Томас Пинчън
V. (59)

I

Часовникът на Северната гара показваше 11:17, тоест изоставаше с пет минути от парижкото време, беше с четири минути напред от белгийските железопътни линии и с 56 минути назад от средноевропейското време. За Мелани, която бе забравила пътническия си часовник — както и всичко останало — положението на стрелките нямаше абсолютно никакво значение. Тя гледаше да не изостава от приличащия на алжирец носач, който леко носеше на рамо нейната бродирана пътническа чанта и усмихнат разменяше шеги с митничарите, бавно докарвани до тиха лудост от обсаждащата ги тълпа настойчиви английски туристи.

Беше 24 юли 1913 година, според първата страница на „Льо Солей“, утринния вестник на орлеанистите^[1]. Настоящият претендент за престола бе Луи Филип Робер, орлеански херцог^[2]. Отделни квартали на Париж бълнуваха под зноя на Сириус, обхванати от неговата чумна ареола с радиус 18 светлинни години. В горните стаи на един нов буржоазен дом в 17^-ти район всяка неделя се извършваше сатанинският ритуал Черна литургия.

Раздрънканото такси взе Мелани Льормоди^[3] от гарата и тръгна по улица „Лафайет“. Тя се разположи точно в центъра на седалката, докато в намръщеното предесенно небе зад нея бавно се отдалечаваха трите масивни аркади и седемте алегорични статуи украсяващи гарата. Ясно забележимата твърдост в безжизнените очи, правият френски нос, прецизно оформените устни и фино очертаната брадичка й придаваха сходство с класическото изображение на Свободата. Общо взето лицето й беше доста красиво, с изключение на очите, които имаха цвета на вледеняващ се дъжд. Мелани беше петнайсетгодишна.

Беше избягала от белгийското училище веднага щом получи от майка си писмото с 1500^-те франка и уведомлението, че издръжката й ще бъде продължена и занапред, въпреки че съдът бе наложил запор на цялото бащино имущество. Майка й бе заминала на обиколка из Австро-Унгария. Тя не очакваше да види повече Мелани в обозримото бъдеще.

Наболяваше я главата, но това не бе важно за Мелани. Или бе важно, може би, ала не и в този момент и тук, присъстваща като лице и фигура на балерина, на подскачащата задна седалка на таксито. Пред нея светлееше тънкият врат на шофьора, а изпод синята му плетена шапка стърчаха кичури бяла коса. Когато стигна до кръстовището с булевард „Осман“, таксито зави надясно по улица „Де Ла Шосе д’Антен“. От лявата страна на Мелани изникна куполът на театъра „Опера“ и мъничкият Аполон с неговата златна лира…

— Папа̀! — изкрещя Мелани.

— Никакъв баща не съм ви — промърмори шофьорът, който, стреснат от нейния вик, бе натиснал инстинктивно спирачката.

Нагоре, към височините на Монмартър и най-несигурната част на града. Ще завали ли? Парцаливите облаци бяха надвиснали като прокажени струпеи. Процеждащата се през тях светлина оцветяваше прическата й в неутрални жълто-кафяви тонове. Разпусната, косата стигаше до под кръста й. Но Мелани я носеше вдигната високо, с две големи изящни букли, които прикриваха ушите и гъделичкаха шията й.

Нейният папа̀ имаше гладък череп и пищни, гиздави мустаци. Всяка вечер тя се промъкваше тихичко в спалнята на родителите й, тайнственото място с обвити в коприна стени. И докато Мадлен разресваше косата на маман в другата стая, Мелани лежеше до него в широкия креват, а той я докосваше по най-различни части на тялото и тя се извиваше, полагайки върховни усилия да не издаде нито звук. Това бе тяхната игра. Една вечер, докато навън гърмеше и святкаха мълнии, мъничка нощна птица кацна на перваза и се загледа в тях. Колко отдавна бе това! В края на лятото, както и днес.

