Томас Пинчън
V. (65)

ІІ

Стремителният преход през континента в едно крадено „рено“; прекараната от Бени нощ в затвора край Генуа, когато полицаите го сбъркаха с американски гангстер; всеобщото пиянство, започнало в Лигурия и завършило доста по на юг от Неапол, в чиито покрайнини им се повреди скоростната кутия; седмицата в очакване на поправката й в една полуразрушена вила на остров Иския, обитавана от двама приятели на Стенсъл (разпопеният монах Фениче занимаващ се развъждане на огромни скорпиони в мраморни клетки използвани някога от римските аристократи за затваряне на провинили се техни катамити и наложници; и поетът Синоглоса, имащ нещастието да бъде едновременно хомосексуалист и епилептик) лутащи се вяло и равнодушно в нетипичната за сезона жега сред напукани от земетресенията мраморни панорами и разцепени от мълнии борове на фона на набръчканото от затихващия северен вятър море; пристигането им на Сицилия и неприятната среща на планинския път с местните бандити, умилостивени от Стенсъл с помощта на няколко разказани от него непристойни местни вица и бутилки уиски; продължилото цял ден плаване от Сиракуза до Валета на кораба „Малтийска звезда“, по време на което Стенсъл загуби сто долара и чифт златни ръкавели на покер от някакъв розовобузест свещеник, представящ се с името Робин Птипоан; непоколебимото мълчание на Паола през цялата гореописана обиколка — наложилата се впоследствие констатация бе, че никой от тях не е задържал в своята памет нещо определено за този период, а и не би желал да си го припомня.

Когато пристигнаха, настръхнали от вечерния хлад и прозяващи се, над Валета ръсеше дъжд. Веднага се отправиха при Мистрал, без очаквания и без спомени, безучастни и унили като самия дъжд. Мистрал ги посрещна спокойно. Паола щеше да остане при него. Профейн и Стенсъл първоначално смятаха да отседнат в хотел „Финикия“, но при тарифа 2 лири и 8 шилинга на нощ за стая, изгубеното на покер от ловкия Робин Птипоан очевидно бе твърде осезаемо като сума. Спряха се на стая в един пансион близо до пристанището.

— И сега какво? — попита Бени, захвърляйки мешока си в ъгъла.

Стенсъл се замисли продължително.

— Харесва ми да живея на твоя сметка — продължи Бени. — Но ти и Паола ме докарахте с измама тук.

— Всяко нещо по реда си. Започваме от най-важното — отвърна Стенсъл. Дъждът бе спрял и той забележимо нервничеше. — Трябва да видя Мистрал. Да говоря с Мистрал.

Разговорът с Мистрал се състоя едва на другия ден и след продължил цялата сутрин спор с бутилка уиски, в който Стенсъл надделя. През сияещия блясък на сивия следобед той вървеше към стаята в полуразрушената сграда. Светлината сякаш се лепеше по раменете му като мънички дъждовни капки. Коленете му трепереха.

Противно на очакванията му, беседата с Мистрал изобщо не бе трудна.

— Стенсъл е видял вашата изповед, предназначена за Паола.

— Тогава знаете, че тази изповед се е появила на бял свят благодарение на един друг Стенсъл — отвърна Мистрал.

— Напълно е възможно това да е бил баща му — сведе глава Стенсъл.

— Което ни прави братя.

Имаше вино и то помогна много и на двамата. Стенсъл говори до късно след полунощ, но с пресекващ треперлив глас, сякаш едва сега получаваше възможността да оправдае целия си живот. Мистрал мълчеше благоприлично и изчакваше търпеливо всеки път, когато Стенсъл се запъваше.

В тази нощ Стенсъл описа сравнително накратко историята на V. и затвърди отдавнашното си подозрение, че всъщност тя, най-общо казано, се свежда до постоянно възникващия инициал и няколко неодушевени предмети. Мистрал го прекъсна само веднъж, когато той предаваше разказа на Мондауген:

— Аха, същото онова стъклено око.

— А вие… — Стенсъл избърса потта от челото си. — Вие слушате като свещеник.

— Любопитно ми беше. — С усмивка. И когато Стенсъл завърши: — Но Паола ви е дала да прочетете моята апология. Кой от нас е свещеникът? Ние просто взаимно изслушваме своите лични откровения.

— Не и изповедта на Стенсъл — настоя Стенсъл. — Това е нейната изповед.

