Томас Пинчън
V. (10)

II

Временно преотстъпеният от хотел „Хедивал“ общ работник Юзеф прекоси улицата тичешком под дъжда и влезе през служебния вход в австрийското консулство.

— Закъсня! — викна Мекнес, шефът на кухненските работници. — И тъй, чадо на хомосексуална камила, за теб остава масата за пунш.

Не е лоша задачата, мислеше Юзеф, докато обличаше бялото сако и сресваше мустаците си. От масата за пунш на мецанина му бе лесно да наблюдава цялото представление: да наднича в деколтетата на по-хубавите жени (най-красиви бяха гърдите на италианките — ах!), да разглежда бляскавото струпване на безброй орденски ленти, звезди и екзотични отличия.

След четвърт час, заел своята удобна позиция, Юзеф можеше да позволи на първата от множеството за тази вечер подигравателни усмивки да накъдри добре осведомената му уста. Нека празнуват, докато могат. Съвсем скоро елегантните тоалети ще станат на парцали, а изящните дърворезби ще бъдат оплискани с кръв. Юзеф беше анархист.

Анархист и то не глупав. Изобщо не бе за подценяване. Той следеше много внимателно текущите събития и оставаше винаги нащрек за всяка новина, която би могла да се окаже благоприятна за предизвикването дори на съвсем незначителен хаос. Тази вечер политическото положение бе обещаващо: сърдар Кичънър^[1], най-новият английски колониален герой, точно сега беше на близо 500 километра надолу по Бели Нил и претърсваше джунглата; пълзеше слух, че някой си генерал Маршан^[2] също бил там наоколо. Великобритания не желаеше френско присъствие в долината на Нил. Ако възникнеха някакви неприятности, когато двете военни части се срещнеха, външният министър на новосформирания френски кабинет, господин Делкасе^[3] най-вероятно щеше да обяви война. А те, както вече осъзнаваше всеки, щяха да се срещнат. Русия щеше да подкрепи Франция, а Великобритания временно бе подновила приятелските отношения с Германия — което означаваше също с Италия и Австрия.

„На добър път. Балонът литва^[4]“, както казват англичаните. Юзеф обичаше балоните, навярно защото бе твърдо убеден, че за поддържане на душевното равновесие, всеки анархист или фанатик на унищожението трябва да разполага с определен спомен от детството, по който да изпитва носталгия. Често късно вечер полузаспал, пред прага на съня, той се виждаше как обикаля подобно на луната около някое пъстроцветно свинско черво, надуто от собствения му топъл дъх.

Но сега с крайчеца на очите си: чудо. Как, ако човек не вярва в нищо, би могъл да опише…

Въздушно момиче. Истинско момиче-балон. Като че ли изобщо не докосваше излъскания до огледален блясък паркет. Протягаше празна чаша към Юзеф. Mesikum bilkher, добър вечер; има ли някои други празнини, които желаете да бъдат запълнени, моя английска лейди? Навярно би пощадил такова дете като нея. Ще я пощади ли, наистина? Ако е съдено това да стане сутрин, някоя сутрин, когато всички мюезини мълчат, а гълъбите са отлетели на скрито в катакомбите, ще съумее ли той да се изправи гол в Зората на Небитието и да стори нужното? А погледнато по съвест, длъжен ли е да го направи?

— О! — усмихна се тя: — О, благодаря. Leltak leben. — Нека твоята нощ бяла като мляко да бъде.^[5]

„Като корема ти…“, но достатъчно. Тя се отдалечи плавно, леко като дим от пура, издигащ се от голямата зала долу. Бе произнесла „о“ с въздишка, сякаш прималяваше от любов. На стълбите към нея се присъедини едър възрастен мъж с посивяла коса, който приличаше на професионален уличен побойник, натъкмен с фрак.

— Виктория — избоботи той.

Виктория. Кръстена на нейната кралица. Юзеф напразно опитваше да сдържи смеха си. Човек никога не знае какво може да го развесели. Цялата вечер вниманието му периодически щеше да се отклонява към нея. Приятно бе сред всичката тази пищност да има нещо, върху което да се фокусира. Тя определено бе по-различна от другите. И тембърът й се открояваше даже гласът й бе по-лек от всичко останало в нейния свят, извисяваше се заедно с цигарения дим и стигаше чак до Юзеф, чиито ръце лепнеха от пунша с „шабли“, а мустаците му вече представляваха тъжна увиснала плетеница, защото той имаше навика несъзнателно да дъвчи краищата им.