Тогава живееха в семейното нормандско имение Сер Шод, някога фамилна къща на древен род, чиято кръв отдавна се бе превърнала в бледа жлъч и изпарила в мразовитото небе над Амиен. Домът, построен по времето на Анри ІV^[4], бе просторен, но не особено впечатляващ, както и голяма част от архитектурата на онзи период. Тя винаги бе искала да се плъзне по мансардния покрив: да започне от върха и да се спусне надолу по първия полегат склон. Полата й ще се вдигне и оголи бедрата, а краката й в тъмни чорапи ще се извиват матово на фона на осветените от нормандското слънце множество комини. Високо над брястовете и скритите под короните им езерца с дремливи шарани ще полети Мелани и оттам, отгоре, маман, която удивено я гледа изпод чадърчето, ще прилича на мъничко петънце. Често си бе представяла усещанията: стремителното приплъзване на керемидите под стегнатата и твърда извивка на дупето й, гъделичкащата ласка на вятъра, милващ младите гърди под блузата. И след това покривът прави чупка и от нея започва последният най-стръмен склон, откъдето връщане назад няма, триенето между тялото и керемидите намалява, движението ускорява, Мелани се премята и оплита в роклята, навярно дори съумява да я разкопчее и захвърли настрана и да види как тя отлита, пърхайки като черно хвърчило. От съприкосновението с издатините на керемидите зърната на гърдите й сърдито ще почервенеят, ще се напрегнат и втвърдят. Ще успее да съзре на корниза готовия за отлитане гълъб и да усети вкуса на попадналия в устата й кичур коса. Ще извика силно и…

Таксито спря пред едно кабаре на улица „Жермен Пилон“, недалеч от булевард „Клиши“. Мелани плати на шофьора, който й подаде чантата от багажника на покрива. По бузите си тя почувства нещо, което бе може би началото на дъжд. Таксито потегли и Мелани остана сама пред входа на кабаре „Нерф“, а извезаните цветя от чантата се оклюмаха под мрачните облаци.

— Значи все пак ни повярва. — Господин Итагю изникна до нея, леко приведен, вече хванал дръжката на чантата й. — Да влизаме вътре, фетишче. Има новини.

Запознанството със Сатин стана на малката сцена в края на залата, изпълнена с наредени една върху друга маси и столове и осветена от неопределена и капризна августовска светлина.

— Госпожице Жартиер^[5] — той употреби сценичния й псевдоним.

Сатин беше нисък и широкоплещест в трико и официална бяла риза. От главата му стърчаха във всички посоки кичури немирна коса. Погледът му се плъзна по линията съединяваща бедрата й. Полата, която тя носеше вече втора година явно й бе отесняла. Мелани се почувства неудобно.

— Няма къде да отседна — прошепна тя.

— Ще се настаниш при нас — обяви Итагю. — Имаме тук една задна стаичка. Ще останеш, докато не се преместим.

— Ще се местите ли? — удиви се тя, продължавайки да разглежда буйната тропическа растителност извезана на чантата й.

— Ще изнасяме представления в театър „Венсан Кастор“ — извика Сатин, завъртя се, подскочи и кацна върху една подвижна стълба.

Итагю започна развълнувано да описва „L’Enlevement des Vierges Chinoise“^[6]. Това щеше да бъде най-изящният балет на Сатин по най-великата музика на Владимир Порцепич и всичко ще бъде страхотно. Репетициите започват утре, тя просто ги спасява, те при всички случаи щели да чакат до последната минута, защото единствено Мелани, Ла Жартиер, ще може да изпълнява ролята на Су Фен, девицата, която загива от изтезанията, защитавайки своята чест от монголските завоеватели.

Мелани се бе отдалечила в десния край на сцената. Итагю стоеше в центъра, жестикулираше оживено и декламираше нещо възторжено, докато същевременно вляво на сцената Сетин, покачен на своята подвижна стълба, тананикаше някаква вариететна песничка.

Забележително нововъведение ще бъде използването на механични кукли, изпълняващи ролите на прислужниците на Су Фен.

— Изработва ги един немски инженер — поясни Итагю. — Великолепни създания: една от тях даже ще разкопчава одеждите ти. Друга ще свири на цитра, тоест, ще се прави, че свири, а музиката ще идва от оркестъра в трапа. Но те се движат тъй грациозно! Изобщо не можеш да кажеш, че са някакви механизми.

