф. Рейчъл стоеше безпомощна в тъмното помещение и крещеше на Естър. Изведнъж в съседната стая една перална машина побесня и през вратата върху тях се изля порой от сапунена вода. С мръсна ругатня Естър изрита чехлите си, запретна пола и тръгна да търси парцал.

Не минаха и пет минути, откакто бе започнала да обира водата, когато на вратата се показа главата на Пиг Бодайн.

— Не го правиш както трябва. Къде са те учили да работиш с миячката?

— Тук са ме учили — изсъска тя. — Искаш ли миячка? Ето ти една миячка! — Размахвайки парцала тя се нахвърли върху него. Пиг отстъпи.

— Какво й става на Естър? Сблъсках се с нея на стълбището.

Рейчъл също искаше да разбере какво й става на Естър. Докато подсуши пода и изтича нагоре по пожарната стълба и се провре през прозореца на апартамента, Естър беше изчезнала, разбира се.

„Отишла е при Слаб“, помисли Рейчъл. Слаб отговори още след първото позвъняване.

— Ще ти кажа, ако се появи.

— Но, Слаб…

— ’Кво? — отзова се Слаб.

’Кво. Няма значение. Тя затвори.

Пиг седеше на перваза на прозореца. Машинално тя му включи радиото. Литъл Уили Джон пееше „Треска“.

— Какво й става на Естър? — каза тя, просто така, за да не мълчи.

— Нали аз те питах същото? — изсумтя Пиг. — Сигурно е забременяла.

— Ще ти се. — Рейчъл я заболя главата и тръгна към банята, за да размишлява.

Треската люлееше всички без изключение.

Пиг, злобният Пиг този път беше прав. Естър се появи у Слаб с традиционния вид на загазила работничка, шивачка или продавачка: сплъстена коса, подпухнало лице и вече наедрели гърди и бедра.

След пет минути кажи-речи бе подлудила Слаб. Облеченият в мрачно-тъмни дрехи Слаб жестикулираше нервно и отмяташе рязко кичура от челото си, застанал пред „Датско сирене №56“, покриващ цялата стена разкривен екземпляр, редом с който той изглеждаше като джудже.

— Не говори глупости. Шьонмейкър няма да ти даде и пукнат цент, сигурен съм. А искаш ли да се хванем на бас, че детето ще бъде с огромен гърбав нос?

Това й затвори устата. Благодушният Слаб бе привърженик на шоковата терапия.

— Виж какво — той взе един молив. — Точно сега времето не е подходящо за Куба. По-горещо е, отколкото в Нуева Йорк, не е сезонът. Обаче Батиста^[1] може и да е гадно фашистко копеле, обаче на сметката му се води едно добро дело: разрешил е абортите. Което предполага, че ще имаш на разположение дипломиран лекар, който си знае работата, а не някой дилетант с треперещи ръце. Ще бъде чисто, безопасно, напълно законно и най-главното, евтино.

— Това е убийство.

— Значи си станала католичка? Добър ход. Кой знае защо във време на упадък това става модно.

— Ти знаеш много добре каква съм — прошепна Естър.

— Да не се задълбаваме на тази тема. Де да бях знаел. — Слаб се замисли за минута, понеже усети, че изпада в сантименталност. Започна да свещенодейства с цифрите върху парче веленова хартия. — За триста долара ние ще можем да те заведем дотам и обратно. Включително храната, ако все пак огладнееш.

— Кои „ние“?

— Цялата Шантава Пасмина. Няма да отнеме повече от седмица. Ще станеш шампионка по йо-йо.

— Не.

Те философствуваха, а междувременно следобедът залязваше. Никой от тях не приемаше, че защитава или опитва да докаже нещо важно. Това напомняше словесен дуел или игра на отгатване на думи или имена. Те цитираха Лигурийските трактати, Гален, Аристотел, Дейвид Рисман, Т. С. Елиът^[2].

— Как така можеш да говориш, че човешкият зародиш има душа? Откъде знаеш в кой точно момент душата се вселява в тялото? И дали изобщо ти самата имаш душа?

— Това е убийство на собственото дете, ето какво е.