— Тогава, защо сте дошли тук? — сви рамене Мистрал. — Тя е мъртва.

— Стенсъл трябва да се увери в това.

— Надали бих могъл да открия онова мазе. А дори и да успея да го намеря, едва ли ще има някаква полза. Там сигурно всичко е презастроено. Смятам, че необходимото ви потвърждение е заровено дълбоко под земята.

— Прекалено дълбоко — прошепна Стенсъл. — Стенсъл вече много отдавна е затънал в тази история.

— Тогава се бях изгубил.

— Но е малко вероятно да ви се е привидяло, нали?

— О, действително беше и още как. Обикновено човек поглежда първо вътре в себе си, нали? За да разбере какво липсва, каква празнота може евентуално да бъде запълнена с помощта на „видението“. В онзи момент душата ми представляваше абсолютна празнота и може да се каже, че разполагах с твърде богат избор.

— Но все пак вие тъкмо сте идвали от…

— Мислех за Елена, да. Латинската раса така или иначе свежда всичко до сексуалното. Смъртта се превръща в прелюбодеец или съперник, възниква потребността да видиш поне един свой противник изигран и унищожен… Но аз и преди това бях достатъчно приобщен към чуждата култура и влияние. До такава степен, че, наблюдавайки ставащото, не можех да изпитвам нито омраза, нито тържество.

— Само жалост. Това ли имахте предвид? Поне ако съдим по онова, което Стенсъл е прочел. Или е открил във вашата изповед. Не знам…

— По-скоро безучастност. Или може би неподвижност, която е характерна за камъка. Инертност. Аз се бях върнал при… не, по-точно ще е, че бях влязъл в състоянието на камъка, доколкото това бе възможно.

След малко Стенсъл се поразведри и смени посоката:

— Някакъв знак, спомен? Гребен, чехъл, стъклено око. Децата.

— Не обръщах внимание на децата. Наблюдавах само вашата V. Не съм се вглеждал в лицата на децата и не разпознах нито едно от тях. Не. Вероятно някои от тях не са доживели до края на войната, а други после са емигрирали. Можете да ги потърсите в Австралия. Разпитвайте в заложните къщи и антикварните магазини. Но ако решите да пуснете обява в някой вестник, например: „Издирваме участниците в разглобяването на свещеник…“

— Не прекалявайте, моля.

Следващите няколко дни Стенсъл бе зает с обстойното проучване на инвентара на антикварни магазини, заложни къщи и вехтошари. Когато се върна една сутрин, завари Паола да приготвя чай за Профейн, който бе в леглото, увит в одеяло.

— Треска — съобщи тя. — Прекалено много пиене, прекалено много от всичко още от Ню Йорк. Почти не е ял, откакто пристигнахме. Един Бог знае къде се храни и каква вода пие.

— Ще се оправя — изхриптя Профейн. — Кофти работа, Стенсъл.

— Той казва, че нещо му имаш зъб.

— О, Господи! — въздъхна Стенсъл.

Следващият ден донесе известно насърчение за Стенсъл, макар и краткотрайно. Антикварят Касар сподели, че у едно момиче от Валета бил виждал стъклено око подобно на това, което Стенсъл му бе описал. Мъжът й работел като автомонтьор в гаража, който поддържал „мориса“ на Касар. Той бил опитал по всички възможни начини да купи окото, но онази глупачка не желаела да се раздели с него. Твърдяла, че окото било нещо като талисман за нея.

Тя живееше в кооперация. Стени с гипсова мазилка, редица балкони на най-горния етаж. Този следобед светлината изгаряше всички средни тонове между бялото и черното, унищожаваше размитите контури и неясно очертаните петна. Бялото бе прекалено бяло, черното прекалено черно. От резкия контраст очите на Стенсъл запулсираха парливо и го заболя главата. Цветовете почти бяха изчезнали, преминали или към бялото или към черното.

— Хвърлих го в морето. — Ръцете й предизвикателно опрени на хълбоците.

Неуверена усмивка разкриви лицето на Стенсъл. Къде бе отлетяло наследеното от стария Сидни очарование? Изчезнало бе в същото това море, завърнало се бе при своя истински притежател. Минаващите под ъгъл през прозореца слънчеви лъчи заливаха купа с лайми и портокали, избелваха ги, напълно ги обезцветяваха и изпълваха фруктиерата с черна сянка. Много странна светлина. Внезапно силна умора връхлетя Стенсъл, който изпита усещането, че в момента не е в състояние, а и в бъдеще няма да може повече да продължава търсенето на своето обаяние. Искаше само едно — да се махне. И той напусна къщата.