Слушаше ли тя? Разбира се: но с половин ухо. Застанала малко непохватно на един крак, Мелани се наклони и почеса прасеца си, разгорещен под черния чорап. Сатин я наблюдаваше жадно. Тя усещаше как буклите неспокойно потъркват шията й. За какво говори той? Някакви механични кукли…

Мелани погледна небето през един от страничните прозорци. Господи, кога най-после ще завали!?

 

 

Стаята бе гореща и душна. В единия ъгъл бе проснат манекен без глава. Стари театрални афиши бяха разпръснати по пода, върху кревата и закачени с кабарчета по стените. Веднъж й се стори, че долавя далечен тътен от гръмотевица.

— Ще репетираме тук — каза Итагю. — Две седмици преди премиерата ще се преместим в театър „Венсан Кастор“, за да усетим как е сцената. — Той използваше охотно театрален жаргон. До неотдавна Итагю бе работил като барман недалеч от „Плас Пигал“.

Останала сама, Мелани лежеше на кревата и съжаляваше, че не знае някаква молитва за дъжд. Добре, че не се вижда небето. Може би две-три от неговите пипала вече докосваха покрива на кабарето. Някой потропа на вратата. Тя предвидливо я бе заключила. Бе уверена, че това е Сатин. Скоро чу руснакът и Итагю да излизат през черния вход.

Не можеше да заспи: отворените й очи гледаха все същия матовосив таван, където точно над леглото бе окачено огледало. Не го бе забелязала преди. Отпусна ръце край тялото и раздвижи бавно крака, докато ръбът на синята пола се вдигна много над края на чорапите. И остана да лежи така, съзерцавайки в огледалото контрастния преход от черното на чорапите към нежната белота на бедрата. Папа̀ често казваше: „Много хубави крака имаш, като на танцьорка“. Мелани просто изнемогваше без дъжд.

Почти обезумяла тя скочи от кревата, съблече блузата, полата, бельото и отиде бързо до вратата, само по черни чорапи и бели тенисни обувки. Някъде по пътя бе успяла да разпусне косата си. В съседната стая откри реквизита за „Похищението на китайските девици“. Тя коленичи до огромния сандък и започна да търси костюма на Су Фен. Усещаше косата си, натежала и почти течна, да струи по протежение на гърба и гъделичка долните й бузи.

Обратно в горещата стая, стиснала здраво очи, Мелани бързо свали обувките, чорапите и прибра косата си на тила с помощта на обсипан с пайети кехлибарен гребен. Без дрехи тя не беше красива. Видът на собственото й голо тяло я отвращаваше. Затова не отвори очи, докато навличаше избродираното с дълги изящни дракони (по един на всеки крак) светложълто копринено трико, и обуваше сандалите с лъскави стоманени катарами и причудливо кръстосващи се ремъчета, които стигаха чак до колената. Гърдите й оставаха непристегнати. Тя обви плътно около бедрата си долната фуста, която се закопчаваше с трийсет и две кукички от талията до горната част на бедрата и оставяше гарниран с кожа дълъг шлиц, за да може да танцува. И накрая пъстрото като дъга полупрозрачно кимоно, разкрасено с лъчисти слънца и концентрични вишневочервени, златисти, бледолилави, и тропическо-зелени кръгове.

Отново легна на голия матрак, с разпръсната като ореол около главата й коса, останала без дъх от собствената си красота. Да можеше папа̀ да я види сега!

Манекенът в ъгъла се оказа изненадващо лек и Мелани го придърпа без усилие на кревата. После вдигна почти вертикално колена и с неподправен интерес видя в огледалото на тавана как прасците й се кръстосаха около гипсовата му талия. Високо между бедрата усети през коприната с телесен цвят хладината на гипсовите хълбоци и здраво ги стисна. Нащърбеният люпещ се горен край на шията му опираше в гърдите й. Тя изпъна пръстите на краката и започна да танцува в хоризонтално положение, опитвайки да си представи как ще изглеждат прислужниците й.

 

 

Довечера щеше да има прожекция на вълшебни картинки. Итагю седеше на уличната маса пред кафене „Уганда“ и пиеше абсент с вода. Смяташе се, че напитката е афродизиак, но на Итагю тя оказваше напълно противоположно въздействие. Той наблюдаваше как една от танцьорките, негърка, оправя чорапа си. В момента мислеше само за франкове и сантими.