— Дете-мете, глупости! Сложна белтъчна молекула и нищо повече.

— Предполагам в редките случаи, когато се къпеш, не би имал нищо против да използваш нацистки сапун от евреин, някой от онези шест милиона!

— Добре де. — Слаб вече го хващаха дяволите. — Ако не е молекула, какво е?

След това спорът вече не бе просто нелогичен и предвзет, а се изроди в емоционален и фалшив. Двамата наподобяваха пияници обхванати от сухи напъни за повръщане: вече избълвали и отхвърлили всякакви непотребни и, както винаги, неуместни думи, те почваха да запълват таванското помещение с безсмислени напразни крясъци, опитвайки да изповръщат собствените си живи тъкани и органи, безполезни навсякъде другаде освен там, където им се полагаше да бъдат.

Когато слънцето залезе, Естър прекъсна своето методично изобличение на моралните принципи на Слаб, за да подхване атака към „Датско сирене №56“, щурмувайки картината със заплашително размахани нокти.

— Давай — насърчи я Слаб. — Това ще подобри текстурата. — Той беше на телефона. — Уинсъм го няма. — Разклати слушалката и набра „информация“. — Откъде мога да намеря 300 долара? — попита той. — Не, банките са затворени… Аз съм против лихварството. — И почна да рецитира на телефонистката от „Песни“ на Езра Паунд^[3].

— Защо — поинтересува се той, — всички телефонистки все говорят на нос? — Смях. — Добре, ще опитаме някога. — Естър изпищя, току-що бе счупила нокът. Слаб остави слушалката. — Не става — въздъхна той. — Сладурче, нужни са ни триста кинта. Все някой трябва да ги има. — Реши да звъни на всички свои приятели със спестовни влогове. След минута списъкът беше изчерпан, а той дори на сантиметър не беше се приближил до решението на задачата по финансирането на пътуването на Естър на юг. Естър шареше наоколо в търсене на лейкопласт. Накрая се задоволи с парче тоалетна хартия и ластиче.

— Все ще измисля нещо — заяви той. — Имай вяра на Слаб, душицо, той е с богат опит в хуманитарната дейност. — И двамата знаеха, че тя ще разчита на него. На кого другиго би могла да се осланя? От нея избавяне нямаше.

Тъй че Слаб размишляваше, седнал до телефона, а Естър размахваше хартиеното топче на върха на пръста си и тананикаше някаква своя мелодия, вероятно стара любовна песен. И макар никой да не искаше да си го признае, те също очакваха пристигането на Раул, Мелвин и Пасмината. Междувременно цветовете на картината, заемаща цялата стена, непрекъснато се меняха и отразяваха все нови и нови дължини на светлинните вълни, компенсирайки угасването на залязващото слънце.

Рейчъл, която бе заета с издирването на Естър, пристигна на купона късно вечерта. Докато изкачваше седемте етажа до тавана, тя минаваше край целуващи се двойки, безнадеждно пияни младежи и дълбоко умислени типове, които четяха на глас откъси от книги отмъкнати от библиотеката на Раул, Слаб и Мелвин и драскаха загадъчни бележки по полетата — всички я пресрещаха на съответната стълбищна площадка и я уведомяваха, че е пропуснала много готин купон. А какво по-точно бе пропуснала стана ясно още когато тя си пробиваше път към кухнята, гдето бяха събрани накуп Достойните Хора.

Мелвин изпълняваше на китара импровизирана псевдофолк песен, която възхваляваше съквартиранта му Слаб и му приписваше следните титли: (а) нео-профсъюзник и превъплъщение на Джо Хил^[4], (б) изтъкнат пацифист от световен мащаб, (в) бунтар по дух, чиито корени произхождат от вековните американски традиции, (г) войнстващ непримирим борец срещу фашизма, частния капитал, републиканската администрация и Уестбрук Пеглър^[5].

Докато Мелвин пееше, Раул даваше на Рейчъл кратки пояснения относно източниците на настоящото мелвинови хвалебствия. Малко преди идването й Слаб изчакал докато стаята бъде запълнена докрай с хора, покатерил се на мраморната тоалетна чиния и призовал за тишина.