С отвратително призрачен вид, мъртвешки бледият Профейн седеше, увит в опърпан пъстър халат на Фаусто Мистрал и дъвчеше края на стар фас от пура. Той погледна злобно Стенсъл, който, без да му обръща внимание, се хвърли на леглото и проспа непробудно дванайсет часа.

Събуди се в четири сутринта и, обгърнат от морската фосфоресценция, тръгна към квартирата на Мистрал. През полумрака се просмукваше зората, чиито първи проблясъци постепенно възвестяваха настъпващия ден. Кална пътека, двайсет крачки нагоре. В стаята лампата светеше.

Мистрал спеше, захлупил лице върху масата.

— Защо ме преследвате, Стенсъл? — раздразнено смотолеви той, все още сънен.

— Всъщност самият Стенсъл се чувства преследван и съответно предава това неприятно усещане и на вас — потрепери Стенсъл.

Двамата се сгушиха над чая, налят в нащърбени чаши.

— Тя не може да е мъртва, невъзможно е — заяви Стенсъл и добави, почти крещейки: — Присъствието й се усеща в града.

— В града ли?

— В светлината. То е свързано по някакъв начин със светлината.

— Ако душата е светлина — позволи си да отбележи Мистрал. — Значи това е присъствие?

— Какво се хващате за тази дума? Тя би могла да бъде използвана от бащата на Стенсъл, ако е имал някакво въображение. — Стенсъл набърчи вежди, сякаш бе докаран до плач, раздразнено почна да се върти на стола, да примигва, да рови из джобовете за лулата. Беше я забравил в стаята. Мистрал побутна към него пакет „плейърс“. Стенсъл запали: — Мистрал, истината е, че Стенсъл говори и се държи като идиот.

— Но аз съм заинтригуван и възхитен от издирването, което сте предприели.

— Знаете ли, че Стенсъл дори измисли молитва. Която да бъде произнасяна в такт с крачките, докато той броди из града. „О, Съдба, дай на Стенсъл достатъчно сила, за да бъде непоколебим той и да не заседне сред някоя от тези жалки развалини, избрани наслуки или внушена от мъглявите намеци на Мистрал. Не го насърчавай за безумни начинания, не го оставяй в черната нощ да се замъкне с фенер и лопата на гробището в опит да изкопае халюцинация вместо съкровище, не позволявай на властите да го намерят там, целият в кал, обезумял и хвърлящ на всички страни безсмислена глина.“

— Вие прекалявате — измърмори Мистрал. — И без това се чувствам достатъчно неудобно в настоящото ми положение.

— Не — шумно пое дъх Стенсъл. — Не смятам да задавам повече въпроси. Това остана в далечното минало.

От този момент нататък Мистрал започна да изучава Стенсъл по-внимателно. Все пак не бързаше с изводите. Бе натрупал достатъчно години и опит, за да разбира, че писмената апология ще бъде само първата крачка от прогонването на обсебилото го след ’43 година предусещане за грях. Но можеше ли със сигурност да се каже, че тази V. е била нещо повече от чувство за грях?

Ескалиращите кризи в Полша, Суец и Унгария почти не ги засягаха. Подобно на всеки малтиец, Мистрал гледаше с недоверие и подозрение дори на най-незначителните военни конфликти и се радваше, когато нещо друго — в случая фиксацията на Стенсъл — отвличаше вниманието му от вестникарските заглавия. Впрочем самият Стенсъл, с течение на времето налагащ си изглежда все по-строги ограничения по отношение на информираността относно ставащото по света (както бе изяснено в резултат от неколкократните подпитвания), потвърждаваше развиваната от Мистрал теория, че в крайна сметка V. е мания и че такава фиксидея наподобява оранжерия: постоянна температура, за̀вет, тишина, пренаселеност с мутирали пъстроцветни зооразновидности и крещящо ярки неестествени венчелистчета.

При завръщането си в пансиона, Стенсъл попадна в самия разгар на бурен и гръмогласен спор между Паола и Профейн.

— Махай се, тогава — викаше Бени.

— Кой си ти, че да решаваш вместо мен — изкрещя в отговор тя.