А те не бяха много. Планът може да успее. Порцепич се ползваше с име сред френския музикален авангард. Мненията за него бяха твърде противоречиви: веднъж на улицата един от най-многоуважаваните представители на постромантизма бе оскърбил публично и на всеослушание композитора. Личният му живот определено не даваше основания за спечелване благосклонността на евентуалните меценати. Итагю дори го подозираше, че пуши хашиш. А отгоре на всичко и тези Черни литургии.

— Горкото дете — повтаряше Сатин. Масата пред него бе отрупана докрай с празни винени чаши. Руснакът ги разместваше от време на време, маркирайки по този начин важни моменти от хореографията на „Похищението“. Сатин пие вино като французин, помисли Итагю, никога не се натрясква до безпаметство. Само дето става все по-неуравновесен, по-нервен с увеличаването на броя на съставения от празни чаши кордебалет. — Тя знае ли къде е отишъл баща й? — запита се гласно Сатин, загледан неадресирано към улицата.

Вечерта бе гореща и безветрена. По-тъмна от когато и да е било, според Итагю. Зад тях малкият оркестър започна да свири танго. Негърката се изправи и влезе в кафенето. На юг уличната заря от „Шанз-елизе“ осветяваше и очертаваше корема на един противно жълт облак.

— Бащата е офейкал и тя е свободна — отбеляза Итагю. — А на майката хич не й пука за нея.

Руснакът вдигна внезапно поглед. Една чаша се катурна на неговата маса.

… или почти свободна.

— Избягал в джунглите, доколкото разбрах — поясни Сатин. Келнерът донесе още вино.

— Подарък. Какво й е давал преди? Виждали ли сте какви скъпи кожи и коприни има това дете, как оглежда тя своето тяло? Чухте ли я с какъв аристократизъм се изразява? Всичко това й е дадено от него. Или подарявайки на нея, той всъщност е подарявал на себе си?

— Итагю, тя определено би могла да бъде най-щедрата…

— Не. Не, това е просто способност да отразява. Момичето функционира като огледало. Тя превръща в своя нещастен баща всеки, който се окаже пред огледалото — вас, онзи келнер, вехтошарят от съседната празна улица. И вие съзирате отражението на един призрак.

— Господин Итагю, изглежда заниманията до късна нощ с четене са ви убедили, че…

— Казах призрак — тихо отвърна Итагю. — Името му не е Льормоди или, по-точно, Льормоди е само едно от неговите имена. Призракът витае между стените на това кафене, из улиците на този квартал и може би всички райони на света вдишват неговата субстанция. В чий образ се въплъщава той? Само не и в образа Божий. Който и да е този всесилен дух, способен да внуши стремежа към безвъзвратен полет на един зрял мъж и дарбата на самовъзбуждането в очите на младата девойка, името му е незнайно. Или ако е известно, значи той е Яхве, а всички ние сме евреи, защото никога няма да се осмелим да го произнесем гласно.

Твърде силна реплика за господин Итагю, който бе редовен читател на вестник „Ла Либр Парол“^[7] и бе присъствал сред тълпата желаещи да заплюят капитан Драйфус^[8].

Жената спря до тяхната маса. Очевидно изобщо не се надяваше те да станат на крака за нея, а просто стоеше и гледаше, сякаш никога в живота си не бе чакала за нещо.

— Заповядайте, седнете — отзивчиво предложи Сатин.

Итагю бе отправил замислен поглед далеч на юг, към надвисналия жълт облак, който не бе променил формата си.

Жената бе собственичка на магазин за модни облекла на улица „Четвърти септември“. Тя беше с тъмнокафява крепжоржетена вечерна рокля по модел на Поаре^[9], изцяло обшита със стъклени мъниста, покрита с вишневочервена туника, пристегната под гърдите в стил Ампир. Долната част от лицето й бе забулена от харемски воал, прикрепен на тила й към малка шапка със стърчащо на всички страни пъстроцветно буйно оперение на екваториални птици. Ветрило от щраусови пера с кехлибарена дръжка и копринен пискюл. Чорапи в пясъчен цвят, с изящни ажурни орнаменти на прасците. В косата две игли от черупка на костенурка, обсипани с брилянти; чантичка от сребърна мрежа; високи обувки от шевро с разширяващи се долу френски токове и лакирани върхове.

