Томас Пинчън
V. (61)

I

Около девет часа на неделното утро Веселите Момчета пристигнаха в апартамента на Рейчъл след извършения грабеж с взлом и продължителното размотаване из парка. Двамата изобщо не бяха мигнали цялата нощ. На стената бе залепена бележка: „Отивам в Уитни^[2]. Бени, Kisch mein tokus^[3].“

— Мене, мене, текел, упарсин^[4] — отбеляза Стенсъл.

— Оха-а! — измуча Профейн, който се готвеше да легне на пода.

В този момент влезе Паола, със забрадка на главата и кафява хартиена торба, която звънтеше в ръцете й.

— Снощи са ограбили Айгенвалю — съобщи тя. — Пише го на първа страница на „Ню Йорк Таймс“.

Профейн и Стенсъл атакуваха едновременно кафявата торба и измъкнаха от нея вече изпокъсания вестник и четири еднолитрови бутилки бира.

— Какво ще кажеш, а? — попита Бени, разглеждайки първата страница. — „Възможно най-скоро полицията ще арестува престъпниците“. „Дързък нощен грабеж“.

— Паола! — възкликна зад гърба му Стенсъл.

Профейн трепна. Стиснала отварачката за бира, Паола, се обърна и отправи втренчен поглед край лявото ухо на Профейн, към проблясващия в ръката на Стенсъл предмет. Изгубила дар слово, тя застина с опулени очи.

— Вече и тримата сме замесени.

Най-после тя отмести взор към Профейн:

— Бени, идваш ли на Малта?

— Не — колебливо отвърна Профейн. — Защо ми е да ходя там? Ще видя ли нещо ново на Малта? Където и да отидеш из Средиземноморието, винаги ще има „Страйт Стрийт“ или „Търбух“.

— Бени, ако полицията…

— Какво толкова съм й притрябвал на полицията? Челюстта я взе Стенсъл. — Тих ужас постепенно обхващаше Бени. Едва сега осъзнаваше, че е нарушил закона. — Стенсъл, приятелю, какво ще кажеш, ако един от нас отиде там с оплакване за зъбобол и намери начин да… — Той не довърши. Стенсъл мълчеше непроницаемо. — Значи онзи глупав номер с въжето беше само за да ме убедиш да тръгна с теб, а? Какво толкова особено виждаш в мен?

Никой не му отговори. Паола изглеждаше готова всеки момент да изпадне в паника, да се разридае и сякаш очакваше да бъде прегърната и утешена от Профейн.

Изведнъж от стълбището се чу шум. Някой заблъска по вратата.

— Полиция — долетя глас.

Стенсъл натъпка изкуствената челюст в джоба си и моментално хукна към прозореца и съответно пожарната стълба.

— Сега пък какво? — въздъхна Профейн.

Докато Паола отвори, Стенсъл вече бе офейкал. Придържайки нацепения като талпа Руни Уинсъм, на вратата стоеше същият полицай Тен Айк, който преди време бе прекъснал оргията на Мафия.

— Тук ли живее Рейчъл Аулглас? — попита Тен Айк. И обясни, че пияният Руни, с широко зейнал копчелък и силно разкривена физиономия, плашел децата и с обидни изрази нарушавал спокойствието на почтените граждани пред катедралата Свети Патрик. — Желанието му бе непременно да дойде тук и никъде другаде — почти го удари на молба Тен Айк. — Не иска у дома. Снощи го изписали от „Белвю“.

— Рейчъл скоро ще се върне — напълно сериозно го увери Паола. — А засега ние ще се погрижим за него.

— Хванал съм го за краката — обяви Профейн. Отнесоха Руни в стаята на Рейчъл и го метнаха на леглото. — Благодаря, господин полицай. — Невъзмутим, като международен аферист от някой стар филм, Бени почти съжаляваше, че няма мустаци.

Тен Айк излезе с каменна физиономия.

— Бенито, всичко се разпада. Колкото по-скоро отида у дома…

— Пожелавам ти късмет.

— Защо не искаш да дойдеш?

— Ние с теб не сме влюбени.

— Не сме.

— Не съществуват неизплатени дългове помежду ни, няма дори стара неизживяна любов, която да пламне отново.

Тя поклати глава, вече наистина просълзена.

— И защо, тогава?

— Защото излязохме заедно от апартамента на Тефлон в Норфък.

— Не, не.

— Горкичкият Бен.

Всички те го наричаха „горкичкият“. Но понеже щадяха чувствата му, не обясняваха защо, превръщайки тази дума в ласкав епитет.

— Ти си само на осемнайсет и това е просто едно сърдечно увлечение — рече той. — Ще видиш, когато станеш на моите години…

Тя не му позволи да довърши, хвърли се към него като върху спортен манекен, обгърна го и почна да мокри велуреното му яке с натрупалите се отдавна сълзи. Бени потупваше гърба й, озадачен.

Разбира се, точно в този момент влезе Рейчъл.

— Охо! — възкликна тя, но като съобразително момиче бързо се окопити. — Значи такива неща стават зад гърба ми. Докато бях на църква и се молех за теб, Профейн. И за децата.

— Вярвай ми, всичко беше абсолютно невинно — поясни Бени, чийто здрав смисъл му подсказа да възприеме нейната линия на поведение. Рейчъл сви рамене, показвайки, че с тези две реплики първото действие от пиесата е изиграно и са й нужни няколко секунди за размисъл. — Не си ходила в Свети Патрик, нали? А трябваше. — Той извъртя палец към онова, което хъркаше в съседната стая. — Полюбувай се.

Напълно ясно е с кого проведе Рейчъл остатъка от деня и цялата нощ. Държеше главата му, гушкаше го, завиваше го старателно с одеялото, галеше го, поглаждаше четинясалата му брада и размазваше мръсотията по лицето му, гледаше го как спи и бръчките му постепенно се изглаждат в съня.

След известно време Профейн отиде в „Лъжицата“. И още с влизането обяви на Пасмината, че заминава за Малта. Разбира се, веднага спретнаха прощален купон. И накрая Профейн се озова в компанията на две възхитени поклоннички, които с пламтящи от някакво подобие на любов очи се заеха да го обработват. Отстрани приличаха на затворници, празнуващи освобождаването на техен колега.

Пред себе си Профейн не виждаше друга улица освен „Търбуха“, където, според него, на дадения етап положението все още бе по-добро, отколкото на „Ист Мейн Стрийт“.

Впрочем, предстоеше му пътуване и по морската автострада. Но това беше нещо съвсем различно.