Стенсъл отвори предпазливо вратата, надзърна и моментално бе ударен с възглавница по лицето. Щорите бяха спуснати и Стенсъл можа да види само неясни фигури: опитващият да се скрие Профейн и замахналата ръка на Паола.

— Какво става тук, по дяволите?

— Старият ми кораб е тук, във Валета — осведоми го клекналият като жабок Бени, подхвърляйки му вестник. Виждаше се само бялото на очите му. Паола ридаеше.

— Ясно. — Стенсъл пристъпи наслуки към леглото. Профейн обикновено спеше на пода. „Нищо, все някак ще се оправят и без креват“, помисли озлобено Стенсъл, посумтя малко и почти веднага заспа.

Най-после му дойде наум да поговори с възрастния свещеник отец Аваланш, който, според Мистрал, живеел във Валета от 1919 година.

Още в момента, когато влезе в църквата, разбра, че и този път не му е провървяло, отново е загубил. Немощният свещеник бе коленичил пред олтара: косата му белееше върху черното расо. Много, много престарял.

По-късно, в къщата на свещеника:

— На някои от нас Господ отрежда да изчакват в странни заливи — промълви отец Аваланш. — Знаете ли колко време е изминало откакто за последен път изповядвах убиец? Миналата година, когато се разчу за убийството в кулата Галис^[1], имах известна надежда… — Стискайки от време на време противящата се ръка на Стенсъл, той продължаваше своя несвързан монолог, безцелно залутан из дебрите на паметта. Стенсъл опита да насочи спомените му към Юнските Вълнения.

— О, тогава бях младеж и свято вярвах в мита за Рицарите. Не може човек да дойде във Валета, без да има представа за Малтийските Рицари Йоанити. Както и тогава, аз все още вярвам — подсмихна се старецът, — че Рицарите бродят из улиците, след залез-слънце. Някъде. Достатъчно дълго служих като полкови свещеник, по време на истинските боеви действия, за да храня някакви илюзии относно възможността отец Аваланш да стане рицар-кръстоносец. Но ако сравним тяхната Малта с онази, каквато беше в 1919 година… Може би трябва да говорите с моя предшественик, отец Феъринг. Но той замина в Америка. Впрочем, горкият дядка, където и да е, навярно отдавна се е споминал.

Стенсъл възможно най-учтиво се прости с престарелия свещеник, потъна в непоносимо ярката слънчева светлина и тръгна по улицата. Адреналинът бушуваше неудържимо в кръвта му, съкращаваше разхлабените гладки мускули, ускоряваше дишането, учестяваше пулса.

— Стенсъл трябва да върви, — каза той на улицата, — да върви.

Глупавият Стенсъл: явно не бе във форма. Когато най-после влезе в своя временен пристан, след полунощ, едва се държеше на крака. Стаята бе празна.

— Това решава въпроса — промърмори Стенсъл.

Ако изобщо ставаше дума за същия Феъринг. Дори да не е същият, има ли някакво значение? В главата му, на предсъзнателно ниво, изпреварвайки движението на устните и езика (често явление при него, когато биваше преуморен) блуждаеше фразата: „Събитията изглежда се подчиняват на някаква зловеща логика“. Тя се повтаряше автоматично и всеки път Стенсъл опитваше да я подобри, като изместваше смисловото ударение от една дума на друга — „събитията изглежда“, „изглежда се подчиняват“, „някаква зловеща логика“ — изговаряйки ги по различен маниер, променяйки „интонацията“ от гробовна до безгрижно игрива, отново и отново и отново. Събитията изглежда се подчиняват на някаква зловеща логика. Намери молив и хартия и подхвана да изписва изречението с различни почерци и шрифтове. Така го завари Профейн, когато се прибра късно през нощта, с усилие влачейки крака.

— Паола се връща при мъжа си — обяви Профейн и рухна на леглото. — Ще замине обратно в Щатите.

— Значи някой е извън играта — промърмори Стенсъл. Профейн изпъшка и придърпа одеялата. — Слушай, ти си болен — отбеляза Стенсъл, отиде при Бени, пипна челото му. — Имаш висока температура, тресе те. Стенсъл трябва да намери лекар. Какво по дяволите си правил по това време навън?

— Няма нужда. — Профейн се обърна по корем, пъхна ръка под леглото и започна да рови из мешока си. — Ще взема няколко аспирина, ще се изпотя и ще ми мине.