Дали изобщо някой познава „душата й“, запита се Итагю, поглеждайки изкосо руснака. Дрехите, аксесоарите, ето кое я определя и отличава от множеството туристки и проститутки, изпълващи улицата.

— Нашата примабалерина пристигна днес — похвали се Итагю. Винаги му беше нервно в присъствието на меценати. Като барман не му се бе налагало да проявява дипломатичност.

— Мелани Льормоди — усмихна се меценатката. — Кога ще ме запознаете с нея?

— Когато пожелаете — промърмори Сатин, размествайки чашите, без да сваля поглед от масата.

— Имаше ли някакви възражения от страна на майката? — попита тя.

На майката й е все едно, предполагаше Сатин, а и на момичето също. Бягството на баща й бе повлияло на Мелани Льормоди по някакъв твърде странен начин. Миналата година тя учела с желание, проявявала изобретателност и творчески способности. Тази година се очертава много натоварена за Сатин. И накрая двамата ще се разкрещят един на друг. Не, момичето няма да крещи.

Жената седеше, потънала в съзерцание на обгръщащата ги кадифена завеса на вечерта. Колкото и дълго да бе живял Итагю на „Монмартър“, той все още не бе успял да проникне отвъд тази завеса и да види голата стена на нощта. А на нея беше ли се удавало? Той се вглеждаше съсредоточено в жената, търсейки признаци на някакво подобно предателство. Бе наблюдавал това лице поне дузина пъти. Върху него винаги се бяха сменяли обичайните гримаси, усмивки, изражения на нещо, което минаваше за емоции. Немецът може да изработи още една механична кукла, помисли Итагю, и никой няма да съумее да я различи от тази реално съществуваща жена.

Звучеше все същото танго, или може би друго, Итагю не беше се заслушвал. Нов танц, популярен. Тялото и главата трябва да бъдат изправени, стъпките да бъдат отмерени, стремителни и грациозни. Не прилича на валса, при който е допустимо фриволно развяване на кринолини, нескромен шепот под мустак в готовото да почервенее ухо. При тангото няма място за приказки или отклонения — само въртене по широката и постепенно свиваща се спирала, докато не останат никакви други движения, освен стъпките, които не водят никъде. Танц за механични кукли. Завесата на нощта висеше напълно безучастна. Ако съумее да открие нейните предавки и трансмисии, ще може да я приведе в движение, да я разтвори. Ще може да проникне до стената на театъра на нощта. Потънал сред хаотично кръжащата механическа тъмнота на la Ville-Lumière^[10] и внезапно връхлетян от непреодолима самота, Итагю изпита спонтанното желание да изкрещи: „Рушете! Сринете бутафорията на нощта и да видим какво се крие зад нея…“

Жената го наблюдаваше, с непроницаема физиономия и застинала фигура, като манекен в някой от нейните магазини. Празен поглед, все едно че срещу теб стои закачалка за рокля в стил Поаре. Към масата им тананикайки нещо приближаваше пияният Порцепич.

Песента беше на латински. Порцепич я бе съчинил току-що за Черната литургия, която щеше да се проведе в неговия дом в Батиньол. Жената искаше да присъства. Итагю мигновено забеляза това: като че ли падна от очите й пелена. Самотен и унил седеше той и се чувстваше сякаш в препълнения бар тихомълком е влязъл онзи гибелен враг на съня, а именно най-страховитият персонаж от неговите кошмари, срещата с когото е неизбежна рано или късно, и в присъствието на постоянните клиенти е поръчал коктейл, чието название Итагю изобщо не е чувал.

Те оставиха Сатин да размества по масата празни винени чаши, с вид на човек, който още същата нощ ще извърши убийство на някоя пуста улица.

 

 

Мелани сънуваше. Манекенът се бе изсулил наполовина от кревата и, като разпънат на кръст, бе разперил широко ръце, едната от които докосваше гърдите й. Вероятно сънят бе от онези, които човек вижда наяве, или когато образът на стаята се запечатва тъй подробно и ясно в съзнанието, че спящият не може да бъде сигурен дали бодърства или спи. Германецът бе застанал до леглото и я наблюдаваше. Това беше папа̀, но същевременно и немецът.