Мекнес наминаваше през половин час, за да го нагрубява. Ако наоколо нямаше хора, които да ги чуват, двамата си разменяха оскърбления, ту предизвикателно арогантни ту безобидни, всички до едно следващи левантинския начин на изразяване, състоящ се в проследяване генеалогията на събеседника назад във времето, и в експромптно създаване, при всяка стъпка или поколение, на все по-чудновати и невероятни родства.

Австрийският консул граф Кевенхюлер-Меч прекарваше твърде много време в компанията на своя руски колега господин де Вийе. Как могат тези двамата така да се шегуват и утре да бъдат врагове, недоумяваше Юзеф. Навярно те са били врагове вчера. Той реши, че държавните служители не са човешки същества.

Юзеф размаха черпака за пунш към отдалечаващия се гръб на Мекнес. Държавен служител значи. А какво е той, Юзеф, ако не държавен служител? Човешко същество ли е? Определено да, преди да бе възприел политическия нихилизъм. Но в качеството си на служител, тук, тази вечер, за „тях“? Все едно че е аплик на стената.

Но това ще се промени, с мрачна усмивка отбеляза Юзеф. Минута по-късно той отново мечтаеше за балони.

Момичето Виктория седеше на най-долното стъпало на стълбището и се явяваше център на любопитна жива картина. До нея бе разположен топчест рус мъж в сбръчкан и силно отеснял от дъжда официален костюм. Изправени срещу тях, на върховете на хоризонтален равнобедрен триъгълник стояха сивокосият мъж, който бе избучал името й, единайсетгодишно момиче в безформена бяла рокля, и още един мъж, чието лице изглеждаше доста загоряло от слънцето. Единственият глас, който Юзеф чуваше, бе на Виктория.

— Сестра ми обича скали и вкаменелости, господин Гудфелоу. — Русият мъж до нея кимна любезно. — Покажи им, Милдред.

Момичето извади от своята чантичка един камък, обърна се и го поднесе първо към компаньона на Виктория и после към червеноликия до нея. Той отстъпи назад, като че смутен. Юзеф помисли, че този човек можеше да се изчервява, когато пожелае и никой нямаше да разбере това. След още няколко думи червеноликият напусна компанията и заподскача нагоре по стълбите, вдигнал пет пръста към Юзеф:

— Khamseh.^[6]

Докато Юзеф пълнеше чашите, някой приближи изотзад англичанина и леко го докосна по рамото. Англичанинът рязко се извъртя със свити юмруци и мигновено зае бойна стойка, готов за насилие. Юзеф изви вежди нагоре, едва доловимо. Още един уличен побойник. Откога не бе виждал подобни рефлекси? Такива имаше един осемнайсетгодишен чирак-каменоделец, убиецът Тюфик — може би.

Но този бе около четиридесет и пет годишен. Според Юзеф никой човек няма да поддържа своята форма толкова дълго, освен ако това не го изисква професията му. А коя професия би включвала талант за убиване и такова самообладание на прием в консулство? И то не кое да е, а австрийското консулство.

Англичанинът отпусна ръце и кимна любезно.

— Прекрасно момиче — отбеляза другият. Той бе със сини очила и фалшив нос.

Усмихнат, англичанинът вдигна таблата с петте чаши пунш и тръгна надолу по стълбите. На второто стъпало преплете крака и падна; продължи да се търкаля и подскача, следван чак до най-долното стъпало от звуците на счупено стъкло и разплискан пунш с шабли. На Юзеф му направи впечатление, че той знаеше как да пада. Другият уличен побойник се изсмя, за да прикрие общата неловкост.

— Веднъж в някакъв мюзикхол видях един човек да изпълнява такова падане — прогърмя гласът му. — Но ти го направи много по-добре, Порпънтайн. Наистина.

Порпънтайн извади цигара и запуши, тъй както си лежеше на пода, където бе завършило сгромолясването му.

Горе на мецанина човекът със сините очила надзърна ехидно иззад една колона, свали фалшивия нос, пъхна го в джоба си и изчезна.

Странно сборище. Но Юзеф предположи, че тук има още нещо. Беше ли то свързано с Кичънър и Маршан? Разбира се, че трябва да има някаква причинна връзка. Но… Озадачеността му бе прекъсната от Мекнес, който бе довтасал, за да опише прапрапрадядото на Юзеф като еднокрако куче-мелез на диета от магарешки екскременти, и съответно прапрапрабабата като сифилитична слоница.