— Нашата Естър е бременна — обявил той. — Има спешна нужда от триста кинта, за да отиде до Куба, където да й направят аборт.

С одобрителни възгласи и широки усмивки, подпийналите и съответно твърде отзивчиви членове на Цялата Шантава Пасмина разтършували дълбоко из джобовете и кладенците на всеобщата хуманност и извадили на повърхността дребни монети, омачкани банкноти и няколко жетона за метрото. Всичко това било събрано от Слаб в един стар тропически шлем с гръцки надпис, артисал от отдавнашна сбирка на някакво братство.

За всеобща изненада били събрани 295 долара и няколко цента. И тогава Слаб най-тържествено извадил десетачката, заета му четвърт час преди неговата реч от Фъргюс Миксолидян, който току-що бил получил стипендия от Фондацията Форд и вече силно копнеел за Буенос Айрес, откъдето не би подлежал на екстрадиране.

Ако Естър е опитала да възрази против описаното мероприятие, това не е било официално документирано, най-малкото поради силния шум в стаята. Когато събирането на волните пожертвувания приключило, Слаб й подал шлема, а минута по-късно околните й помогнали да се качи на тоалетната чиния, откъдето тя произнесла кратка, но прочувствена благодарствена реч. В разгара на последвалите аплодисменти Слаб изревал „Напред към Айдълуайлд“^[6], или нещо подобно, двамата били енергично вдигнати на ръце, изнесени от тавана и понесени надолу по стълбите. Единствената за цялата вечер нетактична забележка изпуснал някакъв участник в носаческата група, вероятно студент появил се наскоро на Шантавата Сцена, който изказал уникалното по своята проникновена неуместност предположение, че ако хвърлят Естър надолу по стълбите и по този начин предизвикат спонтанен аборт, биха могли да си спестят всичките главоболия свързани с организирането на пътуването до Куба и да оползотворят събраните пари за следващия купон. Набързо го заставили да млъкне.

— Господи Боже мой! — въздъхна Рейчъл. Никога не бе виждала такова стълпотворение от почервенели лица и толкова много твърд алкохол, вино и повърнато на пода.

— Трябва ми кола — обяви тя на Раул.

— Колела! — изкрещя Раул. — Намерете четири колела за Рейч!

Но щедростта на Пасмината вече бе пресъхнала. Никой не слушаше. Вероятно поради забелязаното у Рейчъл отсъствие на ентусиазъм, бяха стигнали до извода, че тя ще отпраши към Айдълуайлд и ще опита да спре Естър. А такова нещо не можеха да допуснат.

Едва тогава, в ранните часове на деня, Рейчъл помисли за Профейн. Сигурно вече му е свършила смяната. Милият Профейн. Прилагателно, което увисна непроизнесеното сред глъчката на купона и остана да цъфти в най-потайното ъгълче на мозъка й — защото бе неспособна да му попречи, — всъщност, достатъчно дълбоко, за да обгърне нейните 147 сантиметра с обвивка от покой. А и през цялото време тя не забравяше, че Профейн не разполага с кола.

— Така-а — изрече тя. Имаше предвид, че Профейн не притежаваше кола и бе пешеходец по рождение. Подвластен единствено на себе си, което представляваше също и власт над нея. Но какво правеше тя: нима обявяваше, че е зависима, подчинена? Сякаш пред нея бе отворена данъчната декларация на сърцето й, толкова заплетена и усложнена от безброй непонятни многосрични думи, че пресмятането на изискуемия данък сигурно щеше да отнеме всичките й двайсет и две години. И то в най-добрия случай, защото положението се усложняваше от факта, че по принцип тя не бе задължена да подава декларация и данъчната служба на чувствата дори не би помислила да я санкционира за това, но… Това „но“. От друга страна, достатъчно е да започнеш, да направиш дори само първата крачка и ще трябва да даваш повече, отколкото получаваш, в резултат от което разголваш най-съкровените кътчета от душата си и произлизат сериозни конфузии, които един Бог знае къде могат да те завлекат.

Странни са местата, където стават такива неща. Още по-странно е, че изобщо се случват. Тя реши да му позвъни. Някой бе заел телефона. Рейчъл можеше да почака.