Известно време двамата мълчаха, но Стенсъл бе прекалено изнервен и объркан, за да се сдържа. Трябваше да излее душата си.

— Профейн — започна той.

— Предай на бащата на Паола, че съм дошъл само така, за компания.

Стенсъл започна да обикаля из стаята. Внезапно се разсмя.

— Стенсъл мисли, че повече не му вярва.

Профейн се обърна с усилие по гръб и примигна невярващо срещу него.

— Родината на V. е страната на съвпаденията, управлявана от министерство на митологията. Чиито емисари бродят из улиците на настоящия век. Порцепич, Мондауген, Стенсъл-баща, Мистрал, Стенсъл-син. Способен ли е някой от тях да осъществи съвпадение? Подобно стечение на обстоятелствата може да сътвори единствено Провидението. Ако съвпаденията не са случайни, значи сблъсъкът на Стенсъл изобщо не е бил с историята, а с нещо много по-ужасно. Името на отец Феъринг бе споменато веднъж пред Стенсъл, явно съвсем случайно. Същото име изникна отново днес и в това определено има някакъв умисъл.

— Интересно, дали това не е същият отец Феъринг… — зачуди се Профейн.

Стенсъл замря, уискито в чашата му се разплиска. А Бени подхвана мечтателен разказ за нощните смени с Алигаторния Патрул, как бе преследвал петнистия звяр из Енорията на отец Феъринг, как го бе застигнал в една озарена от зловещо фосфоресциращо сияние подземна зала, как го бе приклещил и убил.

Стенсъл внимателно допи уискито, изтри с носната си кърпичка чашата и я остави на масата. После облече палтото си.

— За доктор ли отиваш? — попита Бени, забил нос във възглавницата.

— Нещо такова — неопределено отвърна Стенсъл.

След час той бе при Мистрал.

— Не я будете — помоли го Мистрал. — Горкичката. Никога не съм я виждал да плаче.

— А също не сте виждали и Стенсъл да плаче — подметна Стенсъл. — Но и това може да стане. Вие сте бивш свещеник. Душата на Стенсъл е обладана от дявола, който спи в неговото легло.

— Профейн ли имате предвид? — И после в опит да покаже добро настроение: — Трябва да се заемем с отец А. Той е разочарован и обезверен заклинател, вечно се оплаква от липса на емоции.

— А вие самият не сте ли разочарован и обезверен заклинател?

— Такъв беше един съвсем друг Мистрал — намръщено отвърна Мистрал.

— Тя го е завладяла и изцяло погълнала — прошепна Стенсъл. — V.

— Вие също сте болен.

— Не говорете така, моля ви.

Мистрал отвори вратата към балкона и излезе. Нощната Валета изглеждаше абсолютно необитаема и пуста.

— Не, вие няма да получите каквото желаете — заяви Мистрал. — Това, което би било необходимо, ако светът ви принадлежеше. Ще трябва да прогоните бесовете от този град, от острова, от всеки корабен екипаж в Средиземно море. От континентите и от целия свят. — И след кратка пауза добави: — Или поне от западната му част. Все пак ние сме хора на запада.

Стенсъл потръпна от нахлуващия през отворения прозорец студен въздух.

— Аз не съм свещеник — продължи Мистрал. — Неразумно е да опитвате да се позовавате на човек, познат ви само от изповед в писмена форма. Ние, имам предвид всичките ни отделни въплъщения, се придвижваме индивидуално, Стенсъл, а не групово, като сиамски близнаци или тризнаци. Само Бог знае колко различни Стенсъловци са преследвали V. из целия свят.

— Феъринг, в чиято Енория стреляха по Стенсъл, е бил предшественик на вашия отец Аваланш — изхриптя Стенсъл.

— Ако се бяхте поинтересували, щях да ви отговоря. Да ви кажа името.

— Но?

— Сметнах, че няма смисъл да влошавам още повече нещата.

Стенсъл присви очи. Мистрал се извърна към него, забеляза недоверчивия му изпитателен поглед.

— Да, точно така. Тринайсет наши събратя тайно управляват света.

— Стенсъл положи неистови усилия, за да доведе Профейн тук. Трябваше да бъде по-внимателен, нащрек, но Стенсъл демонстрира известно пренебрежение. Нима е устремен към собственото си унищожение?

Мистрал го погледна усмихнат. Посочи зад гърба си, към крепостната стена на Валета.

— Попитайте нея — шепнешком отвърна той. — Попитайте скалата.