— Трябва да се преобърнеш — настойчиво повтаряше той. А Мелани бе толкова объркана, че даже не попита защо. Очите й (които тя неизвестно как можеше да вижда, сякаш бе отделена от тялото си и плаваше над леглото или стоеше някъде зад амалгамата на огледалото), бяха по ориенталски тесни и полегати, с дълги ресници и клепачи посипани със златен прашец. Тя погледна косо към манекена. Пораснала му е глава, помисли Мелани. Лицето му бе извърнато настрана. — Искам да потърся нещо между лопатките ти — добави немецът.

Интересно, какво ще дири там, зачуди се тя.

— А между бедрата ми? — прошепна Мелани, извивайки се върху леглото. Коприненото покривало бе обсипано със същото злато, наподобяващо пайети. Той пъхна ръка под рамото й, преобърна я. Полата се усука около бедрата й: вътрешните им страни над края на чорапите просветнаха кремаворозови и контрастиращи с тъмния фон на кожата от ондатра, обточила шлица. От огледалото Мелани гледаше как уверените пръсти стигат до средата на гърба й, опипом намират едно ключе там и започват да го въртят.

— Съвсем навреме успях — облекчено въздъхна той. — Щеше да спреш, ако не бях…

През цялото време лицето на манекена бе обърнато към нея. Лице нямаше.

Пробуждането на Мелани бе внезапно, не с писък, а със сладостен стон, като че от сексуална възбуда.

 

 

Итагю скучаеше. Днешната Черна литургия бе привлякла обичайния контингент от нервни и преситени. Музиката на Порцепич бе както винаги поразителна, във висша степен дисонантна. В последно време той експериментираше с африкански полиритми. След Литургията, писателят Жерфо се настани до прозореца и подхвана разсъждения в смисъл, че кой знае защо в еротичната литература изведнъж отново са дошли на мода невръстните момичета, около четиринайсет годишни и дори по-млади. Жерфо беше с двойна и дори тройна брадичка, седеше с изправен гръб и обясняваше педантично, въпреки че други слушатели освен Итагю нямаше.

Итагю нямаше абсолютно никакво желание да поддържа разговор с Жерфо. Той искаше да наблюдава жената, която ги бе придружила до тук. Сега тя седеше на страничното канапе с една от сподвижничките, дребничка скулптурка от Вожирар. Голата ръка на жената, украсена само с пръстен, галеше слепоочието на момичето. От пръстена стърчеше миниатюрна сребърна женска ръка, чиито свити пръсти държаха цигарата на жената. Итагю видя, че тя запалва следващата цигара: черна хартия, златист мундщук. До краката й се бе натрупала купчинка фасове.

Жерфо описваше сюжета на своя последен роман. Главната героиня бе някоя си Дюсет^[11], тринайсетгодишна и раздирана от страсти, които тя не бе в състояние да си обясни, камо ли да опише с думи.

— Дете и същевременно истинска жена — продължаваше Жерфо. — В нея има нещо изначално, вечно. Дори признавам, че и аз съм донякъде подвластен на аналогична склонност. Ла Жартиер…

Дърт сатир.

Най-после Жерфо си отиде. Вече почти разсъмваше. Главобол измъчваше Итагю. Имаше нужда от сън, от жена. Дамата все така пушеше своите черни цигари. Дребната скулпторка лежеше на канапето, свила крака, положила глава върху гърдите на събеседницата си. Черните й къдрици, разстлани върху вишневата туника, сякаш плаваха като коса на удавница. Цялата стая и намиращите се в нея тела, някои извити, други сплетени или будни, разпръснатата нафора, черните мебели — всичко бе окъпано в мъждива жълта светлина, прецеждаща се през дъждовните облаци, които отказваха да се разпукат и прелеят.

Дамата съсредоточено прогаряше с върха на цигарата си дупчици в полата на момичето. Итагю следеше очертаващия се мотив. Дупките с черни краища се подреждаха в букви. Тя изписваше ma fétiche^[12]. Скулпторката не носеше бельо. Така че, когато дамата завършеше, словата щяха да се отпечатат върху нежната лъскава белота на младите бедра. „Нима е беззащитна?“ — пробягна в главата на Жерфо въпрос.